Последен шанс втора част

       После едната фигура скочи. Океанът я пое. Какво става? Втурнах се натам без да мисля, тичах, но те бяха далече.  Сърцето ми думкаше и щеше  да изхвръкне, а дробовете ми запариха. Стигнах кея и видях едно момиченце да плаче и крещи. Знаех испански и го попитах какво става. То посочи водата и продължи да хълца. 
                            -Мама, мама…
                 Озърнах се. Наоколо няма хора. Аз не мога да плувам. Наведох се над водата, но жената беше изчезнала.
                       - Сеньора, сеньора! 
                Надвиквах  вълните, но никой не ми отговори…
     Океанът бучеше и пръски от вода  пляскаха по кея. Взирах се пак, но нищо не можеше да се направи…жената беше потънала. Обикалях напред-назад… Да викам полиция? Нищо не можеха да помогнат. Късно е… Прегърнах детенцето, то зарови лице на гърдите ми и се разхлипа пак. Нищо не казах. Продължих да го държа в ръцете си. Вместо да го утеша, и аз се разплаках. После тръгнахме по дюните. Детето беше на около 8-9 години, с матов тен, живи  ококорени очички, вълниста тъмна коса, опърпани дрехи. Обувките му бяха големи и му хлопаха. Гладно и изплашено дете.
                    -Как ти е името?
                   - Мария Инес, сеньорита. А ти коя си?
                   - Аз съм Селина. Можеш да ми казваш Селина. Къде живееш Инес?
                То мълчеше. После ми каза:
                   - Ние с мама спяхме до парка. Сами сме. Мама няма работа. Преди бяхме при Фернандо. Избягахме от Фернандо. Той ни биеше и не плащаше на мама, а тя работеше  за него във фермата. Фернандо е лош. Той мирише гадно, казваше ми, че съм хубава, мама се ядоса  и избягахме. Гладна съм. Ооооооох, сеньорита…  мама я  няма…
                 - Сега ще идем в хотела, където живея. Не се страхувай. Ще те нахраня. После ще видим какво ще правим.
            Детето закрачи унило до мен. Уплашено и объркано като птиче, паднало от гнездото. Стигнахме до хотела. Първо го окъпах във ваната. Измих дългите му коси и го сапунисах да падне цялата наслагана мръсотия. Личицето му светна. Каква красавица! После го увих в хавлията и поръчах храна. Инес беше прегладняла. Казах и да се храни по-бавно, защото ще и стане лошо от храната, но тя лакомо поглъщаше залък след залък. Хапна и се разплака пак. Аз се сгуших до нея  и така сме заспали. Нощта беше тежка за детето. Събужда се на често, аз и давах вода и  я успокоявах. Аз се разсъних  и не мигнах до сутринта. Чудех се какво да правя? Ясно, че детето си няма вече никой. А аз бях болна и не се знаеше до кога ще живея. Бог ми я изпрати като последен слънчев лъч в живота…
             На сутринта слънцето вече препичаше, когато се размърдахме. 
                -  Гладна съм, Селина.  Може ли малко хляб?

                - Да, сега ще донесат.

           Закуската пристигна и Инес започна да се храни. Доста е гладувала. Телцето и беше слабо, ребрата и се виждат под опъната кожа.
             -  Селина, ти имаш ли деца? Не ме връщай при Фернандо. Моля те!

              - Нямам деца, Инес. Успокой се! Тук сме далече от Фернандо  и няма да те върна там. 

         Гледах Инес и една топлина се разливаше в гърдите ми. Ново за мен чувство се зараждаше… Майчинска любов ли е?  Защо чак сега Господ ми изпрати това момиченце? Трябваше да взема решение, но бях не по-объркана от детето… 
  
   Продължава...