Всяка прилика с действителни лица, места и събития е напълно случайна. Или... не... 

Село Надежда се намира там, където ако попаднеш - наистина не намираш смисълът на името му. Разделено от третокласен път, по който има толкова завои и дупки, че лунната повърхност вероятно би била магистрала в сравнение с това, забравено от пътното поддържане, място. От едната страна селото е на едно възвишение, което като погледнеш от равното, прилича на двугърба камила. Прошарило зад синкавите облаци слънцето нежно топлеше. Тревите бяха зелени и росни и във ниското се стелеше утринна омара. От другата страна на пътя селото е в един дол, над който има облаци, мъгла, дъжд. Сякаш е със собствен климат. Мрачно и сивкаво. Странно място и толкова тихо, че навява спокойствие след евакуация... 

Часът бе някъде малко след девет и ако Г-н Пѝсарев не трябваше да отиде до този според него - "Литературен събор", още щеше да се излежава в малкия си скромен апартамент някъде из квартал Надежда. 

-Какво съвпадение! Помисли си той, хвърляйки око на ръждивата табелка за началото на селото. 

-От Надежда през Надежда...  рече почти на глас, поглеждайки през кълбетата дим от дежурната си цигара, едноседмичната си брада и сенките под очите, в огледалото за обратно виждане. 

Тома̀ Пѝсарски е писател със голям таланат според читателите, но крайно немърлив по отношение на творчеството си. Пак според тях. И сигурно с право, тъй като нито един от хилядите му стихове, разкази и есета все още не бяха видели широка публика. Това обаче, сега бе на път да се случи. На тесен негов кръг от приятели им бе писнало да го гледат как погубва този талант с лутане между странстването из света и различни, съвсем неподходящи професии. След безброй молби за сериозност, Пѝсарев най-накрая се отзова на едно издателство, за което бе ходатайствала близка приятелка и ето на - точно по Великден книгата му, озаглавена - "Перо от Гарван" щеше да бъде презентирана в Банско. Лобито на хотел "Перун" беше наето за въпросната презентация и организацията изцяло бе в ръцете на Христофор Цонев - негов приятел от детинство. Всъщност единственият му... 

Пѝсарев беше саможив човек. Егоист. Дали таланта му го обърка или няколкото му опита за семейно щастие, включващо и неуспешен брак - никой и самия той не знаеше. В момента имаше връзка с наистина необикновена жена. Всеотдайна и обичаща го истински. Тома̀ Пѝсарев обаче бе осъзнал, че самотата е неговата любовница, след като виждаше ежедневното нещастие в очите на своята спътница в живота с хубавото и изпълнено с нежност, име - Елица. 

Писателят караше бавно старото си Ауди, което беше със задвижване четири по четири и докато оглеждаше живописната красота наоколо, погледа му всеки път се мръщеше, пред гледката в мрачната половина на селото. 

-Сякаш е друг свят там долу... Какъв контраст! Усили радиото и превключи на четвърта, тъй като изкачването вече преваляше. 

Събитието беше в един часа - следобяд. Имаше време. Пѝсарев усети абстинентно желание за топло кафе и една - две цигари на чист въздух. Още имаше тежест в главата след насладата от малцовия ирландец снощната вечер. 

На превала и от двете страни на прохода имаше крайпътни капанчета и Тома̀ тъкмо мислеше да спре, когато един стар Зил обърна посоката и обръщайки влезе в насрещното. Пълен с дърва - маневрата беше невъзможна,

но шофьора - видимо едър мъж даде газ и няколко трупи се изтъркаляха по платното. Тома̀ скочи на спирачките и в крайна сметка избегна удар. Поуплашен, слезе от колата, псувайки, а мъжът от камиона даде на заден ход, завъртя ляв волан и тръгна надолу... 

"За малко!" - помисли си той, притеснен и понеже беше подминал повечето заведения, се отби в това най-отдалечено от другите и влезе. 

Вътре имаше само една местна бабка, която пиеше ракия със шкембе и млада жена, която очевидно бе собственик, сервитьорка, барманка и въртеше скарата. 

-А, добър ви ден, момичета! Рече той с приповдигнатото вече настроение и от аромата на скарата му се възбуди апетита за ядене. 

-Как сте? Добре си живеете тук. Спокойствие и хубава природа. Остава сега да хапна и вкусна храна и денят ми се очертава да е чудесен! Потърка ръце той и очите му се ококориха, търсейки маса с изглед към поляните наоколо. 

-Добра среща момко! Обади се бабата и отпи глътка ракия. 

-А бе добре сме били..., продължи тя с равен сякаш приспивен глас.       -Сега е лошо, момче. Остаряхме. Пенсията малка. Вдовица съм. Само̀ не е живот то. 

Собственичката опря големите си гърди на бара и подаде ръка за добре дошъл. 

-Здравейте! Заповядайте Господине! На масата има лист с обедното меню, което тъкмо е готово. Всичко е прясно. Можем да приготвим и нещо по ваш избор! Настанете се, ей сега ще дойда! 

Жената пооправи косата си, изпъна полата и отиде

към кухнята. Няма след минута пристъпи някак плахо към Пѝсарев и със звънлив глас го попита: 

-Избрахте ли си? Нещо за пиене?

-Дълго кафе с малко топло мляко и пакетче кафява захар, моля! Иии.. една студена сода с лимонче ако обичате! Пѝсарев се усмихна и я погледна право в деколтето. Не, защото е такъв, а поради това, че женицата беше пристегнала гърдите си сякаш нарочно с цел увеличаване на оборота. Стана му смешно и през смеха си добави: 

-Искам две кюфтенца на скара със зелева салата и сотирани картофки, както и препечен хляб или някаква питка, но това след малко! 

-Разбира се! Ще ви наблюдавам и докато приключите с кафето всичко ще е готово. Аз съм Севда Шейтанова! Управител и собственик. Приятно ми е! 

Писателя малко се зачуди на специалното отношение и особено на това, че ще бъде "наблюдаван", но отново с усмивка се изправи, подаде ръка и отвърна: 

-Пѝсарев. Тома̀. Писател съм. 

-Ама това вие ли сте? Леле, не може да бъде! 

Жената вдиша дълбоко и илиците на бялата и риза вече бяха пред пръсване. Очевидно беше изненадана и развълнувана. 

-Аз съм голяма ваша почитателка. Чела съм всичко, което сте публикували в интернет. 

"Ей, имало безплатен обяд бе!" Помисли си Пѝсарев. "Бас ловя, че ще почерпи!" Писателя се присмя на собствената си самонадеяност. В крайна сметка за пръв път го разпознава негов читател. 

-Ами, радвам се Севда! Нали може на Ти? 

-Ама как? Много ясно. Ние сме толкова близко до душевността Ви чрез вашите творби... 

-Настоявам на Ти, Севда! Моля те! Докосна я той по рамото и леко изкриви глава в знак на молба. 

Тя се зачерви и показа всичките си налични зъби, включая  и златния, който явно беше белег на някакво има̀не или просто селски кич. Тома̀ отпи глътка кафе, стана и го взе със себе си, за да пуши навън. Чу някакво тътрене и с крайчеца на окото си видя приближаващия силует на бабката. Беше ниска на ръст, със бяла забрадка и няколко гердана от цветни камъни на шията.

Носеше дебела фуста и шарена престилка а на краката си бе обула мъжки гумени цървули... 

Пѝсарски опъна дълбоко от цигарата и в момента на първата глътка кафе, бабата го хвана с привидна нежност за дланта, но стискаше и му рече: 

-Ще се видим пак, момко! Далечен е деня на безгрижието. Не си минал през тукашния си кахър!.. 

Пѝсарски се стъписа малко от думите ѝ, и си помисли: "Странни хора"... Помаците из тия райони са много великодушни и добри. Гостоприемни, услужливи. Гладен няма да те оставят или без покрив. То е казано: "В планината хора стават, а из полето само тикви". Нещо в тази баба обаче го напрягаше. Очите ѝ едни хлътнали а бръчките по лицето бяха дълбоки и изпълнили челото ѝ. 

–Какви ти кахъри, бабо! Стигат ми тия дето си имам, бол! 

Тя отпусна дланта му и при отделянето на своята отново притисна ръката си в неговата. Тома̀ почувства леко парене а, когато тя се обърна с гръб, чу някакъв шепот на неразбираем език. Звучеше като цигански ала сякаш не беше. 

"Шантава работа", си рече на ум Пѝсарев и отпи жадно от кафето... 

Направи му впечатление как бабата се обърна няколко пъти и макар далеч, той чувстваше очите ѝ върху тялото си. Усещаше го като сякаш гъдел от налазили го, бубулечки... Издърпа набързо още една цигара и тъкмо влизаше, за да се наслади на вече поднесения преди минута обяд, когато лявата част от тялото му отказа. Първо кракът, после ръката и чак до върха на плешивото му теме. Гърдите го свиха в конвулсия и свличайки се, на пода изпопадаха чинии, чаши, вилици със все покривката. Мъчеше се да се хване за масата, но силите го напуснаха. Последната му мисъл преди напълно да изгуби съзнание бяха - "Инсулт! Това ли беше?"... 

Севда приближи със завидно спокойствие и ехидна усмивчица като прецеди през зъби: 

-Ето гооо... Поетчето е безмълвно и безпомощно!... 

Тя го хвана под мишниците и го затътри към близката стаичка зад бара, която се ползваше за лични вещи. Нещо като килер. Готвачката Зоя надигна глава от причулия ѝ се шум, но Севда беше усилила радиото, от което звучеше народна музика. 

Шефката влезе при Зоя, която изтриваше мокрите си ръце и ѝ рече: 

-За днес приключихме. Няма никой а и имам работа в града. Вземи за вкъщи нещо за хапване и нахрани децата. Тъкмо да не готвиш и у вас! 

Зоя се почуди, но с охота набързо съблече бялата престилка, свали шапката и дългите и коси се простряха по раменете. 

-Ама Севде, отвън има една кола. Сигурно е на господина, за който пекох кюфтенцата, а? 

-Ааа да. Господина ли? Някой му звънна по телефона и явно го ядоса, че чак събори обяда, та се разхвърчаха вилици, ножове, счупи чинията, чашите... и изхвърча на нейде. Хвърли двайсет лева и отиде да пуши май... 

-Ами добре, шефке. Тръгвам аз. До утре, нали!  С надежда да ѝ каже да не идва, рече Зоя и излезе през задния вход на заведението. 

-Ще ти звънна вечерта, че може да не работим тия дни. Знаеш имам си здравословен проблем и ще ходя по лекари. Ще те компенсирам. Не го мисли! - Усмихна ѝ се Севда и после сякаш замрази лицето си в някаква дяволска физиономия... 

Отиде навън, огледа се. Наоколо нямаше никой, освен десетина коли край другите капанчета. Върна се в килерчето, пребърка джобовете на, безжизнено изглеждащия писател и извади портфейла му, както и ключовете за колата. Отиде до аудито, най-спокойно отключи, запали двигателя и прекара автомобила отзад пред служебния вход и склада. Силна жена е. С добра фигура. Леко грубовата, но и някак женствена. Приличаше на жените от едно време. Завлачи живия труп на Пѝсарев в колата, отвори багажника и със сякаш заучени движения, бавно и сигурно качи тялото му вътре. Улесни я факта, че аудито е комби. Севда нямаше книжка, но караше от малка. Местните полицаи я познаваха, като често хапваха без пари и пиеха кафе, а тя разчиташе да я пазят от пияници и всякакви досадници отсядащи в кръчмата ѝ. Така, че в този момент избщо не изпитваше грам притеснение... 

Пое към "Клети дол" и пусна радиото, а Five Finger Death Punch пееха: "I apologize". Севда беше селско момиче и тия музики не ѝ понасяха, но реши да не се отклонява от плана си. 

Пристигна пред къщата си а на вратата я чакаше бабата от заведението. Баба Дора Шейтанова. 

Дребната жена приближи и двете със Севда замъкнаха Тома̀ Пѝсарев към някоя от стаите. Оказа се, че въпросната такава стая е мазата, към която се слиза по две дървени стълби. Намираше се точно под моминската стая на Севда. 

Към тях със тежки стъпки приближи Вълкан. Огромен мъж със чисто, почти детско лице. Голямото му чело бе във формата на малък трапец заради гъстата му къса коса, която завземаше голяма част от главата му почти до веждите. На ръст беше около два метра. Ръцете му приличаха на дърварски чукове, а пръстите им бяха с големината на средна по размер наденица. Гърбът му едва се побираше във очертанията на вратата. 

Вълкан беше с умствена изостаналост. Не можеше да говори и единствения звук, който издаваше бе: Хъ! Като според зависи от емоционалния му статус и ситуация тази сричка зачестяваше или се усилваше. Гласът му беше животински. Само в очите му имаше нещо чисто. Сякаш не бяха негови. Вълкан хвана писателя през кръста, метна го на рамото си с лекота, наведе квадратната си чутура и бавно слизаше към мазето. Това помещение беше цялото в паяжини по гредореда и ако не бяха няколкото рафта пълни със зимнина и компоти щеше да прилича на обикновена яма. Пода беше от естествен камък, върху който явно е строена къщата. Влажно и смърдящо на мухъл. Тук-таме се прескачаха, цвърчейки, няколко плъха. Вълкан положи Пѝсарев на две дъски, завърза ръцете му зад гърба, както и краката в глезените, сложи една кърпа в устата му, завърза и нея, метна отгоре му един прояден от мишките чувал, плясна му два шамара и лисна вода по лицето му от котлето, в което дои мляко. 

Тома̀ Пѝсарев с премигване отвори очи, огледа се и единствената светлина, която виждаше бе очертала три силуета. Вратата изхлопа и мракът се превърна в страх, обзел, треперещото му тяло и объркан мозък. 

Баба Дора погледна сина и дъщеря си и им рече: 

-Ти, Севдо добро с туй нещо няма да сториш! 

-А ти, Вълкане се омитай и натикай тая пущина - колата у сеновала и я покрий хубаво, да се не види! 

Севда склони глава и шепнешком рече: 

-Ще видиш, майко! Тоз човек е лъжовен. Пише ги едни... Нали виждам у интернета как му се подмазват девойките. Все за любов пише. И Стойчо таквиз ми ги плещеше. Все пишеше разказчета или ми драскаше любовни стихчета, ала легна с Първолета. Нека лежи сега! Тежка да му е тая пръст от земята на Клети дол!.. 

Баба Дора погледна към гривнага на ръката си. Свали я и я потопи в паничка със спирт. На нея бяха нанизани кучешки зъби и малки камъчета, а помежду им - къси кокоши пера. По един от тия зъби беше намазала мехлем. Забърква ги тя от години. Идват при нея хора за помощ. Куршум лее, мазила и отвари прави. Тоя път не бе животворен мехлема. Тома̀ Пѝсарев береше душа в мрачното и влажно мазе... 

Севда взе телефона си и отвори профила си във фейсбук. Кликна на името - "Тома̀ неверни" и прочете статуса на писателя: Скъпи приятели, утре е вълнуващ ден! След години творчество, най-после книгата ми ще бъде факт! Отивам в Банско, да полеем събитието! С някои от вас ще се видим там!.. 

Севда се ухили самодоволно и се качи в стаята си. Отвори личната страница на Пѝсарев и започна да препрочита негови стихове. Сълзите и текнаха и се сети за Стойчо. Изневярата му беше съкрушително деяние за нея. Стисна зъби и взе да драска с нокти по снимката му... 

следва... 

Стихопат. 

(DannyDiester)