Перо от гарван - 3

Всяка прилика с действителни лица, места и събития е напълно случайна. Или... не... 

Севда Шейтанова слушаше с охота част от последните стихове на Пѝсарев, които четеше с изразителния си артистичен глас, една второкурскичка от НАТФИЗ – дъщеря на близък приятел, поканен за презентацията на "Перо от гарван". Шейтанова хал-хабер си нямаше, че Полицията в Банско беше на крак, уведомена от подадения сигнал на Елица Енчева. 

Севда слушаше и в очите ѝ натежаха сълзи, които така и не изплака от щастие. Стойчо Огнянов бе голямата ѝ любов. И голямата ѝ болка. Истината бе, че местния левент имаше повърхностни захласвания по Шейтанова, които се простираха до това да отнеме закъснялата ѝ девственост и от време на време да задоволява нагона си, когато му писне от това да играе примерния баща и съпруг. Стойчо беше долняр. Използваше влюбената ѝ в него душица, за да я държи, както той се изразяваше като "моята селска мръсница" Севда даваше мило и драго само за една негова целувчица или дребен жест на внимание, след които хвърчеше в облаците. Най-добре това се отразяваше на заведението ѝ, защото работеше като товарна кобила и клиентите бяха доволни от кухнята и обслужването. Майка ѝ – баба Дора я укоряваше и правеше какви ли не магии, клетви и наричания само и само щерка ѝ да миряса. 

Сега обаче, Стойчо Огнянов беше обявен за общонационално издирване от има-няма два месеца. Ни вест, ни кост. Бяха разпитани множество хора, включително и Шейтанови, но разследването заби в посока – на никъде. 

Истината я знаеше само Севда, майка ѝ, и вече мъртвия ѝ брат. Плътта на Огнянов гниеше дълбоко в пръстта под основите на къщата. В една дупка, като малка пещера в скалата, на чиято основа бе строен този дом, Шейтанови погребаха Стойчо, след което хвърлиха камъни и пръст, замазаха с цимент, а накрая сложиха новата къщичка на доверения си пазач – каракачанското куче Бранко. Не спря да вие две седмици клетото животно, което усещаше какво има под дома му... 

В местността "Клети дол" на село Надежда, хората бяха някак уплашени на вид. Тъжни. Сякаш всеки носеше товара от собствен извършен грях. Никой никога не знаеше нищо за никой. Шепа люде на едно парченце земя, а чужди като врагове. Тази обстановка беше идеална за пъкленото деяние на Шейтанови. Севда стори едно пред майка си и глуповатия си брат - една нощ през сълзи с одърпана и окъсана пола, две-три синки по лицето и размазано червило, което бе сложила за първи път, си дойде вкъщи и с ридаещи писъци викаше: 

– Ооох, майко мила, браткоооо! Срам имам голям. Очерни ме тоя душманин. Искам да се убия! Искаааам.... 

– Насили ме, майко! Насили ме. Би ме. Удря ме като добитък. Що искаше тоя човек от мен? Не е човек той! Дявол еееее!... 

Стойчо Огнянов идея си нямаше какво го чака, след като се прибра с олекотени слабини по тялото на Първолета – местната гювендия на село Надежда.

Севда бе проследила Огнянов във вечерта на тяхната уговорка, която той не спази и се озова пред къщата на Първолета. После стана свидетел на всичко онуй що бленуваше да е от любов към нея. 

Шейтанова стоя докрай надничайки от ниския прозорец. Ревеше и стискаше зъби, докато Стойчо си свърши работата, излезе и се запъти към къщи. След всичко, споделено пред майка си и брат си, последните думи на наранената Севда бяха: 

Искам го на парчета! Не в затвора, а в земята да гние! Баба Дора вече шушнеше нещо на Вълкан, след което той взе голямата брадва а после се върна целия в кръв все едно него са го клали... Беше настигнал Стойчо по пътя му към къщи и само един удар в гърба с големия топор бе нужен да прекърши гръбнака му. Вълкан го метна през рамо и донесе тялото му, като го просна като котак, уловил мишка, за да се похвали на стопаните си. Дора Шейтанова започна да изпада в нещо като транс. Забелила очи, шепнеше нещо на неразбираемия си магьоснически език - тя режеше парчета от плътта на Огнян и ги топеше в някаква смес със зеленикав оттенък, наподобяващ тиня. После ги увиваше в плетен чувал  за зърно, а Вълкан хвърляше в скалната дупка под къщата им. През цялото това време Севда не спря да къса косите си. Лицето и се изкриви и до ден днешен лявата му част остана почти парализирана... 

Това беше нейната вендета. Кръвна и смъртна. Последното,

което пазеше от Стойчо беше една негова снимка, на чиито гръб Огнянов беше написал: 

"Събери ме във камък, студен! 

Да те топля във ден и във нощ! 

Аз за теб да умра съм роден. 

В този свят безлюбовен и лош... " 

След време, Севда разбра, че това е част от стих на Тома̀ Пѝсарев... 

Писателят бе на мушка. Баба Дора е жилава женица, макар и дребна. Държеше пушката без да и трепне ръката. 

 – Вълкан де е? Какво стори ти на клетото ми дете, омразникоооо.... 

Стреля. Пѝсарев предусети, че яростта след думите ѝ ще доведе до изстрела и инстинктивно мръдна вдясно. Кракът му цъфна малко над коляното и Тома̀ се свлече на пода с адска болка. Миг преди Дора Шейтанова да стреля отново, нещо я халоса изотзад, като охкащия писател почти не виждаше нищо от пушека след изстрела. Беше Елица. Първото нещо, което е било пред очите ѝ е бил ръжена за камината. Бабичката простѐна и се изтърколи пред стълбите към мазето. 

– Ели, излез навън! Излез! Моля те! Извика Тома̀ и се присегна към пушката. Насочи я към надигащата се старица и натисна спусъка. Точно между очите. Очите на Дора Шейтанова, които го пронизваха при всеки неин поглед. Ритна безжизненто ѝ тяло и то се търкулна по стълбите. 

– Там ви е мястото! Долни твари! Изроди! С погнуса се изплю Пѝсарев и се затича към Елица, куцайки. 

– Мило мое, как ме откри? Бях в Ада. И още сме. 

Тома̀ я притисна към себе си, а тя зарида... 

– Как ме откри наистина, кажи! 

Тя го погледна и каза: 

– Боже, жив си! 

– Звъннах на Форко, но не отговаряше. На теб звънях преди това. Побърках се! После явно е видял и ми звънна, и като разбрах, че няма представа къде си - звъннах в Полицията. Казаха, че тръгват, но аз вече бях на път. Минах през това село тук и видях местната патрулка, които явно бяха уведомени, но нищо... Искаха да тръгна с тях, но докато си взимах цигари към мен се приближи една жена. Зоя. Била готвачка в това отдалеченото капанче и чула, че издирват мъж с твоето описание - ми каза, за отсядането ти. Как и какво си си поръчал и как после си изчезнал, ужким някой те бил ядосал по телефона. Последното, което ми каза беше: 

– Нищо не ричайте на тия ченгета, Г-жо! 

– Севда Шейтанова и на двамата крака разтваря. Сигурно е сторила нещо! 

Откак се затри Стойчо изведнъж погрозня тя. Ама в душата погрозня. Не е добра жена.Нито майка ѝ - тая дърта вещица. Брат ѝ пък е глъмо момче. По рождение е халтав. Дора Шейтанова забременяла с него от един пастир преди години. Пастир ама една сутрин изклал козите до една. Почервенял от кръв обора. Хората помислили, че мечка или вълци са вършали. Намерили го обесен на един дъб. Залепил със дървесна смола една козя брада на своята. И овързал с въже на главата си рогата на пръча. Слуга на дявола викат бил.... 

– Това беше всичко, миличък. Казах на полицаите, че май съм се свързала с теб уж, и послушах Зоя, та дойдохме с нея. Тя ме доведе. И... какво е туй място? Сякаш пъкъл е. Мъгла и пушеци. И мирише на пепел... 

Тома̀ не вярваше още на всичко, което се случваше... 

– Севда. Трябва да я намерим. Тя е дяволът. Не друг. Тя е.... 

Качиха се в колата на Елица, като Зоя умело бе пристегнала кракът на Пѝсарев над раната, а писателя припадна. 

Енчева звънна на Христофор, но... нямаше връзка с този номер... 

Стихопат. 

(DannyDiester)