Утрото беше настъпило и един слънчев лъч  надникваше в кухнята. Купичката със зърнена закуска стоеше  до нея непокътната. Оливия пиеше втората си чаша с кафе и се беше взряла  в прозореца.

   После се сепна, че закъснява, стана бързо и излезе навън до колата си.

     Остави Джон  да спи. Той тръгваше час по-късно от нея за работа, затова тя се измъкна тихо от леглото. Взе студен душ, който я разсъни, облече се, сложи червило и лек грим. Косата й бухна като тъмен облак. Зави  къдрици  си на стегнат кок с една шнола. Изглеждаше добре. Хубава, както винаги. Високи скули, леко нацупени устни, тъмни и дълбоки очи, като черно кафе.

        Беше замаяна от сън. Приспивателното беше свършило хубава работа и спа непробудно до сутринта. Натискаше газта и разсеяно гледаше пейзажа.

          Влезе в клиниката на време и седна зад компютъра. Започна със справките, които трябваше да ги напише до десет за ръководството.

         Неусетно стана време за обяд. Не беше гладна. Отиде до барчето да си вземе кафе, когато видя новия доктор Том Смит, хирургът от кардиологията.

 Сега ще ми се лепне. О, Господи, само той ми липсва…поредният досадник.

Докато си помисли това, той се присламчи зад нея и я попита:

                           - Оливия, как си?

                           - Добре, доктор Смит. 

                           - Ок. Искаш ли компания? Ела да седнем на тази маса.

    Той  й посочи една уединена маса на терасата. Какво й ставаше, тя  кимна и тръгна след него. Послушна, като кученце. На автопилот. Искаше да се  поразсее, да не мисли за Джон.

                   Отпиваше от портокаловия си сок със сламка  и го погледна. Около четирдесет и няколко години, с леко прошарени по слепоочието коси, стегнат мъж, малко дребен на ръст, но с будни очи  и слабо тяло. Очите му бяха кафеникави. Клепачите му уморени. Но усмивката му беше хубава. Два реда бели зъби, ослепително бели. Загледа го в ръцете. Много чисти, издължени ръце, изрядно подрязани нокти  и златна халка на безименния пръст.

   Той проследи погледа й и прихна с тих смях.

               - Оливия…спокойно…ние  нещастно женените мъже, не хапем…

    Стана й неудобно,че така нахално го беше огледала, но после избухна в смях.

   Говориха си по неутрални теми. За времето, за настъпващото лято, за океана, за клиниката. Измина един час от почивката им и тръгнаха да излизат. Доктор Смит й подхвърли небрежно:

               - Оливия, да пийнем нещо след работа? Набързо някъде. Виждаш, че не хапя…

    Тя му кимна и се изкикоти като малко момиче.

    Отидоха в един бар край океана. Свряха се в едно сепаре, мълчаливо пиха бира и той се наведе до устните й. Тя го очакваше. Отвърна на целувката. Ръцете му я прегърнаха  и тя се сгуши в него. Имаше закрила. Усети как омеква и става спокойна. Отпусна се на рамото му. Тези изящни пръсти, които я пазят...

    Оливия потръпна, когато доктор Смит й шепнеше колко много я желае. Изчервяваше се смутена и гледаше в една точка. Мълчеше. Не му отговори. После се разделиха и всеки подкара колата си. И двамата знаеха, че всеки иска нещо от другия. И че това не е последната им среща.

           Оливия се пусна по течението. Ходеше на работа, прибираше се у дома, вечеряха с Джон, живееха както досега. Любеха се по навик. Без много жар.

    Джон не ме обича...Не ме забеляза...Любезен е, но мисли за другата жена. Тя е в ума му...

 И Оливия се преструваше , че нищо не се е случило. Че всичко е наред. Живееха в лъжа. Беше й трудно да бъде весела и чаровна. Не искаше Джон да долови някаква промяна у нея. Продължаваше театъра. Посрещаше го с целувка от работа, а вечер плачеше без глас в тъмнината. Нощите й бяха дълги и тягостни. Слушаше похъркването на Джон, а тя не помръдваше в леглото. Беше уморена, но спеше на пресекулки. Тежеше й този брак, без обич, без чувства. Усещаше, че скоро ще има развръзка.

    Знаеше, че ако повдигане въпроса той ще отрича. Беше станал изпечен лъжец. Как се промени...къде изчезна лъчезарният й съпруг? Защо я разлюби?

    Обедите прекарваше с доктора. Сприятеляваха се бавно. Похапваха сандвичи, говореха си незначителни неща. Не беше излизала  вечер с доктора, след онзи бар. Не говореха за целувките, сякаш не се е случвало. Тя беше нервна и напрегната,  дори и когато се смееше.  Той беше умен. Не напираше за бърза връзка. Виждаше, че Оливия се терзае, че е нещастна  и объркана. Чакаше момента. Чакаше търпеливо, когато тя реши да си отвори мислите и душата, да сподели какво я мъчи. Тогава щеше да бъде негова. Духом и тялом. Знаеше, че е омъжена. Досещаше се, че съпругът й е негодник. 

    Оливия беше възпитана така – всичко да си остава  зад стените на дома. Не можеше да каже на доктора – мъжът ми ме мами и аз се чудя какво да правя, объркана съм. Това бяха семейни неща. Неудобни. Срамни. Трябваше да си мълчи. Държеше си устата здраво затворена. Макар, че едва се удържаше да не захлипа.

       Джон се промени, стана сериозен и вечно зает мъж. Започна да закъснява вечер, оправдаваше се с много работа, ходеше и в събота до обед в офиса си.

      Оливия стоеше на тръни. Знаеше, че я лъже. Не можеше още да свикне  с лъжите му. Не смееше открито да говори с него, за да не я изрита от дома им. Коя беше тя? Никоя. Едно момиче от Мексико. С временен статут. Мълчеше си, но ревността я разкъсваше от вътре.    

        Тогава реши да го проследи.

    В съботното утро  Джон  пак излезе от дома им. Свирукаше  весело надолу по стълбите, но не знаеше, че Оливия е в коридора и е готова да тръгне след него. Тя се беше подготвила. Колата под наем, която беше взела предния ден, я чакаше зад редица храсталаци до имението. Щом Джон потегли, тя  хукна навън  и бързо се метна на седалката. С тъмни очила, нахлупена шапка ниско  над челото и невзрачни дрехи, тя изглеждаше да туристка. Адреналинът й се покачи. Караше на известно разстояние след него. Когато се запровираха из трафика, тя остави две коли пред нея, но следваше Джон.

     Ахна, когато той даде мигач и свърна в един хубав квартал, с високи сгради  и луксозни апартаменти. Той спря на паркинга и с бързи стъпки се отдалечи  и влезе в една сграда.

   Оливия спря в другия край на паркинга.

    Сега какво? Не знаеше при коя отива, нито на кой етаж? Напред, момиче! Действувай!

     Беше полудяла от ревност. Брои до сто, диша и издишва дълбоко въздух. Беше вече по-добре. Овладяна. Ръцете й спряха да се потят и треперят, само в стомаха й се надигаше една гореща вълна.

    Пристъпи уверено  към чернокожия портиер, който гледаше разсеяно в телевизора.

                    - Здравейте! Може ли да ми окажете една услуга, със заплащане естествено. Петдесетачка например – изчурулика му Оливия с меден гласец.

Мъжът се ухили.

                   - За какво става въпроси, мис?

                   - Кажете ми, мъжът който току-що влезе, къде отиде? Кой е наемателят?

   Оливия небрежно завъртя банкнотата в пръстите си и  го погледна под очилата.

                  - При мис Сибила Хорн. На седми етаж, Д апартамент.

    После бърз като ястреб грабна парите и моментално потънаха в джоба му.

                   - Каква е тя?

                   - Още една петдесетачка, мис. Знаете, че не мога да дърдоря. Ще загубя работата си.

    Тя извади още една банкнота.

Наведе се към него. Той се огледа и й прошушна:

                    - Тя работи в  хотел " Синия делфин". Маникюристка е. Хахааа…доста добра маникюристка…доколкото виждам, търсят я клиенти и тук.

                    - Ето ти парите. И моментално забравяш  за мен. И за нашия малък разговор. И гледай да не си загубиш наистина работата. Затваряй си устата, за да не те изпортя на домоуправителя – остро му се озъби тя.

              Изгледа го свирепо. Хвърли му парите и излезе.

   Портиерът се опули невярващо, но не каза нищо. Закима усърдно. Настроението му беше се изпарило. Сви рамена.

    Оливия  подкара към дома. Трябваше да разгледа този хотел  в интернет.

    Влезе като вихрушка в хола. Грабна една декоративна ваза и я стовари  на пода. Тя се разби с трясък на хиляди парченца.  После грабна една керамична статуя, която я последва. 

     Вреше и кипеше от яд.

    Отвори хладилника и извади ром. Пи направо от бутилката, без да си прави труда да налива в чаша. След няколко глътка седна на дивана. Отпусна се, загледана в тавана, невиждаща нищо.

      Нещо й хрумна.

  А защо не… май е време да си направя маникюр при мис Сибила Хорн?

   Продължава…