Дадоха ми персонална пенсия.

     Първо го чух по радиото. Отворих нета, гледам по сайтовете – вярно, бе! Дали са ми персонална пенсия.

     Нито знам защо, нито знам кой. Ама пише – по предложение на министър е станала тая работа. После цялото правителство е взело решение чрез вишегласие и консенсус. И накрая – парламентът.

     Брей! Голяма работа съм бил. Имал съм принос, така прочетох. Към културата. Изтичах в банята да се огледам, подскочих и установих със задоволство, че наистина съм голяма работа. Друг е въпросът, че огледалата винаги ги слагат по-високо, отколкото е нужно за целите и потребностите на хората с принос.

     – Айде, наборе, да почерпиш! – обажда се първи Гоше. – Честито! Да не вземеш да се надуеш, че съвсем ще се пръснеш. Не бива. Има хляб в тебе. Винаги съм го знаел.

     То освен хляб друго в мене не остана. Малко съм нисък за килограмите си, но очевидно съм достатъчно висок за културата.

     Дадох воля на радостта си и вместо да произнеса ода, изругах най-лирично и възторжено по щастливия повод.

     – Пундьо, ще очаквам още утре да полеем пенсията! – изкрещя по жицата другият ми приятел, Серлата, след половин час. Как бързо се разпространяват новините – истински, фалшиви, няма значение: летят със скоростта на младостта. – Няма да те дера, ще отидем в някой ресторант да ядем фазани и патици, че отдавна не съм хапвал дивеч. И червено вино. Айде, до утре!

     Пундьо. Не отива на културен човек такова име. Особено когато си лауреат на персонална пенсия. И се казваш Иван. Ама Пундьо ми остана артистичен псевдоним от младите години, когато чертаех жалоните на културата в завода за метални опаковки. Бях шлосер.

     Връща се жената от надомната работа, с която се е заела от два месеца, за да запълва дупките на семейния бюджет и от вратата крещи:

     – Свари ли яйцата?

     Вярно, че бях обещал. Ама се развълнувах покрай тая новина и забравих.

     – Ей сегичка, злато мое! – отвръщам и врътвам копчето на котлона.

     Явно не е чула още вестта: а и няма къде, нали по цял ден набива с един калъп форми за габърчета в малък затвор без прозорци насред гробищата извън града; затова му викат надомна работа, понеже мястото е подходящо. Нищо, ще разбере скоро, ще се изненада, най-вероятно ще пожелае да ме целуне и и ще поиска за компенсация да я заведа на екскурзия я на Северния полюс, я на Южния. Или в Перник, където тия два полюса се сливат през зимата като две влюбени противоположности и понякога правят сияние или произвеждат чалга.

     Спрях да мечтая, защото моята Пундьовица, златото ми, рязко пусна телевизора на макс и повече не ми проговори. Дори не опита яйцата, сварените.

     На другия ден черпя Гоше и Серлата в тенекиеното заведение до градската тоалетна.

     – Още не съм взел пенсията – викам, – това е за разгряване. Дивечът ще почака.

     Човек трябва да загрее, защото иначе не бива – може да ти се пръсне сърцето от радост. На мен и панталонът ми ще вземе да се спука: ако не от радост, от друго. Затова е добре да се разкърша преди интронизацията ми и като първенец преди състезание да почувствам сладостта от тържественото снизхождение към нищожеството на другите.

     Черпя ракия, от най-евтината, а за мезе – кисели краставички. Рупаме, боцкаме, отпиваме и се веселим.

     – Персонална, брато! – тупа ме ме по гърба Серлата. Краставичката ту влиза, ту излиза от гърлото ми. – Персонална пенсия! Голяма работа си! Пундьо и половина!

     Сетих се, че не мога да достигам нивото на огледалото в банята; това съвсем не пречи да си голям. И Наполеон е бил нисък.

     – Така е – скромнича. – Очевидно хората са ме оценили.

     Давам си сметка, че странното ми артистично име не ги е смутило. Че то хората, ако по имената се познаваха, мен нямаше и в тоалетната да ме пуснат. За Серлата да не говорим.

     – И как няма да те оценят? – Гоше смуче краставичката, защото няма зъби, а протезата му убива. – Ти си персона!

     – Персона нон грата! – добавя окуражително Серлата. – Гранде!

     Никога досега не бях подозирал, че съм персона. Какъв ли не съм бил на културния фронт: заварчик, шлосер, оператор по чистотата, където се запознах със Серлата – така го нарекохме, защото все му се падаше да чисти женските тоалетни. И съпруг бях през цялото това време, съвсем приличен и физически културен. Оценили са го хората. Те имат очи уши навсякъде, тия от министерствата, трябва да са разбрали най-сетне каква перла представлявам. Сам по себе си.

     Серлата внезапно хуква към тоалетната, той винаги прави така, защото задържа течности или по навик, а ние с Гоше поръчахме по още едно. Хубаво мина денят.

     Но вечерта разбрах, че имало съвпадение на имената. Първо го чух по радиото – награденият с моето име вече бил си получил персоналната пенсия. После включих нета – да, награждаването е минало. Състояло се е в някаква гранитна зала...

     Какво да ви кажа? Все едно чух пернишка рапсодия от сорта на „Камъните падат, падат от небето...” И все връз мене. Срутище. Трябваше да се досетя. Ама нали съм суетен, реших, че го заслужавам. Дали били пенсията на друг Иван. Ей, ивановци много, ама Иван-Пундьо е един! Така да знаете.

     После бавно ми попремина, поуспокоих се. Че съм персона – това може и да е вярно, даже е истина. Но още не съм пенсионер, признавам. Как тогава ще ми дадат пенсия? За персонална пенсия трябва хем персона, хем пенсионер да си. По едно и също време. Сигурно чакат да ми дойде времето. И тогава ще ме интронизират. Знаят хората, че настъпи ли старостта, човек помъдрява и става културен по необходимост, та дори да иска, не може да харчи пенсията за себе си. Най-много да я прахоса цялата в аптеките, ако преди това възпитано не я е раздал на телефонни измамници да се почерпят за здравето на болните.

     То, ако се замислиш и на компютрите им викат персонални, ама всички ги ползват като да са общи; от куртоазия са ги кръстили така, да дадат значимост и ръст на тия, дето ги имат. Компютърът персона не прави, не. Друго трябва за тая работа. По-първо човек трябва да се докара до персона, че после чак да добие пенсия. Защото много пенсионери остаряват и се сбръчкват до ужас, а персонално хич ги няма. Персонализираш ли се, пенсията сама ще дойде лека-полека, ще се отърколи с времето и... хоп! Пада в капана на персоната и става персонална пенсия! Така ги разбирам аз нещата.

     Виж, взема ли веднъж аз тая персонална пенсия, всички ще усетят културата ми, не само Серлата и Гоше. Ще бъда щедър, бодър, весел и съобразителен. Ще започна да поздравявам съседите. Няма да тупам чергите от балкона и ще изхвърлям боклука само в контейнера. Ще прочета книга и ще гласувам на изборите.

     Слагам яйца на котлона, та като се върне моята Пундьовица, да знае, че съм мислил за нея през цялото време. Днес съм само персона нон грата, но утре... кой знае.