Глава VII
Утрото беше мрачно и влажно. Мъглата бе толкова гъста, че дори градината в двора не се виждаше от прозорците в къщата. От
време на време само нещо преминаваше- сякаш прелиташе през нея- това бе градинарят- виновникът за красотата от цветове, но сега дори те не можеха да преборят бялата пелена.
Лени приготвяше Валентина за пикника, а Рейнс и Роберта готвеха обяда. Когато всичко беше готово, младото семейство излезе от къщата. Тръгнаха към гората:
- Поне не студено.- каза Лени.
- Но е влажно.
- Ами да се надяваме, че ще се вдигне и пролетта ще се покаже пак!- усмихна се тя. Рейнс избърза напред и откъсна една теменужка. Сложи я в ръчичките на момиченцето си. Лени му намигна, а малката му се зарадва като му показа, че все още ѝ липсват зъбки.
- След всяка мъгла изгрява слънце!- отбеляза той.
- Дано и днес да е така, за да може пикникът да бъде още по-приятен.
Тримата стигнаха до любимото си място- там, където той ѝ предложи- поляната покрай, която минаваше реката. На нея клоните си разстилаха две високи дървета, които се сливаха в короните си и образуваха нещо като горска порта:
- Тук, нали?- тя кимна. – Ще запалим огън в огнището до дървото и ако искаш може да закачим кошчето на Валентина на клоните на този Дъб, какво ще кажеш?
- Съгласна съм, а и май е време да сменя пелените на малката ни гевезанка!
Рейнс постла едно одеало, за да може Лени да преобуе Валентина, а той се зае с приготвянето на огъня. Когато всичко беше готово, тримата седнаха, или по-скоро двамата седнаха, а малката си лежеше и си играеше с цветето, което баща ѝ и беше откъснал. След като я нахрани, Лени отбеляза:
- Време е да приспим госпожицата! Смяташ ли, че ще е добре да я оставя в кошчето, където е сега?
- Ами- да. Мисля, че е добра идея- добре ще бъде и за нея!
- Хайде, мъниче- да се приспиваме!- Люлееше я в ръце и говореше. – Всяка вечер слушах тази мелодия, тази песен, знам я от баба ти- Вероника. Пяла ми я много отдавна- дори нямам спомен, но думичките не са се изтрили от главата ми:
„Теменужке моя ти
в сладък сън заспи
и сънувай моя глас,
че си винаги с нас...
Ти ще помниш този ден,
ще се радваш на него с мен-
ти заспи, а аз шептя,
че ти си у дома!“ ***
Валентина заспа, а Лени я остави в кошчето и отиде при Рейнс:
- Заспа ли?
- Заспа!
- Сега си само моя- е поне за малко!- усмихна се той и я целуна.
- Поне докато твоята принцеса не ти „нареди“ да станеш. Ще те извести, че е будна- сигурна съм и ще чака да я гушнеш.
- И тя като майка си значи! – и я побутна по рамото.
- Нямам спомени да съм се гушкала, но и като цяло първите ми годинки- три, четири може би са ми като мъгла. Само един глас, една песен и една жена...
- Вероника?
- Да,... да... именно!
Изведнъж Лени закри лицето си с ръка:
- Какво има?
- Нищо, спокойно! Само капчица дъжд- влезе ми в окото. За това се сепнах.
- Дай да погледна!
- Нищо ми нямаааа!- той повдигна с ръка брадичката ѝ и я целуна, а капчицата дъжд беше излязла от окото ѝ и се стичаше като сълза по бузата надолу.
- Това ли билооо? Хитрец. Можеше направо да си поискаш!
Мъглата изобщо не се вдигна, а капката повлече със себе си дъждовна пелена и вместо така чаканото слънце, задуха буреносен вятър. Тътен от гърмежи раздираше небето, а светкавиците сякаш го разпаряха и си търсеха път към земята:
- Пикникът ще довършим друг път! Аз ще събера нещата, ти вземи малката и да тръгваме!
- Добре!- дъждът се изливаше като река от небето.
- Дай ми одеалото да покрия Валентина!- каза Лени и изтича до дървото. Присегна се да вземе кошчето. – Рейнс, не го достигам!
- Идвам!..., но Лени не го изчака. Подскочи, за да хване дръжката му, но земята вече беше подгизнала, а клоните на дървото бяха мокри. Ръката ѝ се изплъзна, преди да успее да го хване, кракът ѝ се приплъзна в тревата и тя падна в реката.
- Лени, нееееее!- извика Рейнс и скочи да я спасява. Спокойната преди бурята река, сега беснееше в бързеи, водата се блъскаше в речните камъни, „разрошвайки яростно бялата си коса“ и продължаваше бясно надолу. Лени се мъчеше да плува срещу течението, опитваше се за нещо да се хване, впивайки ръце и нокти във всеки камък, ала те бяха твърде гладки и отлепяха дланите ѝ.
Светкавици раздираха черното небе. Една от тях порази клона на стария Дъб, на който беше закачено кошчето на Валентина. Клонът изпращя, така сякаш се чу крясък без глас и то падна в реката:
- Бързо, Рейнс! Спаси я! Спаси дъщеря ни!- Въпреки силния дъжд, който заливаше лицето му, Лени видя сълзите в очите му, които напираха в отчаяния избор, който сега трябваше да направи- да се върне да спаси Валентина или да продължи малко по-надолу по течението и да хване нея... беше толкова близко. За миг сякаш шансът ѝ помогна и тя успя да се хване с две ръце за един камък.
Това му вдъхна кураж. Обърна се срещу течението и заплува към кошчето, борейки се с водната стихия, за да успее да спаси единственото си дете... и надеждата, че ще се върне и за жена си. Изненадващо то се заплете в няколко затлачени клона и даде шанс на Рейнс да го достигне. Протегна ръката си към Валентина, когато чу зад гърба си:
- Реееейнс!.... Неееее!... Спаси я!- Лени се беше изпуснала и се носеше стремглаво надолу... и един камък, коварно заливан и скриван от водата успя да я спре- удари си главата в него и отпусна безжизненото си тяло по течението. Всичко това стана за секунда- фаталната секунда, в която Рейнс видя удара, и същата в която клонките не издържаха под напора на водата и кошчето заплува напред, залитайки по въртопите и бързеите. Отскубваше му се няколко пъти в многократните опити да го достигне. Успя да се добере до брега и побягна по посока на течението в пореден отчаян устрем да ги намери, да ги спаси... След „дълго препускане в „луд бяг“, Рейнс видя Лени- водата на това място вече беше по-спокойна и тя се носеше свободно над нея. Той влезе навътре, за да я издърпа. Прегърна силно леденото ѝ тяло, обливайки я в мъката на сълзите си. Погледна ръката, с която държеше главата ѝ- беше обляна с кръв... ударът в камъка беше погубил Лени, а реката му взе и Валентина- той загуби всичко! За времето, в което дъждовната капка достига земята, за една секунда, един единствен фатален миг, Рейнс загуби и двете- двете си любими същества, двете си любими момичета... двте половини на неговото сърце...
Бурята отмина, дори се появи дъга- в гората сякаш не се бе случило нищо- дааа, след всяка мъгла изгрява слънце... Реката отново бе спокойна и бистра. Една ръка се присегна и извади нещо от водата...
*** По мелодията на “Once upon a December”
Глава VIII
Много бури минаха след този ден, но една буря продължаваше да бушува над онази къща ден след ден. Казват времето лекувало, а сякаш тук правеше точно обратното. Сякаш с всеки изминал ден, месец, година, мъката вземаше превес, болката се засилваше и мракът над нея ставаше все по-настъпателен. Беше загубила предишното си величие и красота. Градината беше обрасла в тръни и бурени, цветя вече нямаше, удушени от разстилащите се плевели... И не защото градинарят беше напуснал или не искаше да се грижи за тях, а защото господарят му бе наредил така, защото бе посякъл всичко в нея, бе заличил всяко нещо, различно от тръни, всеки цвят, различен от черно. Дааа, вече държеше да се обръщат към него с „господарю“, защото приятели вече нямаше. Или поне така му се искаше- беше по-лесно да ги наранява с идеята, че все някой ден ще си тръгнат и ще го оставят,... но те не го направиха. В един пореден изблик на гняв:
- Нека затъне в плевели, бурени и тръни, нека цялата къща потъне, та и аз със нея, да се заличи градината, да обрасте цялата и никой повече да не я види, НИКОЙ... НИКОГА!- така нареди той, така нареди господарят.
Само Дървото край реката остана недокоснато от гнева на Рейнс, ала и то сякаш усещаше тъгата му. Клоните бяха виснали към земята, част от тях дори „плуваха“ в реката. Престана да цъфти и да дава плод. Той престана да говори, освен когато крещеше, но дори за това беше нужна сила, а той всячески се опитваше да я изтръгне. Всеки негов ден преминаваше в давене в алкохол, потрошаване на нещо попаднало в полезрението му, носещо спомени от миналото. Дори „Танцът на душата“ беше в руини. Подът бе насечен с брадва, завесите вечно бяха спуснати с категорична забрана да се вдигат, а старият грамофон, който още баща му някога му беше подарил, от който всяка вечер звучеше една и съща песен за начало, сега бе раздробен на малки парченца, от които само можеше „да се смели кафе“. Всички прозорци и врати бяха оковани с катинари и вериги- къщата се бе превърнала в затвор...
27те години на Рейнс изглеждаха като 50. Нежният поглед и топлата усмивка отдавна бяха отстъпили мястото си на злобата и омразата в насилствения му истеричен смехоплач- черно-бяла марионетка с отдавна скъсани или преплетини във възли конци. Беше забранил на Роберта да чисти и никога да не отваря прозорците. Така лошо се държеше и с нея и с Монти, сякаш искаше да го намразят или най-малкото да се страхуват от него отново с надеждата, че ще ги изгони или принуди да напуснат- искаше да бъде единствен в саморазрухата си. Но те обичаха своя вече „господар“. Дори веднъж Роберта му бе казала:
- Единаственият начин да ме изгоните или да напусна е да ме убиете! Ако ли не- до край ще търся начин да видя поне още една усмивка върху това грубо, пропито от мъка лице, изядено от болка сърце... И ако това е много- поне да има още един слънчев ден в „безкрайната Ви нощ“. Всяка сутрин ще Ви сервирам горещото горчиво свежо кафе и ще го прибирам недокоснато обратно вечерта!
Рейнс не беше виждал и Вероника след погребението на Лени! А преди това всяка седмица им идваше на гости, за да види тях и да си поиграе с малката. Не че тя не желаеше да го види- напротив- безброй опити направи за това. Писа и писма, ала те свършваха в огъня, горящ в остатъците от камината. Почти всеки ден ходеше до там и стоеше с часове пред оградата с надеждата да го види. Срещаше погледа на градинаря и разбираше, че това е невъзможно и няма смисъл да се надява. Дори той избягваше да говори с нея.
Вероника не го обвиняваше.... Никога не хвърли вината върху Рейнс, а и нямаше нужда- той сам го правеше. Нямаше сили да я погледне в очите, защото в тях виждаше ТЯХ и лепваше на душата си този грях. Да..., тя не го обвиняваше, но той себе си- всяка минута. И така четиринайсет дълги години...
,,,“ Две смарагдови очи привлякоха вниманието на Бран...“
Глава IX
Бягаше бързо през гората. Босите ѝ крака болезнено усещаха твърдата земя и бодливите тръни- лепкавата засъхнала кръв и топлата, стичаща се от пресните рани. Но това нямаше значение. Тя трябваше да избяга:
- Хайде, хубавице, ела при нас! Ще дадеш паричките, бижутата, а може и да ни позабавляваш малко. Защо бягаш? Не се дърпай, кукло!... Само малко ще си поиграем!- тя побягна още по-бързо:
- „Виола, ако ме чуваш- вземи всички треви за рани, които намериш. Вземи и Билето. Занеси ги до Дървото- тази нощ може би няма да се прибера! Моля те, Виола, дано ме чуваш- направи точно това, което ти казвам и не се притеснявай- всичко ще бъде наред, всичко ще бъде както трябва! Само да успея да стигна до Дървото преди те да ме настигнат!“
В следващия момент падна на земята- клонките на един храст се бяха оплели в глезените ѝ, но тя не се паникьоса- извади едно ножче от колана си и се освободи. Огледа се за секунда и отряза една шепа дълги зелени листа и уви стъпалата и глезените си с тях- и отново побягна.Гласовете на пияните нещастници се изгубиха- спряха да се чуват жалките им подвиквания... тя видя Дървото:
- „Добре, мисля, че се отървах!“- всички неща, които бе поискала бяха там- всички треви и специалната.- „Браво, Виола- добро момиче! Разпусна косата си, която се разпиля по земята, а тя впи пръсти в нея. Няколко минути остана така. Отвори очи и се изправи. Когато разви листата от краката си- от раните нямаше и следа. След това стри няколко черни плодчета и със сока им намаза дланите си.
- Ахаааааа, ето къде си била сладкишчеее! Давай всичко!- бяха трма. Гнусните им ръце се опитваха всячески да я докопат.
- „Но аз няма нищо, нямам какво да ви дам!- бореше се с всички сили- дереше, хапеше и дърпаше, но... без да издаде нито звук.
- Ооооо, само така си мислиш прекрасна. Почакай само да повдигна рокличката. Двама от тях успяха да я хванат, третият се приближи до нея. Лицето му се изкриви в беззъба истерично-грозна усмивка. Извади нож.
- Сега няма да се дърпаш и всичко ще приключи бързо!- тя се изплю в лицето му. Той я погледна гневно и заби ножа в тялото ѝ. Острието я прониза в долната част на корема- бликна малка червена струйка.
- Сега няма да се съпротивлявш мръснице!- започна да разкъсва дрехите ѝ.
В следващия миг тя сякаш се вкамени, скова се в ръцете им. Те я пуснаха на земята и се надвесиха над нея. Гледаха я, побутваха я:
- Дали не умря?- попита тихичко единият.
- Аз от къде да знам бе!- изкрещя очевидно водачът им.
Изведнъж тя се надигна и сграбчи за врата именно него. Очите ѝ се разшириха в яростен поглед. Топлата кестенява коса се превърна в дълъг гарваново-черен камшик- сякаш оживя. Сграбчи го по-силно и се изправи на него- силата ѝ беше нечовешка. Впи нокти в лявата страна на гърдите му, където се предполагаше, че има сърце... Той се облещи... Косата ѝ продължаваше да расте- обгърна го с нея:
- „Искаш да усетиш болка?!? Ето ти болка! Помниш ли, че преди 14 години също ме последва. И тогава се опита да ме хванеш- не успя! Чувстваш се могъщ когато нараняваш слабите, жените особено. Искаш власт- нямаш я! И точно за това действаш с физическа сила, за да посееш страх. Сега ме хвана... и направи най-голямата грешка в жалкия си мизерен живот! Ще излея всяка болка, всяка рана, която съм изцерила- в теб! Ще те накарам да страдаш, докато загубиш и ума си от болка- нали така... мръснико?- Той започна да се гърчи неистово. Очите ѝ загубиха очертанията си и заприличаха на сиво-бели мъгливи облаци. Разхвърляното конвулсивно размятане на ръцете и краката уплаши „приятелите“ му и те побягнаха... Тя го пусна. Той се свлече на земята с облещен поглед и зейнала уста- без да може да помръдне. Бе застинал като камък:
- „Ще запомниш тази нощ, ще сънуваш тази нощ и ще усещаш само болката отново, и отново, и отново... докато съвсем не се побъркаш и сам не сложиш край на живота си!
Но тя не промълви нито дума, дори не помръдваше устните си, но той я чуваше съвсем ясно- точно така- безмълвна... ното крясък, нито стон, нито звук и след това... Падна почти безжизнена на земята. Едва успя да пропълзи до Дървото- впи ръцете си в него. Косите ѝ се вплетоха в клоните му. Заваля проливен дъжд. Крясъците на гърмежите заглушаваха околностите... След известно време тя се свлече и падна до него, но от дългата коса, нямаше и следа...
***
- Господарю, Рейнс, вали ужасно!
- Все тая, какво от това, нека продължава!
- Ще отида да погледна навън дали няма нещо изпочупено от тази ужасна буря!
- И да има остави го така- руините са по-привлекателни, особено сега!- Монти въздъхна.
- И все пак ще изляза да погледна.
- Прави каквото щеш, не ме интересува!
Градинарят излезе да поогледа. Прекоси градината и застана до портата. Загледа се. В далечината му се стори, че нещо се движи. Отиде до реката. Там наистина имаше някой. Побягна обратно:
- Господарю, господарю- върна се запъхтян той- навън има ранено момиче, трябва да ѝ помогнем!
- И какво очакваш да направя- да я съживя, нагостя, или напоя,... какво, кажи ми моля те, че и без това „изгарям“ от желание да помагам, отчаяна нужда имам от това?- крещеше и се хилеше подигравателно.
- Добре, добреее! Не се сърдете! Ще кажа на Роберта да ми помогне- тя стоеше до вратата.- Хайде, скъпа Роберта, да помогнем на бедното момиче!...
© Каролина Колева Всички права запазени