Едно малко красиво цвете всяка сутрин се радваше на слънчевата усмивка. Отразяваше я наоколо и целият свят сияеше за него. Вятърът си играеше с листенцата му и то отделяше от аромата си, за да поздрави другите цветя... Но започна да усеща нужда от живителни капчици вода. Реши да се помоли на Слънцето да отстъпи място на някое пересто облаче – да го поръси със свежест, за да израсте и разлисти още листенца, да укрепи стеблото си... Вечер песента на щурците го унасяше и неусетно заспиваше под звездното одеяло... А с настъпването на утрото погледът му ставаше все по-жаден... Един ден до него долетя радостна глъчка. Из просторите се разнесе: „Ойларипиии...” и надежда изпълни всичките клетки на цветето. Може  би хората му носеха вода! Събра всичките си сили за да не разреши на красотата да увехне. Гласовете се чуваха все по-близо и сянка се разпери над цветето... като предупреждение... Изведнъж грозна обувка се стовари върху него и докато умираше то си мислеше дали не се беше появило твърде рано, или пък се намираше на погрешно място, може би не беше достатъчно красиво, за да го забележат... Вероятно и хората имаха важна цел и нищо друго нямаше значение... Да, жертвата му нямаше да се окаже напразна... За момент дори не допусна да ги упрекне за тяхната немарливост и жестокост, защото вярваше в добротата... И тя не закъсня! Две топли ръчички го погалиха и до цветето долетя детско гласче: „Ах, колко е красивооо!...” Няколко къдрици се опитаха да се размесят с цветните листенца и чак до коренчетата проникна желаната водица... Детето се затича по пътечката да настигне възрастните. Защо те винаги толкова бързаха?!

                            ... ... ...      ... ... ...      ... ... ...

   Дъждовният ден изкъпа цветята и всички капчици върху тях рисуваха усмивки, които с нова радост и очарование дариха света.

                                                                 © Павлина Христова Петрова