13.03.2019 г., 13:27 ч.  

Погребален агент за един ден 

  Проза » Разкази, Хумористична
1671 4 14
7 мин за четене

  В ранния следобед на един горещ августовски ден, седях на малката маса на кварталното ни кафене с потънали гемии и поглед, взрян в нищото. Вече цяла година откак бях завършил училище, а светлото бъдеще, което уж стояло пред нас, както все ни набиваха в главите в училище, на мен лично, нещо все ми убягваше... Равносметката, която си бях направил на живота до този момент, беше направо плачевна.

  Бях останал кръгъл сирак още преди да се родя. Нашите вдигнали сватба в последния месец на бременността на майка ми и веднага след нея тръгнали със семейния автомобил на сватбено пътешествие, което завършило трагично в едно крайпътно дърво. Двамата загинали на място, а мен са ме спасили като по чудо. Така е започнал моят каръшки живот. От малък съм си доста непохватен и с вроден талант за всякакви бели. До такава степен, че леля ми, при която отраснах, беше вдигнала ръце от мен и не ми даваше филия хляб да си отрежа да не би да се заколя, или още по-зле - да затрия някого от домочадието ѝ. А като прибавим към непохватността ми и това, че съм абсолютен и доказан карък, не е чудно че краткият ми живот бе изпълнен с толкова нелепи и смешни истории.

  След като завърших училище миналата година, без да ходя на абитуриентския си бал, поради факта, че костюмът ми бе нарязан на ситни лентички от братовчедка ми, която го помислила за костюма на гаджето си, с което тъкмо бяха скъсали, се наложи да се влея и аз в редиците на търсещите работа неудачници. Започвах тук и там, ту като сервитьор, ту като готвач (завършил съм такова професионално училище), но неизменно последиците от трудовата ми дейност бяха трагични - изпочупени съдове, пламнали кухни, недоволни клиенти, бесни работодатели и в средата на този хаос - моя милост, със смачкано самочувствие и тотално нежелание за каквато и да било физическа работа...

   Та така, седях си аз на въпросната маса, във въпросното заведение, сам с потъналите си гемии след поредния трудов крах, когато някой ме фрасна отзад зад врата така, че чак се задавих с минералната вода, която тъкмо отпивах на малки глътки под презрителния поглед на сервитьорката. Преди да се обърна да видя кое е това говедо, то вече се настаняваше на стола срещу мен. Съученикът ми от горните курсове - М. И преди си беше як дангалак, но за годината, през която не бях го виждал, се беше превърнал направо в горила. При това горила, облечена в черно. Минал бил през къщи да ме търси, и така разбрал от леля ми, че пак съм без работа, но той имал да ми предложи нещо, точно като за мен. Явявал се, значи, нещо като мой ангел-хранител, макар и доста черничък ангел, щото такава работа не била хич за изпускане...Като видя моя непукизъм и че не може да предизвика въодушевлението ми с голи думи, накрая изплю камъчето. Прекрасната работа се оказа погребалната агенция на баща му, а моя милост можел да се издигне до небивали висоти в обществото, като съпровождал тленните останки на отлетелите в небесните селения душѝ... Въздъхнах и красноречиво извъртях нагоре очи, без да обеля и думичка, поради налегналия ме мързел в тая лятна мараня. Като видя, че жертвата е на път да се изплъзне, М го удари на молба, при това съвсем искрено този път. Даже ми се разкри като морска раковина, гадът - работата била в това, че на гаджето му баба ѝ се споминала и щели да я погребват именно чрез тяхната агенция, а понеже той бил агентът в нея, не искал гаджето му да го види, че работи тази работа (бил ѝ казал, че е брокер) и затова, ако можело, аз да съм го заместел за един ден, а той щял после да ходатайства пред баща си да ме вземат за постоянно. Освен това, знаел, че макар и да съм непохватен във физическата работа, притежавам дар слово, така че бил уверен, че ще се справя блестящо. Накрая почти се разрева (горилата!) и взе да ми разказва за мацката си, че и да ми показва нейни снимки, с което окончателно ме омилостиви. Пък и като ще е само за един ден, ще го преживея все някак, рекох си. Стиснахме си ръцете и се уговорихме да отида рано на следващия ден в тяхната агенция.

   На другата сутрин цъфнах в уречения час и тутакси се сблъсках с първия проблем. Нямаше черен костюм като за мен, нито време тепърва да ми търсят. Моят ръст си е нормален, стандартен бих казал, но М си е почти двуметрова горила и в неговия костюм, макар и с подгънати ръкави и крачоли, изглеждах като Чарли Чаплин. Но нямаше време да се правя на госпожица и да предявявам тепърва претенции, вече бях в играта. М. тикна в ръцете ми един саморъчно изписан от него лист, който, както ми каза, съдържал биографията на бабата, която, между другото била известна местна актриса и ме предупреди, че голяма част от опечалените щели да бъдат все известни актьори, режисьори, сценаристи и пр. местни и столични артистични величия. После, може да съм му се видял твърде бледен, защото започна да ме успокоява, че не трябвало нищо кой знае какво да правя, а само да прочета прочувствено написаното на листа на фона на траурната музика, от там нататък техни служители щели да се погрижат за тленните останки на бабето. Докато траяха неговите обяснения започнаха да пристигат опечалените и трябваше да заема вече своето място в ритуалната зала до ковчега с мъртвата. М ме заряза и изчезна в тълпата. Вторачих се в листа, за да проуча набързо биографията на старицата, като се стараех да не поглеждам към ковчега и към прииждащите опечалени, някои от които вече шумно подсмърчаха. И тогава - о, ужас! - М. по погрешка ми беше дал лист с името и биографията на...някакъв мъж.. Облях се в пот от глава до пети, главата ми пламна, краката ми омекнаха, но... вече нямаше накъде и за кога   да се крия. Хората изпълваха все повече ритуалната зала и изведнъж - прас! - видях сред тях горилата под ръка с неговата девойка. Гадът я подкрепяше и утешаваше и не даваше никакви признаци, че ме познава. В този момент си представих как го просвам с един изстрел до бабката в ковчега и хич не ми беше жал. Мацката обаче, признавам, беше изключително красива, много повече отколкото на снимките. Тя, все пак ме забеляза, че стоя като изтукан до ковчега и се поусмихна, шепнейки нещо в горилското ухо на М. Забелязах, че и други от опечалените ме гледаха с интерес, а някои от тях и едва прикривайки усмивките си. Веднага се сетих за външния си вид и ми стана ясно защо съм им толкова забавен. Обаче ще видят те! Стегнах се вътрешно и реших да не се предавам, пък после вече да мисля за отмъщение. Реших да импровизирам, все пак това са артисти...     Траурната музика утихна леко, което беше знак да започна. Няма да предавам дословно какво съм говорил, но така се развихрих в импровизациите,  че вместо да точат сълзи и сополи, всички ме гледаха с блеснали от вдъхновение очи. По средата на речта си неволно погледнах към ковчега с мъртвата и се втрещих - от там ме гледаха две широко отворени, сини, дяволити очи, едното от които ми намигна съзаклятнически! Шокиран, замълчах. Настъпи тишина, но за кратко, защото в следващия момент събитията започнаха да следват едно след друго със светкавична бързина, последвани от небивала шумотевица.

  Първо, бабето заметна артистично полѝ, изскочи от ковчега, метна се върху мен, притискайки ме до задушаване с мощната си гръд и започна да ме обсипва с влажни целувки и прегръдки, като през цялото време каканижеше, че това било най-хубавата надгробна реч, която била чувала. В изненадата си, не можах да предвидя нейното нападение и да се задържа стабилен, поради което и двамата се стоварихме на пода, събаряйки с трясък  дървената поставка с ковчега. После, или по-скоро едновременно с това последваха писъци, припадъци и тропот на крака, които бягаха панически извън залата. В един миг се оказахме сами, заедно с мнимата мъртва. Окопитих се бързо и я попитах директно как така не е съвсем умряла. Тя ме щипна закачливо по бузата и каза, че съм бил много сладък. Решила била поне веднъж да присъства на истинското си погребение, а не само да го играе в театъра. Моята надгробна реч толкова я вдъхновила за живота, че вече нямала никакво намерение да умира следващите сто години. И не само това, тя ми направи предложение да постъпя на работа в техния театър! Мъжът и бил директор там, така че нямало да има проблем с това, още повече, че съм бил самороден талант.

  Така, всъщност, приключи първият ми и единствен работен ден като погребален агент. Вече съм актьор във въпросния театър, а М продължава да работи в бащината си погребална агенция. Разделиха се с гаджето си без моя намеса, след което мацката стана мое гадже, но за кратко, тъй като  замина да учи в чужбина някакъв мениджмънт и така пътищата ни се разделиха без драми.

  Това е накратко  историята ми, в която най-после моята непохватност започна да работи в моя полза и благодарение на която станах еднакво добър както в комедийния жанр, така и в драматичния, тъй като, както знаете,  комедията и драмата винаги вървят ръка за ръка.

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Чудесен разказ. Прочетох го с удоволствие, а това рядко ми се случва.
  • Прочетох с удоволствие. Аплодисменти! Успех!
  • Перфектно по темата. Общото между нас е ,че и моят бял ангел е ...черен. Забавлявах се .Поздрави !
  • Прочетох петте разказа, публикувани досега по темата. С началото си този наистина ме натъжи, а с края си ме разсмя. Според мен, точно този разказ засега отговаря на изискванията, които е поставила задаващата темата. Поздравления и успех, Надя!
  • Хахаха, Надя, поздравленията за самокритиката, ама не толкова строго, де
    Ако не бях прочела собствения ти анализ на грешките нямаше и да ги забележа (смятай как ме грабна, че след като дълбоко го съжалих се и посмях за сметка на героя ти, а не ми се случва често )
    Много ми хареса и успех
  • Хайде сега, прозвуча като сепуко на публично място. Какво значи, "не е написан достатъчно смешно"? Разбрахме се, че е много субективно и не може да се определи, дали е достатъчно тъжно или достатъчно смешно. Само един в сайта пише шедьоври, останалите сме сателити и се обучаваме в движение Нека читателите сами решат, въпреки че виждам само автори. Лично на мен, ми беше смешно и интересно, защото е различно от моето усещане. Надничам извън своята рамка, което е много полезно. Освен това, както уточни Пер, можеш да го преработиш и пак да участва. Рискът тук е от "напомпан" драматизъм или комедийност, които стоят неестествено, направени само и само, за да се "вместим" в заданието.
  • Благодаря на всички прочели, коментирали и харесали до този момент, както и на следващите! След първоначалната еуфория при писането, сега виждам доста свои грешки и смятам да си направя публична самокритика пред вас. Макар и донякъде да отговаря на изискванията, разказът не е написан достатъчно смешно и забавно, което е и основният му недостатък, според мен. Има ненужно дълги изречения на места, а също и не малко дразнещи повторения. Като цяло доста имам още да уча по отношение на писането. Пожелавам на всички участници в това предизвикателство успех, защото то наистина се оказа висока топка!
  • Забавен и приятен разказ!
  • Хаха! Имаше такъв виц. Как близките на един починал, качили ковчега с останките му, на багажника на един москвич, за да им излезе по-евтино. От сътресенията по дупките, човекът оживял и си подал ръката навън, за да провери вали ли дъжд, защото времето било хладно.
    Харесах умишлено внесения драматизъм в началото. Чак ме разсмя!
  • Много симпатичен ми стана твоя герой. През цялото време тъгата и хумора се преплитат. Хареса ми.
  • Мисля, че е точно по темата. Поздрави.
  • Хареса ми!
  • Благодаря ти, (Младен Мисана)! За мен е чест да получа такава оценка от теб!
  • С радост дадох глас за този оригинален разказ с много неочакван край. А като се замисли, човек си припомня известната фраза: "Действителността е по-фантастична и от най-фантастичната измислица" и всичко си идва на мястото! Поздравление за перото, Моргиана! Радвам се, че освен умението да рисуваш, владееш и умението да пишеш.
Предложения
: ??:??