23.12.2018 г., 15:55 ч.  

 Пеещият дворец -11 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
649 6 9
Произведение от няколко части « към първа част
30 мин за четене

Свитата на Престолонаследникът

 

Магия без любов е магия без мечти!

Ако Любовта е магия за хората -

истинската обич е магическото и проявление.

 

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

 

   Казвам го напълно сериозно…Сериозно…Интересна дума...И не само тя, то моята Господарка все такива ги използва и някак не приличат много на древния език, но пък звучат  точно като него. Хубаво е да наблюдаваш всичко и да чувстваш трепета по стените си. Много е хубаво…Стоплящо. Ако, разбира се, аз като направен от кристал мога да се стопля. Тя е като огнените кратери на Феникса – изригва, изригва, изригва! Голяма работа е! Е, така де, научих това-онова от приятелката и Тини. Голяма мадама и…дразнител за Седмия принц. Харушин е толкова вглъбен в службата си на Водач на Свитата, че си забравя, че и един фейрин има сърце. И то, само какво сърце! Ала и малката землянка не е лесна работа. Също като коте в кълчища – ни се води, ни се вади! Но…Целият се друсам от смях…На къде ли тръгнаха да тичат пък тези? Нищо няма да им падне отгоре – просто се смея. Ама какви хора? Къде са се разбягали, като пилци…или палци…Имаше нещо, което май не съм запомнил, както трябва, ала… Господарката ми е великолепие и въобще не е скучна…Вече знам какво е да се смееш с цялото си същество и да ти дрънчат рамките, та чак да ти се люлеят основите. Ала Нейно Приятелско Сияние Тини, скоро ще разбере, че има начин да се остриже едно коте и то без да те одере. Така говори Краличката ми! Разказа ми една история, че  един приятел на Земята я научил, колко начини имало да острижеш една котка. При нас подобен вид същества се наричат Катони. Та, нека да продължа. Има само два начина -  и при това единият е напълно неприемлив, поради факта, че ще бъдеш награден с някой нокът. В случая тук на Кандриния, катоните бяха десет пъти по-големи от тези, в съзнанието на Господарката. И имаха много къса козина. Значи, освен ноктите и следите от тях, ще получиш и някой зъб, заострен и готов да потъне надълбоко в плътта ти. Вторият начин, обаче, е много приятен. Ако галиш един катон по коремчето и зад ушенцето – значи си го остригал без да има проблеми - без нокти, резки и без зъби. Така и вълкът сит и агнето цяло. Е, това все още не го разбирам, защо трябва да има точно такова значение, което влага в него Кралицата, ала ми харесва как звучи, та честичко си го използвам. За мен си, разбира се, го използвам. Аз не разбирам и какво значи: „Иди, че гони дива коза по баирите!” Ала ми харесва, когато моята Господарка го използва. Когато го казва, гласът и звънти опияняващо по един такъв чаровен начин – нито властен, нито магически, нито приспивен – ала ми настръхват стените - и по дължината и по височината им става едно такова хубаво, че чак се гънат. А после, се чудя защо Престолонаследникът, като попарен в кратерите на Феникса, ходи все по петите и. Ще върви я! То, тази кръв е като, стадо от женски катони, подивели за мъжка власт. Това си е страшно, да знаете…Стадо от тези женски, събрани в една кръв…Брррр...Ама, много се отклоних…Бързо възприемам и аз манталитетчето на Господарката. Е, много си я обожавам, тази Краличка! Голямо ми е магическо чудо! Онзи ден тя се разхожда по коридорите ми, а в ума и въртележка от интересни съчетания. И аз, разбира се, нали все пак съм част от нея, реших да изпълня няколко, които успях да разбера…Когато видя какви съм ги сътворил…”Уф, направо!” – ей това и светна в главата с едни големи знаци,оцветени в червено, та чак да те ослепят. Не схванах само кое не съм  разбрал от голямото легло…Ама много голямо, където да може да се хваща Престолонаследника в широчина и дължина, поне три пъти, плюс нейно Величество и от време на време, техни величества децата…Хубаво, здраво голямо легло…С гроздовидна форма като цветовете на Дървото на Кралицата и при това приятно да се затопля в студена зима…Само не разбрах, къде ще я търсим тази „Зима”. Ако говори за Ледените късове на Токту… Е за там ще трябва да си поръча друго подобно от някой от кристалните ми братя.

     - Интересна форма и хм…големина! – твърде развеселена, за да и е присъщо, заговори Нейно Сиятелство Принцеса  Линеади. Понякога и тя може да бъде доста весело настроена, но в последно време е даже прекалено за присъщата и сериозност.- Само не разбрах, защо в пурпурно? Цветовете на дървото не са ли в Цветно лунно и светещи…

Господарката прехапа устни и сви вежди. Ама тези нейните вежди са голяма работа, извиват се в разни форми, според случая, а точно в този – бяха най нагънати.Чак се почувствах, леко несигурен, когато ги изви по този начин, но…

    - Пробвай още веднъж и ще ти изкъртя някоя важна ламперия! – измърмори Господарката, а аз хем се почувствах леко кисел, хем ми стана много интересно, коя от всичките ми ламперии е по-важна…

Не мога само да схвана, защо Нейно Сиятелство не покани Престолонаследника в покоите си? Той така или иначе виси пред вратите по цяла вечер и тлее за нея. Какво ти тлеене – гори, та чак пращи и се пука! Играят си те, май на онази странна игра…Как и беше името? Катон гони мишок, или мишок, хваща  котка…Обърках се! Имам нужда от попълване на данните, че Краличката ми размъти резервоара от знания…Предишната Господарка беше също така властна и дива. Заради нея аз се родих и всеки кристал е под влиянието на кръвта и…Танцуваше тя, пееше и имаше голямо сърце…Заради нейните закони и желания няма гладуващи, няма мизерстващи, независимо от различната  раса на магическите хора, но…Пак липсваше нещо…Може би е време да открием нов нюанс в цветовата сила на магията…Свободен, но и красив, като всички познати магически цветове…Дъговидна магия! Да! Това притежаваше Господарката – способността да слива магическите цветове, без да ги претопява, а да ги цени в тяхната основна цялост и в естествената им красота…

 

***

    Странно е, когато толкова много мисли ти се блъскат в главата. Чувстваш се препълнен и натежал от емоционалния заряд на различното, новото, неповторимото и от…един такъв топъл гъдел, че си значим за някого. Е, аз се чувствах точно така! Значима! Хубава дума в скромния ми земен речник. Аз, наистина съм доста шумна в мислите си. Радва ме това, че всъщност не могат всички да ги чуват, защото сигурно щяха да си затворят съзнанията от данданията и светлинните ефекти. При мен е направо лавина от несвързаност…Аз си се обърквам, а какво остава за някой, който не е наясно кое откъде идва и защо е там. А на всичкото отгоре и Дворчо ми е достатъчен с неговите щуротии. Като реши, че нещо е интересно и хоп, вече го е направил пред очите на другите. Голямо дете! Да, това е той едно голямо направено от кристал кречетало. Но ми е мил, някак напълно неосъзнато се бях привързала към него и с някаква топлина гледах на шеговитите му прояви да проектира мислите ми по неговият магически начин. Всъщност, приемах, че той не го прави от лошотия, а просто така възприемаше нещата. Странен свят. Магичен и красив. Тук нямаше така наречените удобства на модерния човешки свят - телевизия, интернет, смартфони и още и още, но това някак не ти липсваше при условие, че стените на дома ти можеха по всяко време да се превърнат в киносалон или пък някоя от свекървите ти или от приятелите на съпруга ти се материализираха като от 4Д проявление точно пред теб. А и с тази обмяна на мисли, телефоните тук бяха абсолютно излишни за всички, ако не броя себе си и Тиен. А, да – Тини! Е, тя е слабо казано, някак различна последно време. Винаги си има занимание и все някъде нещо ще разглежда. Не ни остава много време да споделим така „по женски” коя, какво мисли или как се чувства в тази странна магическа реалност.  Малко ми е сърдита тя, просто защото все още не е превъзмогнала момента си на стрес, че аз изчезнах зад невидима стена, а точно до нея беше назрял конфликт. Дори на въпроса и как съм успяла да спра магията на Дуаала, не знаех какво да отговоря, защото просто нямах отговор. А Алиди? Алиди беше невероятна! Тя имаше способността да пробива не само моята нечетимост, но и тази на Тини. Когато пробвахме Алиди да хване и двете ни за ръка, Тиен почти щеше да припадне:

    - Какво за…Ох! Невероятно! Не! Пусни ме! – и тя изтръгна ръката си от малката ми дъщеря. – Ле-ле! Това как го понасяш?

    - Тини! – засмях се. Всъщност я разбирах, но аз бях допуснала малката в сърцето си и това, че тя можеше да контактува с мен по този начин, го бях възприела като бонус за ролята ми като майка. „Е, поне ако хареса някое гадже, ще знам кой е и няма да се тревожа.” – си мислех, а после: „ Ама какви ги плямпаш? Я гледай ти! Мия, ти май нещо леко си се захаросала? Да не мислиш, че това ще продължи дълго? Ама колко си глупава!”

   Трябваше ми време. Наистина ми трябваше, просто за да успея да подредя всичко в главата си и по някакъв начин да намеря най-безболезнения начин всичко да завърши. Историите винаги имаха край, нали? В моя случай, краят винаги беше тъжен и тежък за самата мен. Мислех скептично. Просто животът ми на Земята, често ме беше налагал с нечуплива, здрава метла, а това наистина болеше. Да, така си беше. Просто винаги бях изоставяне, отритвана или просто ставах излишна  в някакъв момент и отново оставах сама със своята непотребност. Човек, понякога се чувства жалък и непотребен, просто защото не е разбран или защото има нужда от топла дума и приятелско рамо, без да бъде съден или „разпнат” на кръст от любопитство. И сега очаквах точно това да се случи, но вече не бях сама. Не знаех какво ще стане и какво ще се случи, когато започнех да раждам малките ми магични деца. Не е лесно да стигнеш до момент в живота си, когато не знаеш към къде да направиш стъпката. Посоките са много, а стъпката само една и нямаш право на повече. Опитвах се да гледам реално на нещата. В началото ми се искаше сънят да свърши по най-бързият начин, после не бях сигурна ще го бъде ли или не това свършване, а сега, не исках реалността да се превърне в сън, но съществуваше и подобна алтернатива. И както разбира се,  всеки би си направил извода до тук – в главата ми беше каша от блатни тежки мисли и всичките започващи с въпросителни думи.

          Беше ми жал за Дуаала. Освен детето си тя загуби и силите си, да не говорим, че мечтата и да стане Кралица на Магическите планети беше неосъществима, защото съществувах аз. А и, дори да изчезнех, пак не можеше да стане, тъй като единствено първата съпруга (по принцип и единствената в този свят) беше призната от магията за Кралица. Крал Джефрис категорично каза, че наказанието, наложено на елфинката няма отменяне, просто защото магията взимаше сама решение кого, с какво ще „награди”. Един от магическите закони, който беше неотменим бе, че срещу Кралицата не се тръгва. Да, но аз също бях прекрачила един от законите. И останалите от Свитата, заедно със съпруга ми и братята му, също бяха застанали срещу краля и на моя страна. Това дълбоко ме засегна. Някъде вътре в мен нещо ме глождеше, че ако наистина не бях намерила липсващата част от записания закон и бях направила някоя глупост от незнание, всички те щяха да бъдат наказани жестоко от магията. А аз ги харесвах и то много, и не исках да бъда повод за страдания и мъки и в така дългият им магически живот. Равносметката беше такава: Аз бях на 27 земни години (скоро щях да съм на 28 ако броях по човешкият календар). Кралят беше на 800 и нещо си по земните закони или по магичните…Все едно! А, всъщност изглеждаше на вид не по стар от 40-45 годишен и при това запленяващо красив мъж. Престолонаследникът беше на около 400 (достолепна възраст според мен). Стряскащо, но факт. Старичък е за моят вкус! Ала имаше външността на 30 годишен здрав и секси приказен герой. А иди не преглъщай възрастови граници? Ако броях всичко останало и всички останали…Нещата ставаха абсолютно сложни! Ние с Тини бяхме като изтърсачета сред тълпа мъдри приказни герои.

          Та, денят, в който аз бях върнала „сърцата на расите”, както се изрази Кралят беше уморителен и пълен с емоции за мен. Срещата на дъщерята с бащата, на дядото с внучката, на бабите, чичовците и още…бяха мигове, в които красотата на чувствата преливаха и в моята душа. Едва сдържах сълзите и смехът си. Срам ме беше да сополясвам пред тези невероятни хора. Чувствах се леко развеселена от това, че може и да наричах „дядо” и „баби” Техни Величества, но на вид, те не изпълняваха ролята, която влагахме в тези названия, ние, земните хора. При тях нещата бяха на по-дълбоко ниво и нямаше значение външния вид. Те,приказните хора, остаряваха твърде бавно за годините си.

 Когато ми показаха дървото, което беше цъфнало, мисля, че тогава още повече оглупях, особено от това, че в съзнанието ми все още кънтеше звънкият дрезгав и невероятно еротичен смях на съпруга ми. Не го бях виждала такъв. Той сякаш грейна и всичко в него просия като звезден лъч…Слабо! Много слабо е да го опиша и да покажа една наистина подкосяваща краката ми промяна. А дървото на Кралицата? То беше дърво – акация. Само, където цветовете бяха големи, колкото мен и много, ама много дъхави. Такива очи бяхме опулили с Тини пред издигащото се великолепно растение, че се беше наложило на два пъти принц Максиминас да ни пита дали сме добре!

          - А-а-а! Мисля, че мърдаме още. – отвърнах му, все още запленена от този огромен представител на Акацията, раззеленил се и разцъфтял като Коледна елха. Доста качествена картина си беше това! Алиди не ме изпускаше. Искаше да върви с мен и да бъде близо до мен. Нямах против, но имах чувството, че така взимам правото на нейния баща и на всичките и близки да и се порадват. Помолих я да обърне внимание на хората, които са и липсвали най-много. Тя простичко ми отговори : „Аз и това правя.” Погледнах я учудено.

          - Мила, те са ти липсвали, чувствали са те и…

Принцесата, Ваше Величество иска да каже, че тази, която най-много и е липсвала, поради факта, че не е съществувала е била нейната майка.” – намеси се и Дворчо. Ядосах му се и мислено го щипнах „ Не сега! Нямаш ли чувство за такт и…”  И спрях. Да, спрях, защото до бързо раждащият ми лавини от мисли мозък, достигна смисълът на казаното от него. Да! Трудно си беше да схващаш всичко бързо, особено като получаваш информацията накъсано и „на час по лъжичка” .

 Все пак обясних на Алиди какво точно имам предвид. След това тя ме  пусна и усмихната и блестяща от щастие се остави чичо и Макс да я прегърне, а Зенту да я щипне свенливо и по момчешки по бузата. Наблюдавах го. Джонатаас беше различен. Усещах струящата сила на чувствата му. Разбирах радостта му и в този момент си мислех, че всички належащи въпроси за решаване можеха да почакат. Този момент беше миг на радост, себе отдаване и щастие.

     Същата вечер се запознах и със сестрата на Джонатаас. Отново разбрах, че всъщност или трябваше да бъде официално наложително да ме запознаят с нея или сама да поискам да ми я представят. Това беше доста смешно, защото малката принцеса Ариети Фей  Аруда - Моргано, или накратко принцеса Ети, беше само малко по-малка на години от Зенту. И е ясно, че беше едно красиво дете, при това умно и при това обичливо.

          - Дали, ще мога да те прегърна, както прави тя? – запита свенливо красивата принцеса Ети. С въпроса си тя визираше това, че Алиди, свикнала с топлотата и искреността на човешките ми мисли, беше разбрала, че не е нужно да ми иска разрешение, за да ме прегръща, когато и се иска. Аз се наведох съвсем малко, толкова, колкото просто да  погледна Ети наравно очи в очи и отвърнах скромно :

          - Ако имаш желание може да ме прегръщаш колкото и когато си искаш.

   В Тронната зала настъпи тишина.  А умът ми реагира: „ Пак оплеска нещо!”. Не смеех да вдигна поглед или да огледам около себе си. „ Ако позволите Краличке, но нищо не сте оплескали! Просто Негово Величество Престолонаследникът, заедно с цялата Свита са облечени в цветовете на Кралицата и признавам, че пурпурното, съчетано със синьо-зеленото на планетата Земя им стои доста добре.” – дворецът, както винаги съвсем по свое си решение започваше да ме просветлява за случващото се.

Е, сега и моите страни сигурно придобиха пурпурен нюанс. Търсейки начин да помогна на Джонатаас да върне дъщеря си…тоест дъщеря ни, бях прочела нещо по този повод. Ако Престолонаследникът или кралят се облекат в дрехи в цветовете на Кралицата, в моя случай синьо-зелено, те признаваха неотменимата и власт и право да детронира(или нещо подобно) правото на Краля, или в случая на бъдещия крал и да стане пълноправна и единствена владетелка. Това беше правено само веднъж в дълго вековната, да не казвам милионно годишна история на този приказен народ или магически раси, и то по времето, когато Дворчо е бил създаден. Не, не беше голяма чест, а направо, все едно в краката ти, милиони хора да подложат главите си. Абсурд! Да не съм Кралицата на Адските порти, я?! Фантазията ми заработи със скоростта на светлината и за секунда си представих аз с един горящ жезъл как покосявам грешници и черепите им падат в краката ми. Ужас!!! Не ме пишете в тази картинка! Изправих се и се обърнах готова да възроптая за решението на съпруга си, но цялата артилерия от думи, които бях приготвила, просто заседнаха в гърлото ми. Не беше само Свитата и Джонатаас, които носеха невероятно красиви цветни облекла. Пурпурните цветове се завиваха в звездни спирали и се вплитаха живо по невероятен начин с кълбата от синьо-зелено и блестяха посипани с черен блестящ прах на всички, които в този момент се намираха в Тронната зала. Върнах погледа си към Ариети и – да, вече и нейната рокля беше в същите интересни мърдащи като живи нюанси.

          - Да се върна при родителите си и омъжа за онзи, избран от тях скакалец, ако не са се разболели от лудост тези хора! – бавно, отчетливо и с учудена нотка в гласа си промърмори Тини. Да! Права беше! Това наистина беше лудост. А, за да пожелае най-големия си страх и да го каже на глас, то беше ясно, че и моята приятелка мислеше също като мен. „Пияни са! Всички просто са се налели до козирката и не знаят какви ги вършат!” – това премина през ума ми. Не приемах такава отговорност. Каква отговорност бе? Та аз бях проста женица от Земята! Решили аз да им решавам кой щял да има власт и кой – не! Ама не са познали и това си е!

Ваше Величество, няма как да го спрете, защото на всички Магически планети са облечени точно с вашите цветове. Мисля, че ще се наложи да приемете това, което искат да Ви дарят, така, както вие рискувахте и им върнахте нещо, което те бяха загубили.” – зазвуча дворецът в главата ми. Да, може и да беше прав, но ако трябва да си призная, всичко го направих, просто защото изпитвах непреодолимо чувство за несправедлива съдба към тези деца, а и, може би, защото исках да го зарадвам. Най-вече исках да го зарадвам. Кой ли? Ами – той! Знаех, какво става в мен. И да вярвах и да не вярвах в себе си, се разбирах много добре, и не криех кривите си страни. В мен се беше настанило онова чувство, заради което хората полудяваха, обхващаха ги едни такива странности, като да им се иска обектът на тяхното желание да е винаги тяхно притежание. Добре де – влюбена бях в съпруга си! Какво сега ще го увъртам?! То, и от камък да си, няма как да не лапнеш мухата по такъв мъж! Страшен, голям, мълчалив, инатлив,странен, но пък…моят си мъж!

     И точно, поради тази причина сега изпитвах страх, че приказния балон просто щеше да се спука и аз щях да се събудя в таванската ни квартира на Земята, самотна като кукувица, а Тини щеше да ми мърмори, че отново витая в облаците за неща, които няма как да бъдат реалност. Замълчах. Това направих след думите на Дворчо. Другият вариант беше да оплескам пак нещо или да обидя пак някого, ако не и всички. И – не, не исках да правя такива неща!

    Кръглата като подкова маса ни побра всичките – цялата Кралска фамилия, плюс Свитата и допълнително някои други, които бяха приятни драконланди от Свитата на Нейно Величество Кралица Тияни. Чувствах се доста странно и леко неудобно да седя на най-извитата част на масата, така че всички да мога да ги виждам и всички да могат да ме виждат. Престолонаследникът тихо приближи до мен и отново се изправи, като бодигард зад стола ми. Седнах прилежно и след мен, всички останали ме последваха, с изключение на Джонатаас. Ако аз започнех да ям, всички щяха да започнат. Алиди беше седнала от едната ми страна, Тини от другата, Кралят и Линеади бяха по настрана, Генерал Гарундир Барсогос, или Гару, както той предложи да го наричам, седеше до Кралица Тиани. Зенту се размотаваше до Макс. Общо взето наистина приличаше на голяма семейна вечеря, точно като на Коледа и…

Мисля, че така ще е още по-красиво, Господарке! Пратих и на всички останали по магията и ще имат и те такива хм…коледни неща.” – сепнах се, защото отсреща в Тронната зала се беше  появила огромна жива елха, светеща и украсена приказно, така, както бих я украсила и на Земята, ако имах достатъчно пари, за да си го позволя. И – също щях да я споделя с възможно повече хора, като едно голямо семейство. Само че на тази елха имаше малки дракончета, фейринчета, тролчета и някакви други животни, които не познавах, но пък пак беше вълшебно красива. „ Ама си!” – измърморих в главата си към Дворчо. Всъщност до Коледа имаше още малко време, но някак в мен се беше оформила  празничната картина на една топла и споделена семейна Бъдни вечер и Дворчо беше направил това, което можеше най-добре – да претворява мислите ми, пълни с желания в реалността.

          - Красиво е! – чух гласът на Крал Джефрис. – Може и да стане нов вид магическа повеля. Нещо като Нощта на Кралицата или…

          - Ваше Величество, хайде да не прекаляваме , а? – умолително отправих очи към свекъра си. Той замълча, но виждах, че по лицето му се разнесе една светлина, сякаш беше сдържал смеха си. Да, знам! Сигурно моето лице е имало израз на смачкан картоф, че да го развеселя, но му признавам, че се опита да приеме моето желание да не величае повече скромната ми личност. Започнахме да се храним, но Джонатаас все още не сядаше на масата, а това ме изнервяше. Всъщност толкова много внимание наистина ми идваше в повече, и макар да осъзнавах, че няма как да бъде иначе, просто защото аз бях по възприятията им,тяхна Кралица, все пак не исках и мъжът ми да стои като наказан до мен. Той беше роден за крал, а не аз.

          - Всеки път ли смяташ да стоиш така,         като побит кол и да ме притесняваш или този път ще благоволиш и ще седнеш да се нахраниш с другите? – изстрелях на един дъх между две много вкусни хапки.

Почти, едва доловимото тракане на приборите съвсем заглъхна. Изправих глава  и погледнах. Не, не гледаха мен, а гледаха зад гърба ми. Гледаха към него. Време беше да погледна и аз.

          - Не смей да ми пълниш чинията повече! Колкото мога ще изям, останалото просто е защото не мога повече и не се чувствам гладна. И, моля те, чувствам се като страшилището на моретата, докато аз ям, а ти стоиш прав и така все едно съм те наказала. – продължих да говоря като се обърнах към него. Е, голяма грешка, че се обърнах! Защото в момента, в който го направих потънах в най-искрящия пълен със сребърни огньове поглед, тъмен и направо изпиващ ме.

          - Наистина ли му разрешаваш? – тихото гласче на принцеса Ети ме накара да извърна очи от изпиващият мъжки поглед,който почти спря сърцето ми. Сигурно и се скараха мислено, защото тя веднага сведе глава, но аз се усмихнах. „ Ето къде била работата! Трябва да разреша на собственият си мъж да седне да яде на собствената си трапеза. Ама че глупост!” – си помислих, но все пак лицето ми се обагри в червено. Почувствах се засрамена и отново си седнах на мястото, като промърморих:

          - Моля те, седни и яж с нас!

И той го направи. А аз се чувствах странно. Някак притихнала в себе си, леко засрамена, но и горяща отвътре.

          - Добре ли си? – тихо чух гласът му.

          - Какво? – обърнах се към него и почти щях да опра челото си в неговото.

          - Мълчалива си и децата не са спокойни, сякаш нещо не ти е както трябва. – твърдо каза той. Очите ми като магнит се впиха в неговите и открих, че сега чернотата им е станала по наситена, а сребристото леко е избледняло.

          - Добре съм. Поне така мисля и кои деца… - спрях. Ама,наистина съм глупава! Нашите деца, разбира се! Това, че аз не чувах мислите им, не означаваше, че той не може. Въздъхнах. Трябваше да се примиря с неспособността си да бъда магическа жена. Бях обикновена, понякога твърде мълчалива, понякога буйна, понякога весела и винаги, някъде нещо объркваща не поради неможене, а заради твърде силното ми желание да направя нещо хубаво за другите. Опитвах се да не мисля над въпроса: Дали ще бъда добра майка и въобще, дали децата ми имаха нужда от такава майка? И все пак трепета на женското ми сърце ми нашепваше отговори, на които не исках да вярвам, но знаех, че са реални, колкото съм реална и аз.

***

    Ама тази моя Краличка си е…Какво да кажа? Няма как да я определя! Тя си е просто – тя.Илия харесваш и приемаш всичките и весели страни или оставаш настрани да се чудиш буря ли те е връхлетяла или пожар изпепелил. Два дълги магически часа разказва какво всъщност е Коледа за хората. А Феичката…, така де – приятелката и Тини, и пригласяше. Интересно беше за другите, аз просто вече го знаех какво е. Тази магическа нощ реших, че щом Коледа е време, през което се правят подаръци на хора, които обичаш, а и не само…Въобще е нощ на нещо си за подаряване, реших, че вече знам какво да подаря на Краличката и любимецът ми. Подшушнах на магията и принцеса Алиди, помоли да спи заедно с принцеса Ети. Нейно Величество остава сама в покоите си, защото и прекрасната Тини ще е заета с някои други личности. Е, не се сдържам…Смешно ми е и ми трептят стените. На тези пък от Нощната смяна така ли не им казаха, че няма опасност да им се срути нещо върху главите? Магически щурави хора бе! Но, да продължа…Та, Господарката поиска книги и ги получи, но тъй като не уточни точно какво четиво иска, реших да я запозная с това, с какво може една половинка да награди съпруга си. Мисля, че точно сега метната по корем, върху голямото легло(все още е пурпурно, защото така ми харесва повече), чете много интересни нещица. Например, че ако една половинка не допуска съпруга си в покоите си го наказва все едно е направил най-голям грях срещу нея. И че всеки може да му се подиграе и даже да го накажат за това,че не е грижовен мъж.

          - А стига бе! – ухо, това е Нейно Величество. Май, взе да загрява, че играта на катон и мишка не е много полезна в случай, че и едното животно и другото искат да са заедно.

          - Да му се не види! – и това е тя. Сега вече стигна и до още по-интересни неща.        – Какви ги рисуваш? Ха-Ха! Не – спирам, че ще ме ритне с крак. Онзи ден го направи и то по перилата на извитите стълби, а там съм чувствителен. Но когато е ядосана хич не е придирчива къде ще те прасне, просто защото си опитал да се пошегуваш с нея или да я излъжеш за нещо. Поне не е дълго ядосана, че има да ме болят перилата…А за възклицанието? Ми показах и, къде в момента се намира Престолонаследникът. И…Еми…

***

   „ Да, ще ти изтроша лампериите, да го знаеш!” – ядосано изсъсках на Дворчо в главата си. Ама че нахалник! Какви книги ще ми дава? Ала признавам, духовит и много умен е. И сега какво да правя? Искам, наистина да се уверя, че той, Джонатаас, е отвън пред вратите, но…Е, несигурността е втората ми кожа, поне докато не ми се вдигне кръвното. Тогава ми падат пердетата и смело напред, пък каквото ще. Да, ама не е много зряло, макар че в живота човек има нужда и от глътка собствена лудост, че да си влее малко смелост. Застанах до големите двойни врати, инкрустирани със различни живи картини. Знаех, че са дебели и няма как да чуя какво прави отвън, но пак долепих ухо. Ръката ми се затопли и леко ме засърбя. Вдигнах я пред погледа си. Татуировката от гривната, която се беше сляла с кожата ми блестеше. Не знаех какво става и…

      - Добре ли си? – чух глухо гласът му. Идваше зад вратата. – Ако не отвориш ще разбия проклетите врати и сам ще се убедя, а после ако искаш ме наказвай!

Той наистина говореше сериозно. Натиснах бравата и отворих крилото. Той стоеше пред мен в готовност за бой, сякаш ни нападаха. „ Има две причини да засияе ръката Ви, Господарке. Едната е, когато сте в беда, а другата…когато изпитвате желание да притежавате Вашата половинка или…”

     - О, я да мълчиш! – възкликнах. Човек съм, не съм тъпа като галош. Схванах картинката и не беше нужно Дворчо да ми доуточнява, че изпитвах страст към съпруга си. Що се отнася до обекта на желанията ми, той се отдръпна, сякаш нещо беше го жегнало.

        - Не говорех на теб! – махнах с ръка и продължих,напълно несъзнателно. – Дворецът ме ядосва.

    - Няма как да се преборя с него. – ми отвърна Джонатаас. – Двамата сте просто неотделими.

Мисля, че напълно и осезаемо усетих скритият му закачлив смях в гласа. Мъже! Погледнах към съвършено мъжествения си съпруг. А по тялото ми вече се разливаше горещината. Мисля, че всичко ми настръхна. Очите му станаха сребристи, като огледалният образ на луните във тихо вълнуваща се водна шир.

     - И за това ли ще чакаш да ти разреша? – измърморих свела поглед в краката си. Как да кажеш на един красив мъж, че го искаш? При това, още по странно е да го кажеш на собствения си съпруг, с когото вече сте имали страстни отношения, но и страшно много недоразумения висят помежду ви. Мисля, че чух как поема въздух – дълбоко и сякаш да успокои сам себе си.

    - Киарра, сигурна ли си в това, което искаш? – думите му се плъзнаха по кожата ми, като перца и запалиха и така сгорещеното ми тяло.

    - Ммм, не си ли ми личи? – измърморих и обърнах гръб на вратата и него. – Но ако не желаеш, просто няма проблем. Поне можеш…

Грешка! Не би трябвало на възбуден мъж да му говориш за нежелание. Ама, нали устата ми понякога не спира, та…Тя, май, моята уста не спира, тогава, когато е най-несигурна собственичката и, но…

 

Следва продължение.

» следваща част...

© И.К. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти, Доче! Толкин и Пратчет са друг вид писатели, а и аз с леко закачливото си романче съм попова лъжичка до такива имена. А за удоволствието, скоро ще е следващата хапка. Надявам се да се забавлявате с героите ми, защото писането на това произведение е истинско забавление и удоволствие за мен. Поздрави!
  • Благодаря за удоволствието... Потопих се изцяло и не ми се искаше да изплувам... Толкин и Пратчет ряпа да ядат...
  • Благодаря, Марианка! Права си за загатването, но и то си има причина.
    Стойчо, благодаря! Интересни въпроси над които човек наистина може да поразнисли. Благодаря ви, приятели и ви пожелавам много топлина и щастие!
  • Колко много поезия в отношенията между иностранците!
    Мисля си, това не е ли един бъдещ проект,приложим и на Земята?
    И колко недъзи и пороци може да бъдат излекувани тук; и колко време е необходимо за да ги заличим?!Без вторичен остатък!
  • Благодаря, Марианка! Кои двамата, че те май се за формят повече...Но, Дворчо си е щурак, дай му и достъп до развинтена фантазия и му гледай сеира. Благодаря ти, радва ме това, че ти харесва историята!
  • Благодаря, Светулче! Хубаво е да раздаваш топлина, когато имаш неизчерпаем извор от нея в сърцето си.
  • Много топлина ни изпрати за празника,да ти се връща многократно и на теб!
  • Благодаря ти, Наде! Вълшебство за едно приказно сърце.
    Благодаря, Младен!
  • Става все по- необикновено и красиво.Всички образи оживяват пред очите ми. Пренасям се там...Благодаря, Лия!
Предложения
: ??:??