Под листата
Знаете ли, не е толкова лошо да си единствен габър до букова гора. Може би имам преимуществото, че под короната ми бяха направили пейка или че преди няколко века построиха чешма, не знам. Може би е защото съм различен, а не като онези еднаквите, извисени, идеално гладки дървета в гората. Всичките почти идентични, като от калъп, нямащи търпение да се извисят, за да стигнат слънцето, а под тях оставаше само тук там малко туфи тревица, колкото да разнообрази пейзажа. Красиви са. Аз ги харесвам. Малцина обаче сядат там, а почти всички идват под моята корона. Ако не е това, то може би е съдба. Онова необикновено и необяснимо нещо, което хората винаги се опитват да обяснят с една единствена обикновена дума.
Хората спират до мен или идват специално да ме видят, особено напролет когато тъкмо съм пуснал младите, невинни зелени листа. Един писател веднъж каза, че това било някакво особено, много тайнствено и специално зелено. От ония цветове, които привличали и ти напомняли други измерения, които галели очите и докосвали душата. Мило ми стана. Той използваше някакви специални думи, редки, сякаш ме галеха и докосваха душата ми. Рядко бяха говорили толкова захласнато за мен. Усещах любовта, онази истинската, дето извираше от него като студен кладенец и ме заливаше с живителната си влага. Вярно, идваха понякога специално да ме видят, защото стволът ми е един такъв извит и криволичещ, напомняше на пътеките на живота, както каза друг, кичест съм бил и древен, но всичко това беше с мен постоянно. Досега никой не беше говорил така за листата ми. А аз точно тях толкова много си ги обичах, защото всяка година си отиваха от мен, за да могат да се върнат пак напролет, когато вече нямам търпение да ги видя и усетя отново по себе си. Очакването, то винаги беше по-сладко от раздялата, защото носеше надеждата за новото. Може би, точно това видя и той в зленото, в което се влюби толкова силно. Всеки си имаше любим нюанс или цвят.
Все чувам хората да казват, че времената се меняли. Не знам дали е така. Тук се сменят само сезоните и много рядко пейките. Понякога си мисля, че е хубаво да видиш над 500 сезона. Понякога се съмнявам в това. Виж, те хората, са си все същите. Не съм забелязал да са се променили. Само дрехите са им различни, понякога говора, но другото ― онова вътре в тях, дето ги гори и мира не им дава, си е все същото и неизменно откак се помня. Не ги разбирам, но ги слушам и помня. Помня ги всичките нищо, че сигурно са повече от листата ми, а короната ми не е малка, казват че в диаметър била над 10 метра, но ги помня, защото исках да си поговоря със всеки един от тях. Всички те искаха някой да ги слуша и да ги разбере. А аз исках да си поговоря с тях, да им кажа какво помня и знам, но слушах. Слушах и запомнях. Помня всяка въздишка и стон, всяка любов и раздяла, всяко начало и край, всяка усмивка и сълза. Не ги разбирах тогава, не ги разбирам и сега. Всички до един, без значение бедни ли са, богати ли, здрави или не, всички искаха любов. Искаха я и говореха за нея. Не знам какво е ставало после с тях. Малцина се връщаха, по-стари или помъдрели, заедно или поотделно. За тях знаех ― намерили са я. Но онези другите, които не се връщаха ... Не знам за тях. Може би не са я познали или са се разминали с нея, някъде по друмищата на живота, точно както казваше друг поет, който много обичаше да идва лете при мен.
Говорехме си много с него. Поне аз го разбирах и шумолях с листата, но той дали ме разбираше, не съм сигурен. Понякога мисля, че да, защото доста често чувах думите си, в неговите поеми, които обичаше да ми рецитира. Говорехме за всичко ― за живота и за хората, понякога за смъртта. За любовта много можех да му кажа, но всичко беше само чуто и преразказано, пак от хората. Затова не я обсъждахме. Само той водеше монолози за нея. За смъртта не знаех нищо, но доколкото разбирах от хората, тя бе страшна, макар понякога желана.
По едно време при мен започна да идва едно момче. Мълчаливо, свито и плашливо. Почти не говореше с никой, но аз чувах мислите му. Усещах ги винаги, когато току присядаше на пейката, подпряна на ствола ми и опираше гръб в мен.
Заседнал в безвремието...
Така ме описа един ден на жената, с която се запознаха случайно пак тук, на пейката под мен. А тя му отвърна, че и тя се чувствала така и сякаш не била от този свят.
Сензитивност...
По-късно с тази дума щеше да го опише него, същата тази приятелка, с която се виждаха толкова често, че започнах да ги чувствам почти като семейство.
Говореха много. И той като мен обичаше повече да слуша и по-малко да говори, макар че му се говореше много. Но слушаше и винаги кимаше с глава. А приятелката му говореше ли, говореше. Тя бе от онези сладкодумните, които винаги разказваха различни истории. Умееше ги тия работи, дори аз се изумявах. Беше по-добра от мнозина писатели, които спираха при мен, дори по-чувствителна от тях. Можеше от най-обикновената случка и най-тривиалното нещо, да ти разкаже такава история, че дори Шехерезада да ѝ завиди. И не беше само до сладкодумието. Не.
Съзерцанието...
Това я отличавало от другите, така каза момчето един ден. А то, понякога беше по-проницателно от мен. Усещаше хората, почти колкото мен, нищо че беше живяло живот, сравним с този на едно мое листо.
Някъде по това време разбрах, че съм намерил сродната си душа, онази която ме допълваше. Тя искаше да слуша, но виждаше и говореше, а аз исках да говоря, но виждах и запомнях.
И така един ден просто се влюбих. Влюбих се в разказвачката на истории и съдби, която рисуваше един пълнокръвен свят без всякакви моливи или четки, а само с думи и усетени емоции. Вдъхваше живот на всяка една от тези истории и тя можеше да оживее точно тук под моите клони. Можеше с часове да разказва как сядала на някоя пейка в парка или до плажа и наблюдавала хората, а те сами ѝ показвали желанията и съдбите си с един извърнат поглед, с няколко изтървани сълзи, в изпетите песни или в играта на някое дете с кучето му... Всяко едно от тези неща било цял един живот, казваше тя, изпълнен с любов или търсещ любов, а смъртта била само част от живота, но само яко не се страхуват от нея са можели да живеят истински и да се влюбват. Тя била онова отрезвяващо нещо, което будело хората от летаргията, в която изпадали, докато чакали да се случат нещата.
Макар, че...
Всичко е любов - споделяше тя понякога - но я намираме само тогава, когато сами обикнем себе си, иначе не можем да я познаем дори и да ни гледа право в очите.
© SMooth Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Това е наистина приятна изненада, Зиги, Роси, Скити 😁 Много се радвам, че сте отделили малко време за да прочетете! Благодаря Ви за прекрасните думи! Усмихнахте деня ми 😁
-
Такааа, наредихме се
Мен пък Зиги ме доведе тук и не съжалявам! Напълни ми душата с този разказ! А последните два реда казват всичко! -
На мен ми напомни на Николай Хайтов! Поздравления за хубавия разказ!
-
Коментарът на Геновева пък доведе мен тук. Невероятно вълшебен разказ, много ми беше приятно да го прочета! Браво!!
-
О, благодаря ти, Геновева, днес наистина ме изненадваш!
Върна ме при един от любимите ми разкази Сравнението ти ме трогна! -
Коментарът ти ме доведе до този разказ. Удивителен е и страшно ми напомня приказките на Оскар Уайлд.
-
Къде ме върна, Сенд Габърка, звучи малко като гЪбарка, ама то пък си е съвсем друга работа. Габъра е много достолепно и красиво дърво, харесвам го.
Сакън, добре, че и дърветата не са клюкари! -
Малко се зачудих, че си габър, защото си жена, но габърка звучи съвсем откачено, после ми стана ясно, че си влязла в роля.
Добре, че дърветата не могат да говорят, иначе, от дърво на дърво, голям клюкарник щеше да стане. -
Ех, тая същност дето все я търсим, пък тъй ни убягва Благодаря Краси!
-
Зачетох се, увлекателно и съвсем разбираемо и близко до душата. Може би затова и дървото е помогнало на хората да се върнат към същността си, хубаво Силве!
-
Радвам се, Пепи Усмивка и за теб
-
Хареса ми!
-
Благодаря за милите думи!
Така е Марианка, липсва ни съзерцанието, но пък някои така и не могат да го постигнат, за съжаление.
Габърите са едни от любимите ми дървета, има нещо много особено в тях Така, че никак не е случайна историята, която сподели Ивелин, дори душманите са се омилостивили от тях. -
Когато румънците владеели Добруджа, изсекли горите в батовската долината ... къде за дървен материал, къде от страх да не се крият из тях непокорните българи, но оставили няколко огромни габъра, пред чието величие се смирили ... Днес столетниците се спотайват необезпокоявани сред гората и малко хора знаят за тях. Имам си един любим на южния склон над реката, до един кайнак. Докато живеех в долината, често ходех при него, за да го прегърна, ако нещо ми тежи ... или просто да полежа, губейки мислите си в короната му ... Нямаше кон, на който да му се тръгваше от там ...
Благодаря за красивия разказ! Потопи ме в спомени ... ))) -
Благодаря!
-
Интересно четиво.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
