Полунощ ли е

Бях се навела над кроячната маса, когато на външната врата се почука. Погледнах стенния часовник. Показваше десет часа вечерта. Нямах уговорка с никой. Кой ли е толкова късно? Бях преустроила занемариния гараж за шивашка работилница. Добавих до него една стаичка около петнадесет квадрата, в която беше светло и там работех. Отново се почука по-настойчиво. Светнах в гаражната част и погледнах през прозореца на желязната врата. Не можах нищо да видя, но чух женски глас:

– Светле, отвори ми! Лили съм.

Познах я по гласа и побързах да отключа. Със скърцане вратата се отвори, а вътре просто нахлу тя – бледа, разтреперана, сграбчи ръката ми и ме повлече към другата стая. Нямах време да се ориентирам в напрегнатата обстановка, когато тя заговори припряно, но на пресекулки.Поемаше си шумно дъх и пак продължаваше:

– Нямаше при кой друг да отида. Нямам доверие на никого. Единствено за теб се сетих. Случи ми се нещо, което никога не съм очаквала. Мъжа ми... Той ме остави и замина с друга жена... друга... на възрастта на дъщеря му... чужденка... Напусна ме и отиде с нея в чужбина. Там щял да живее вече... с нея...

Не можех да разбера нищо от разкъсания между давенията говор. Донесох й чаша вода и един хап Валидол. Това имах под ръка. Не осъзнавайки какво прави, тя понечи да го глътне но аз я спрях и й казах да го смуче. Седнах до нея и я погалих по косите говорейки й:

– Успокой се! Ще ми разкажеш всичко подред, но първо се успокой! Така нищо не мога да разбера.

Опознах я като моя клиентка от преди година. Допаднахме си с това, че не клюкарствахме по адрес на познати от града, или други клиентки. Разговаряхме за поезия, театър, литература... Взаимно се допълвахме духовно. Тя често водеше и дъщерите си – на двадесет и петнадесет години – млади, възпитани дами, които също участваха въодушавено в разговорите ни. Познавах семейството и преди десети ноември, но нямах допир до тях. И тогава се деляхме на съсловия и знаех, че на мен – невзрачната не ми е мястото сред тези, на които се покланят и шапка свалят. Съпругът й беше Търговски директор в месния клон на „Търговия на едро“. Имаше достъп до чужбина, където сключваше сделки и семейството му живееше живот различен от нашия. След десети започна хаосът и вече никой не можеше да разбере точно какво става. Разтуряха се държавните предприятия, създаваха се нови с неизвестни собственици. Ние виждахме само обслужващия персонал, за който знаехме, че няма нищо общо със собствениците. Редяха се банки, след банки, кафенета, магазини, рушаха се нерентабилни заводи, фабрики. Циганите, а и не само те, попълваха семейния си бюджет с желязото от тях. Скъпото се продаваше незнайно къде и потъваше незнайно в чии джобове. В тази клоака беше затънал и съпругът на Лили. Много предвидливо и тактично се възползваха от създадените му познанства и връзки в чужбина. Той вадеше „горещите кестени“, както бе правел и преди, и не задаваше въпроси. Беше удобната маша, която може да бъде изхвърлена всеки удобен момент, когато им стане ненужна. Но тогава всичко това ние не знаехме. Аз можех само да предполагам, но тя, която водеше същия си живот както преди, дори не се замисляше над тези въпроси, а и аз никога не ги поставях пред нея. Изневидяло, помитащата буря я бе връхлетяла и тя не можеше да я понесе.

– Знаех си! Виждах я тая все до него, уж представител на чуждестранни собственици. Тя му била любовница. И той ме напусна и замина с нея. - Ридаеше с глас, който ту потъваше, ту се извисяваше.

– Не бързай със заключенията си! Ти как разбра?

– Той лично дойде и ми каза. Събра си багажеца и замина. Уж за наше добро било да не го търсим, за нас го правел и си призна, че заминава с нея. Разбираш ли – заяви ни да не го търсим, подсигурил ни бил с пари в банката. Не му искам парите! Искам си него!

– Ти изобщо помисли ли над думите му, или, погълната от ревността, само го нападаше?

– Не зная какво съм говорила. Ти разбираш ли, колко ме боли? Двадесет и пет години брачен живот, за нищо не сме се карали сериозно, отгледахме две деца и изведнъж – друга. Ти как би постъпила?

– Аз ли? Аз бих го изслушала. Мисля си върху думите му. Ами ако той е бил принуден да замине, да се махне от тук, да избяга от нещо, което го застрашава и тази жена няма нищо общо? Ако е свързано с работата, която работи?Може би е потвърдил изневярата, за да ти спести нещо друго много по-страшно, да предпази семейството си от последствията? Така очернен от изневярата, ще постави в неведение обществото, което ти ще информираш, и то няма да види другото, но какво е то, аз не бих могла да ти кажа. Ти сама се върни в събитията преди и ще прозреш истината! Сега се успокой! Върни се в дома и подържай тезата на мъжа си пред децата! Той сигурно ще намери начин да ви се обади. Живей с надеждата, но не я споделяй с никого! Не харчи парите му! Прави се, че не знаеш за съществуванието им! Така ще стоиш настрана от неговия бивш живот и ще бъдеш чиста поне пред съвестта си!

Усетих колко много е объркана. Започна само да заеква, а казаното беше несвързано. Вече не трепереше, но смазаните й рамене се свиваха до коленете. А колко ли разкъсана бе душата й? Отиде си, а аз останах с трудно преодолимите мисли за пътя на скъпата ми до болка родина България. И черни бяха... Исках да видя светлината, но не я откривах...

Лили не дойде повече при мен. Не чух нищо и за съпруга и до момента, когато градът забръмча като разбунен кошер от новината, че е намерен трупа му в някаква софийска канафка. Разстрелян ли, претрепан ли... няма значение как е загинал, важното е, че на един свидетел устата са завинаги затворени. „Няма човек – няма проблем.“ Постепенно и с такива събития свикнахме, и с много други. А те се редяха и множаха. Подминаваме ги безмълвни, завистливи, озлобени, или бездушни, устремени към своето „спокойно“ съществуване извън България, или в нея, но далеч от мисълта за Нея... Часовникът сякаш спря в полунощ. Сигурно ще тръгне отново, но колко ще бъдат жертвите и трудно преодолимо изоставането, когато разсъмне и погледнем на теб, Родино, със сърцето си, когато се върнем към корените си?

22 06 2019