Елена не вярваше на очите и ушите си. „Това ли щеше да бъде животът, който Славчо обещаваше да живеят?”. За четиридесет годишната жена имаше два пътя. Да остане отново сама и да се надява най-после да намери своята истинска половинка или да приеме тази реалност.
.....
Елена растеше буйна. На нейните години другите момичета вече се влюбваха, а тя все с момчетата. Дори отряза сама с ножица дългата си коса, за което отнесе солидна доза бой от майка си. Баща си не помнеше. Беше починал доста отдавна. Сега с майка и живееше чичо Ненко. Него щеше да помни за цял живот.
Завари я да се излежава гола на дивана и докато се усети да извика, той я награби. Не го спряха нито нейните петнайсет години, нито, че живееше с майка и, нито девствеността и. Само след като задоволи нагона си, я предупреди заплашително да си трае. Подхвърли и тридесет лева като на куче и излезе. Елена преглътна сълзите и унижението. Взе парите от пода, все пак тогава бяха много пари. Но през следващите дни с нея ставаше нещо необяснимо. В съзнанието и постоянно беше голият чичо Ненко и надървеният му член. И от тези мисли не и ставаше неприятно, а я караше да изпитва особена тръпка в слабините си. След още няколко дни на терзание, една сутрин, щом майка и замина на работа, тя каза на чичо си Ненко:
-       Днес няма да учим.
Ненко веднага схвана мисълта. Обади се в службата и се освободи. Заключиха вратата и почнаха. Ненко беше добър любовник, а и тя се оказа много „прихватлива”. За отрицателно време се научи на всичко в секса. След няколко месеца на маратон, изтощен от малката ненаситница и разкъсван между нея и майка и, Ненко не издържа и избяга. Майката така и не узна причината, но Елена се почувства предадена и в нея се загнезди мъничко омраза към него. Но тя изчезна в мига, щом се запозна с Дичо. Много далечен роднина по линия на баща и, той служеше в града. В една от градските си отпуски намина да се запознае с тях. Запознаха се... Елена се постара да го запознае изцяло със себе си. И Дичо така се влюби в нея, че беше готов на всичко. Доста често вечер, когато имаше възможност, прескачаше оградата и отиваше при Елена. Замъкваха се някъде и се вихреха до изнемога. Всичко вървеше много добре, но...
„Много хубаво не е на хубаво”. Объркали бяха нещо сметките и Елена забременя. Майка и като разбра, порева ден-два и рече:
-       Ще се ожените. Аборт няма да правиш, защото може после деца да нямаш.
Елена се опита да възрази, но като помисли малко, се съгласи. Дичо беше изтрил от съзнанието и Ненко. Тя го беше понаучила на туй-онуй и щеше да е жалко друга да го „прилапа”. Вярно, малко простоватичък беше, но щеше да се поошлайфа като заживее в големия град. Ожениха се (от съвета и дадоха разрешение, понеже беше непълнолетна) и месеци след сватбата им се роди дъщеря. Нарекоха я Роза, на майка и. Тя, доволна от този факт, се зае с отглеждането на малката. Дичо, щом се уволни, се хвана на работа като шофьор в местния ДАП. С помощта на майката уредиха Елена на половин работен ден като чистачка в малкия завод. До обяд учеше, а след обяд ходеше да чисти канцелариите. Там се запозна с Ерик. Той беше ръководител на група специалисти от ГДР* , дошли да поставят ново оборудване. Той я попита нещо и тя му отговори на неговия език. Разговориха се и... след няколко дни, учудващо за всички, Елена беше назначена за преводачка. Понеже до обяд учеше, се налагаше вечер да остава до по-късно да превежда. В малкия град се досещаха какви бяха тези късни „преводи”. Само Дичо или не знаеше, защото често пътуваше, или се правеше, че не знае. Елена носеше повече пари от него вкъщи, а с неговата шофьорска заплата...
Само майка И и каза веднъж:
-      Ох, има да си патиш с твоя курвалък!
Ерик си замина, а след време в завода пристигнаха финландци. Елена успя да се вреди и при тях за преводачка.
... Яапо бързо усети какво представлява преводачката. Елена скоро също разбра, че не винаги външността отразява характера на дадения човек. Външно Яапо беше студен, властен човек. Ръководеше със замах, нареждаше с тон, нетърпящ възражение. Но щом останеха сами и се отдаваха на удоволствията, сякаш от него излизаше друг човек. За Елена той беше най-добрият и нежен любовник(Дичо също слагаше в тази графа заради честите му пътувания).
Яапо изкара близо година и си замина, но... Оказа се, че Елена отново е бременна. Уж пиеше хапчета и спирала беше сложила, а то... И кой ли беше бащата – Яапо или Дичо?
Дичо въобще не мисли много. Предварително я наби (за пръв път в живота си). Щом се роди Ася, всички съмнения относно бащинството отпаднаха. Русичка и със сини очи, едва ли беше от семето на Дичо. Въпреки този очевиден факт, той постъпи като човек. Ася официално беше записана като негова дъщеря. С отглеждането и се заеха двете Рози, бабата и каката. Таткото все на път, а мама... Мама беше абитуриентка. Вечерта на бала се сдуши с една компанийка и на другия ден замина с тях да кара „втора” вечер. Защо ли са я нарекли така, след като цяла седмица вилняха по морето. Дискотеки, алкохол, оргии. Последното най-много и допадна. Чувстваше се във вихъра си, когато го правеха. Момчета, момичета, без значение с кого. За нея важното беше удоволствието, което изпитваше. Особено много и се понрави „руската рулетка”. Сядаха в стаята около масата и теглеха жребий. Момче и момиче влизаха под масата и почваха „обслужване” с уста на останалите. Останалите не трябваше да показват кой е „обслужван”. Който се издадеше, заемаше мястото под масата.
Щом се върна, Дичо я наби отново. Беше научил за нейните „подвизи”.
-      Бий ме, утрепи ме, ако искаш, но не мога само с теб. – през сълзи му каза Елена.
Дичо нищо не отговори. Излезе и отиде в кръчмата. Пи до късно през нощта, а на сутринта, още не изтрезнял, се качи зад волана и потегли. Катастрофира двайсетина километра по-нататък и издъхна, затиснат в кабината, без да успее да дочака помощ.
-     Това е божие наказание. – каза Роза на дъщеря си след погребението.
-      Ако е така, Господ щеше мен да вземе, а не Дичо. Той вина нямаше.
-      Понякога ни наказва, като ни отнема скъпи хора. И ни кара да страдаме.
Елена се позамисли. Майка и имаше право, може би... през следващите няколко години имаше епизодични връзки, но от предишния и бурен живот нямаше и спомен. Децата най-после усетиха, че имат майка. Честичко си мислеше, че така ще кара, докато остарее.
С Владо се запозна в магазина. Той се приближи до нея и и поиска съвет. После я изчака отвън и за благодарност я покани на кафе. След това я откара до тях с уговорката да се видят отново. Така започна връзката им. След няколко години Елена отново забременя. Владо и предложи да се оженят.
-      Не! – Елена беше категорична – Щом се роди детето, ще го кръстим на твоето име. Ще носи и твоята фамилия. Ще можеш да го виждаш, когато пожелаеш. И с мен ще бъдеш, когато пожелаеш, но няма да бъдеш мой съпруг. Любовник – да, но брак повече никога!
Владо се видя принуден да се съгласи. Може би в последствие да успееше да я накара да промени решението си.
Елена за трети път роди момиче, Владислава. За малката този път се грижеха всички. Роза виждаше как Владо се измъчва всеки път, щом дойдеше време да си тръгва, но Елена беше непреклонна.
-      Дъще, нека дойде да живее с нас. Нищо ли не трепва в теб, като го виждаш как се мъчи?
-      Не! Вижда дъщеря си, когато поиска. Има мен, когато поиска. Но да живеем заедно – не!
-      Но защо? Кажи поне една причина?
-      Мамо, такава ми е орисията явно. Щастлива съм, само когато съм с моите любовници. Когато мъжете около мен са такива. Дори и с Дичо беше така. А бракът ми... Ти видя как се провали той.
-      Ти самата го провали с твоите чести изневери.
-      Не, мамо. Не съм само аз. Виновен е и онзи, който ме направи жена толкова рано. Онзи, който запали този пожар в мен.
-      Да не би да е...
-      Да, мамо, той. Ненко. Болно ми е, че ти го казвам, но той ми даде началото. И когато видя какво е направил от мен, избяга.
Изправен в коридора, Владо чу целия разговор между жените. Не го бяха усетили как е дошъл. Той тихо влезе в стаята, където спеше дъщеря му. Погледа я, целуна я и си замина.
След седмица Елена получи писмо от него.
„ – Скъпа, Елена! Намирам се извън страната и ще остана много дълго. Случайно чух разговора между теб и майка ти и много ме заболя. Смятам, че хората трябва да бъдат честни един към друг. Аз те приех с децата ти и ги обичам като свои, но ти не пожела да приемеш мен до себе си. Дори не намери смелост да разкажеш на мен всичко онова, което каза на майка си. Едва ли ще тъгуваш за мен. Сигурно ще срещнеш поредния мъж в живота си. Но аз ще подсигуря финансово момичетата. Те не са виновни за грешките на родителите си. Прощавай и сбогом!”
Писмото падна от ръцете на Елена. Сълзите се стичаха по бузите. „Божието наказание – тези думи на майка и прокънтяха в главата. Стига вече грешки. От сега нататък децата ще бъдат нейният приоритет в живота. И ако даде Бог да срещне някой, първо ще разкрие душата си. Да започне без тайни.”. Отминаха още няколко години на очакване и надежда, че Владо ще се върне при нея. Получаваше рядко писма от него,  но в тях нито дума за нея. Беше му писала, че иска прошка за всичко, че е готова да се съберат в името на децата, но нищо. Той упорито избягваше да пише за тези неща. Елена съвсем загуби надежда, но съдбата я пожали и и изпрати Славчо. Шегобиец и работяга. Интересно как такъв човек като него беше останал ерген толкова години. Може би не беше срещнал подходящата. Този път не се втурна слепешката във връзката. Разказа му всичко за себе си.
-      Такава бях. Ако не ме приемеш такава, кажи веднага.
-      Това си е бил твой живот. И аз съм имал връзки с много жени. Но ще видиш как ще си живеем. Имам си къща. Всичко има в нея, само стопанка и трябва. Кола имам, имотец ми се падна в наследство. Ще си направим нашето райско кътче и ще си живеем живота. Дъщерите ти вече са големи и е крайно време да започнеш да живееш отново.
След сватбата се преместиха да живеят при Славчо. Но много скоро тя разбра защо е останал сам. След работа нямаше почивка. Сготвеше набързо и се почваше градинска работа. Славчо гледаше и животни, които изискваха много грижи. И както той и каза, тя щеше да е тази, която ще ги полага.
.....
Елена огледа още веднъж големия двор и влезе в къщата прегърбена, сякаш остаряла внезапно. Нямаше сили да се бори,  за да промени опропастения си живот. Трябваше да изпие чашата с горчилка, която беше наливала цял живот.

п.с. ГДР – След Втората световна война Германия беше разделена на Федерална република (Западна) и Германска Демократична (Източна). Правя това уточнение заради по-млади читатели, които може да не знаят този факт и да се чудят коя е тази държава.