12.05.2019 г., 12:07 ч.  

Послания от Небесен пастир 

  Проза » Рецензии, анализи, критически статии
1106 4 7
23 мин за четене

        ПОСЛАНИЯ ОТ НЕБЕСЕН ПАСТИР

        Поетът Илко Илиев е автор на 9 поетични книги, първата от които е под надслов „Пети сезон” (1994 г.), а последната, от издадените досега, е озаглавена „В пръстена на жаждата” (2013 г.). Неговата поезия е гражданска, пейзажна, любовна лирика, философска, поеми и оди, сонети и други.
        В гражданската си поезия чрез поразително верни картини, поетът разкрива, че на народа ни липсва светъл идеал – не се вълнува от нищо възвишено и прекрасно: „ Един народ, вдовец на светли сънища, от майчици сиротни, изоставени – потънали в безоко жалко бъдеще. Един народ, със настояще каменно.... един народ умира тихо в стаите” (Вдовец от светли сънища). „...Един народ, поставен на колене! Не мога с друго да го отлича... Народ, издъхващ бавно в теб и в мене, с изпити от безверие сърца... Ще пея силно, белким му внуша, че празните площади го очакват.” (Сърцето на народа); „Безпътна орис ни слепи... Да беше станал, да ни видиш. Спи, Дяконе, народът спи, сиротно като в какавида... Пред истината се мълчи.” (Спи, Дяконе, народът спи); и др. Болезнени истини, наситени с остра емоционалност, събуждащи духа и душата.
        В пейзажната си поезия Илко рисува ярки картини, изпълнени със свежест, тонът им е жизнерадостен. „Едно небе люлееше в съня си невидимите залезни ята. Приспиваше летежа им накъсан утробата на синьото в нощта и ги затопляше едва с дъха си. С въздишка времето прибра крила!... ” (Импресия); „Индигово небе, целунато от жерави, в очите ми се вливаш през бездънна самота.” (Слънчеви ириси”); „Влизаш в очите ми. Къпеш се в ириси. Пия лъчите ти. Меко камширени. ...Зная, че лято си. Стъпки невидими... С нежност отлято и бисерно-мидено.” (Пия лъчите ти); Какво море от причудливи хълмове, окъпани в пастелна светлина! Прегаря резедавото едва в едно ранимо есенно безмълвие... Навярно четката на Бог поспряла е насред витално езерно пано.” (Ранимо безмълвие); „Зелените надежди на тревите излязоха от своите укрития. Римуваха се сънени двустишия, свидетели в зеленото събитие.” (Небесни щурци4); „Надтичал бих гласът на Вятъра, към билото на Вечността прицелен. Танцувал бих със него в шатъра – един разплетен кичур от дъгага” (Гласът на вятъра); и др.
        Истински и чисти, умиляващи и топли, изпълнени с толкова много любов и признателност, са стихотворенията, посветени на близките му: „Каква си бяла – тъжна и изплакана! Ти ден след ден – по малко се смаляваш... И днес усмивката, с която чакаш ме, угаснала е от прощавания. Каква си мила – тиха като вечер, в която неми птици са нощували. ... Каква си свидна – песенна ми майко, непобираема си даже в стихове.” (Посвещение – на майка ми!); „Опразнените къщици са пълни с недоверие. Прилитат диви патици – две шепи крясък, суета... ...И само шепотът на мамините устни ми напомня, че всички славеи са неми ручеи в пръстта” (Прощаване с мама); Не зная, скрил на сухо жаждата си в пръстена, не съм усетил как тъгата ми е плиснала. Забравил съм дъха на мама, стрък въздишка е – по-лесно е да се заоблиш в речно камъче.” (В пръстена на жаждата); „Приседнала си гърбом и ме чакаш зад малкото прозорче – като в стих... Че само образът ти в мен остана, едничка майчице, но не от стих. От плът и кръв ръми, горчива рана... Жената, дето всичко ми прости!” (Майчице); „Не си отивай, татко! Та тук е ранна есен. ... Знам, времето е болно. Изтича суховеят... Изтича като сълзи. А сухи са очите. Животът ни е мълния. В която сме обител.” (Не си отивай, татко...); „Тя слага софрицата. Тихо пресяга. Главата  ѝ – птица е. Бяла и блага. ... Полека сърцето ѝ сякаш прегаря. Потрепват ръцете ѝ – есенна пара. ... Но слага софрицата. Нежно ме кани. Тя, баба ми, птицата. С обич ме храни...” (Тя, баба ми – птицата); „Напролет баба бавно си отиваше. ... И ме попита с устни: „Синко, знаеш ли, че дядо ти ме чака горе, верният! Зашепна нещо, бяло и молитвено, и към небето си сама потегли. Дори не ми помаха, тъй отлиташе, а птиците нагоре я последваха...” (Последният сън на баба). Затрогващи и запомнящи се стихотворения, звучат като молитва.
         С възхищение Илко Илиев рисува своята любима, прекланя се пред красотата ѝ. „Жена си ми, по плът и по Душа – до мен, в нещастия и във утеха. Но не с перо това ще изразя, че суетата – зле скроена дреха, ще ме препъва, щом те отлича. И ще отмива твоите контури... Видение си, Хубава Жена, видение – Любов, и свята милост!” (Хубава Жена); „Навярно, всичко в тебе се повтаря – ... Но ти за мен неповторима си, защото преоткривам всеки път – отвъд лицето и чертите ти, отвъд вида, пресичайки годините, където си в стиха...” (Неповторимата); „Не си икона приказно красива, щом рамката не те побира в мен... Но нямам цветове да нарисувам горещото във твоята Душа. Но нямам акварел – да те извая, а ти не се побираш никак в стих. Създадох те – рисувах и те трих... Това не е по силите ми, зная, и образа ти в светло сътворих!” (Слънчево дете); Като нямо потъване в пясъчна нежност, ти витаеш насън – светла охра в очите ми... Аз те ваях, но не като моя себичност, като нямо потъване в сънна метафора...” (Копнежно); „Тя се връща от работа късно, ГЛЕДА ТЕ С ДВЕ УМОРЕНИ СЛЪНЦА. ... После грее, стопява ти мрака... Просветлява те, гали с крило. Тя е тази, която не чакаш, щото сте двамата с нея едно.” (Тя). Любовта към любимата му ражда, нежни и ефирни, силни и докосващи стихове, написани с огън и страст.
        Поетът Илко Илиев умее да одухотворява камъка – „И камъните много ги боли ... Понякога от болка се разпадат.” (Душата на камъка); да утолява жаждата – „Накрая стигнах. Жаден стълб души отпиваха от слънчевите пари. И щом невярата си утолих, от жаждата Душата си избавих.” (Утоляване на жаждата); да се вслушва в тишината – „А ти трептиш във сянката на думите, самотен цвят, прикапал по поляни. Така дочувам тишината, струнната, стопена чрез индигово мълчание. И в светлата си прелест, без да искаш, създаваш ноти от Любов и смисъл”. (Вслушване в тишината); да разсъблича думите и да ги владее – „Дотам ли я докарахме, Животе – да те събирам сред море от мрак. Да разсъбличам думите по ноти и да ги пия като воден знак?” (Разсъбличане на думите); „Осъдиха Владетеля на думите – под всяка да напише обяснение. ...Накрая зачерта гласа на вятъра и нежните крила във пеперудено. И чак тогава спря, видял отнякъде да светят новите слънца, бездумните!” (Владетелят на думите), да търси Светлината – „Няма мъртви сърца. Бие пулс и в злодея. А животът е прям. Направляван и деен. ... Не живот, а плесник! И продаден, и – купен... Няма мъртви сърца. Даже слаба и грешна, ще роиш светлина. Ти си в себе си Вечност.” (Търсач на светлина); да засява вяра – „Човекът е тъга с неясен силует. Минава сам по пътя – гара подир гара... Навярно къта в шепичка един куплет, със който да засее някак вярата си. А той е сенчица от Бог. Непреводим.” (Засяване на вярата); и да крои надежди – „Запретва се кроячът, без ножици и креда, от дън душа въздъхва и почва, без да гледа: на просяка скроява дъга от сън и свила, на скитника в брадата втъкава път и сила. В очите на децата нощува и ги гали, разплаканите къпе в реки от течен залез. Бездомните повдига, в палтото ги загръща. А там, отвътре грее нетленната им същност.” (Кроячът на надежди).
        Илко Илиев знае, че „Ако не можеш вътрешно да се смириш, и егоизма – черна тапа да изплюеш, не те очаква друга орис по–добра...” ; „Знам колко трудно е да се живее, разкъсван между полюсите на ума.”; Не позволявай с подло чуждо мнение да подчиняваш вечно твоята Душа!”; „И, ако нещичко от теб зависи – усмивка, нежност, или сторено добро... защо пропускаш го в умората. Защо? – във всичко там пропаднало – все ти си.”; „О, Господи, как трудно е да си човек и още по непостижимото човечен!” (Пътя на Душата – сонетен венец). Прекрасни сонети! Върви по подобие на Шекспир, без да го копира. Докато Шекспир пише за владенията на Ада, Илко Илиев пише за Небесното царство.
Стиховете му са изчистени и вглъбени. Той умее да разкрива страданието на душата, да намира толкова съкровени неща, които много хора не усещат и не оценяват в живота. Играе си свободно с римите и стиха.
        В поемите „Косачът”, Небесен пастир”, „Сред живи и мъртви”, „Небесна нива”, „В примката на времето”, „Личен дневник”, „Горещ Дъх” и др. поетът знае, че това, което прави, е от и за вечността. „ Нуждая се от НЯКОГО – за него да живея, но ме побиват тръпки страх – каква идея?!”; (В примката на времето). Интересното тук е взривяването на своята идея. Лирическият герой си представя какво е да живееш за един човек, колко е сложно. И не е наясно дали това е само една идея – това е голямото.
         В „Сред живи и мъртви” лирическият герой знае къде е и накъде отива; това е оригиналното. Той не е в хармония с живота, с хората, с всичко! „В главата ми кънтеше най-яростният вик: И ти си грешник! Не е това небесната ти нива, а твоят път объркан из копривата. Хвърли косата, ти не си косачът – един от нас си ти, я виж кълвача: Дълбае цял живот със клюн кората, но не достига вътре, в същината.” Тези, които не могат да го достигнат духовно, го мислят за луд. Те не виждат, че кълвачът маха червеите, че тъкмо това е важното, че той е полезен, че това е идеята, че „тая птица с постоянство и неуморен труд може да събори и вековен бор.” Оная личност, която има какво да отключи, какво да каже, да даде, обществото се опитва да я затвори. Това е трагедията на времето! Мечтите му за живота, мечтите му за съвършенство са неосъществими с трудността на живота. Когато си прекалено чувствителен и прекалено коректен, когато прекалено се стремиш към съвършенството, ти все повече оставаш самотен. Големите хора на едно общество остават самотни, и то големите хора, които носят интелекта на раменете си. „И аз заплаках. Сред живите напипвах само мрака... Сред мъртвите бях жив. За живите – мъртвец. Един премазан в тъмното щурец... И разполовен в земята се забивам... Бях тръгнал да кося небесната си нива.” Лирическият герой е на прага между смъртта и живота – разполовен. Той има добри намерения, но няма силата да тръгне, той не е цял. Не му дават възможността да просъществува, и то забит в земята.” Илко Илиев умее да изведе още по-голям конфликт с околната действителност и да изпадне още повече, и това е още по-страшното. Но той знае, че животът е даден от Бога, че смисълът е постоянната борба за живот, че не трябва да се предава, затова се завръща в своята „Небесна нива”. „Отвсякъде се стичаха към мен на нивата децата, захапали заплахата невидима в сърцата си. ...С ръце покрих ги. Както майка милото дете си пази. Нахлуваше мътилката отвред, на редове-талази... Отдолу, през мъгла, задаваше се войнството на мрака, и аз видях как светлината то поглъщаше на хапки. ... Във себе си се молих аз на Богородичката тихо. И стана чудото разхлаби се прегръдката на Звяра. Отвсякъде прииждаше СВЕТИЦАТА с любов и вяра..... Аз не веднъж сънувал бях как тъмното ще си отиде, но не разбирах факта, че любовта отваря мидите.” Той се стреми да предпази тези деца-църквички, които виждат по-добре и от възрастните онова, което витае около тях. Успява да успокои и Звяра с молитвата, и разбира, че любовта отваря мидите (сърцето). Поетът вече е облагородил сърцето си, направил е в него една „Небесна нива”.
        В поезията на Илко Илиев има музика, хуманизъм, сюрреализъм, библейска и митологична символика , психологична философия, ведри рими и сочни метафори. Тя е докосваща и въздействаща, с голям вътрешен заряд, многообразна и многопластова. Изпълнена е с житейски мъдрости и истини. Поезията му потъва в Духа! Диша!
        Илко Илиев в едно свое стихотворение заявява: „Аз няма да цитирам тишина. Цитатите са нещо непотребно...”, защото той има много по-важна задача, поставена му от Всевишния – да бъде „Небесен пастир” – Държах в ръцете си ключа за тежка брава, пастирът на небето който ми остави. ... потеглих към небесната му църква. ... Отключих на небето храмовата стряха – там стадото послушници пияни спяха... и в храма на валма нахълта яден вятърът: Защо спи стадото? И кой му е пастирът?... От всичките ъгли тръба извираше. И тъй разтърсваше послушниците сънни, че само сенките им стенеха из тъмното. Събрах душа. И стадото навън поведох. Отзад със присмех вятърът ни следваше. И като в сън се носехме, и без за миг да спираме – послушниците слепи, а след тях и аз – пастирът им.”

         Това са послания от Небесен пастир.

Б.а. 3 април 2014 г., Клуб на дейците на културата, Ловеч; творческа среща с поета Илко Илиев

 

© Латинка-Златна Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ена и Довереница, благодаря ви за коментарите!
    Ена, на 13.05.т.г. изпратих уведомително писмо до администратора по повод липсата на двата коментара на Стойчо и твоя под тази публикация. До момента нямам отговор, дали по неволно изтриване от мен, или по техническа причина, коментарите липсват. В изпратеното от мен писмо помолих, ако е възможно, да бъдат възстановени двата коментара.
    Още веднъж моля за извинение!
    Да очакваме отговора на администратора по случая!

    Честит празник на всички!
  • Прекрасен човек и поет. Усетила си го. Поздравления!
  • Бях написала коментар тук, но някой го е изтрил.
    Фал в системата?
  • Благодаря на всички за коментарите! Стойчо, благодаря и на теб за прекрасния коментар, който беше поместил и който вчера вечерта изтрих неволно! Прости ми! Ако го имаш записан, ще се радвам да го има отново под рецензията на Илко. Още веднъж те моля за прошка, Стойчо!

    Пожелавам на всички светла седмица!
  • Илко заслужава тези думи, защото той е поет с неподражаема чувствителност и наистина блестящи стихове, заредени с човечност и огромен талант!
    Поздравления за теб, Латинке Златна, и за емблематичния поет на Сливен!
  • Илко е отличен поет. За мен много по-фин и изящен от Валери Станков. Радвам се, че ни го представи, Латинка, в един изчистен вид - без упротребата на твърде силни думи. Поздравявам те!
  • Прекрасна рецензия,Латинка! Надявам се тайно някой ден да напишеш и за мен такава!
Предложения
: ??:??