ПЛАТОНИЧНО

Той излезе на терасата, за да погледа надалеч. Беше прочел някъде, че след дълго и изтощително четене е хубаво да зарееш поглед някъде надалече, към планина или към нещо друго зелено, погледът ти да се поотпусне върху вълните на светлината – без цел, без посока и без съдържание, така около десетина минути и и после пак над книгата. Човек трябва да използва очите си по-дълго, рече си, защото иначе няма да вижда мрака и ще се страхува от него.

По същото време на терасата на съседния блок на същия етаж излезе една негова позната, няколко пъти я беше срещал тук и там, но не се познаваха. Усети погледа й върху себе си.

„Тази ме фиксира”, каза си.

„Този виси вече десет минути на терасата, прави го всеки ден по няколко пъти и чака да изляза. Ето ме!”, каза си младата жена.

След няколко дни се срещнаха пред контейнера за боклук – той носеше голям зелен плик, пълен с отпадъци, а тя не носеше много дрехи.

„Сега ще ме хареса и ще ми предложи довечера да излезем”, каза си тя, защото беше полугола.

„Не знаех, че е толкова хубава”, учуди се той на себе си. „Отблизо е страхотна. Май трябва да си сложа очила, да я виждам по-добре и отдалече.”

След месец съдбата ги сблъска в автобуса. Шофьорът внезапно спря, за да ги накара да се блъснат един в друг, а всъщност натисна спирачките да не смачка едно улично куче; те се нахвърлиха един върху друг, тя навехна ръката му, а той заби челото си в лявото й око. Връзката им доби болезнен характер и този път не сплетоха много мисли. Пък и аз не бях така близо, за да ги чуя.

Последният път, когато се видяха, беше романтична нощ, пролетта беше дала ръката си на лятото, във въздуха миришеше на липа, а небето бе достатъчно тъмно, за да може той да го вижда и да не се страхува от него. Тя седеше на пейка с приятелки, той се разхождаше наляво-надясно без да има вид на човек, който осъзнава какво прави.

„Ей сега вече ще се запознаем. Сигурно ще ме покани у тях, аз ще му откажа първо, а после ще ми стане студено и ще отидем”, измисли план тя.

„Искам да я поканя у нас и да вечеряме заедно, ще й спържа кюфтета, каза си той. – Но не знам името й. Не бива така, защото ще си помисли нещо лошо.”

След половин година или малко повече най-сетне се събраха. Той – с една братовчедка на приятелката на майка си, тя – с доведения син на баджанак на своя баща.

Добрите им отношения се запазиха и до днес, нищо че забравиха имената си, които така и не научиха, и заживяха в градове, свързани само с въздушни пътища.