Почти религиозно

     Преди време боговете бяха като хората. Но правеха много повече от тях. Ставаха рано сутрин, палеха печките, готвеха закуската редом с готвачите, оправяха леглата барабар с камериерките, чистеха, ремонтираха, отпушваха комини, сключваха договори, водеха дела помежду си, спореха, воюваха даже... Ех.

     Станеше ли десет часа, боговете събираха адвокатите и другото простолюдие в обществената баня на дъжда си и им съобщаваха новините от Европейския съюз или някакакво друго там тяхно съобщие. Уточняваха детайлите на предстоящите сделки, прокламации и съглашения, разясняваха римското им или суеверното им право и дори внасяха скромен принос със земетресения, гръмотевици и чат-пат пожарища в отношенията между различните правни субекти и планети. Ала го правеха само в степента, с която тези субекти и планети може да понесат това с разума си. Защото боговете не обичат безумци. Безумците обичат богове.

     Влизаха в реките и моретата после тези древни богове, изчисляваха нивата на замърсеност, притока на кислород за рибите, раците, скаридите и другите водни същества, рапортуваха до съответните земни и извънземни власти и поуспокоени, сядаха да хапнат нещо набързо и да пийнат медовина. Или узо. Може и друго.

     После си позволяваха кратка почивка върху някой мек облак и отново се захващаха да вършат земните неща в спокоен делови порядък, от който се излъчваше онова възвишено и тихо превъзходство, превръщащо ги от полухора в полубогове. Или обратното. Те родом бяха богове, но никога не мислеха за това, защото знаеха, че не бива да издават неравностойното положение, в което Всевишният ги беше поставил спрямо човеците и другите твари. Бяха работливи същества, призвани чрез всеотдайност, решителност и скромност да покажат на какво са способни в името на доброто. Когато им се налагаше да изядат децата си, правеха го, защото нямаше какво по-хубаво да сторят за тях.

     Сега тези богове са слуги. Готвачите станаха собственици на хотели и ресторанти. Камериерките – заможни метреси или богати депутатки. Водопроводчиците – притежатели на водоснабдителни, канализационни и не знам какви още стопанства, заети със замърсяването на реките и моретата. Дори метролозите, които измерват състоянието на водата и на обитателите ѝ, лъжат, че го правят, както трябва, защото са богоравни – никой не ги контролира. Юристите се изродиха в министри и загубиха потребност от морал и право, още по-малко от познания за справедливостта. На кой му трябва право, на юридивите ли? Няма нужда да познаваш планината, щом може лесно да я заобиколиш.

     Както боговете в началото се стремяха да приличат на хора от вродена и добродушна снизходителност, така хората после се устремиха към божествена алчност, водени от неравностойното си положение, в което сами се бяха поставили. Силом.

     Така хората станаха богове, а боговете ги обслужваха. Робуваха им. Коленичеха. И ги молеха за това и онова. Включително да бъдат изядени. Или поне наръфани.

     Казват, че такъв бил обичайният ход на времето.

     А други твърдят, че такова е времето на необичайния ход.

    Това едва ли има практическо значение. Преди боговете слизаха при хората като равни, сега хората слизат при боговете като неравни; в зората на времето боговете се смятаха за полухора, днес полухората се смятат за свръхбогове. Такъв е, казват, ходът на обичайното битие; или битието на необичайния ход.

     Хм. Да. Ама друг път.

     Проблемът възникна, когато се установи, че новите човекобогове се оказаха твърде временни, телесни, смъртни, измираха бързо един след друг, а старите – не. Изобщо. Древните богове приеха битността си на измекяри, защото знаеха, че е безполезно и е недостойно да се борят срещу организмите, за които са призвани да се грижат, не се чувстваха като залезни щрихи в нотните тетрадки на Вагнер. Изпълняват длъжността си и до днес: упорито витални, малки и дребни същества, едва свързващи двата края на въжето, с което боговете им се бесят. Доброволно и почти религиозно.

     Почти религиозно.