Прашинкови размисли
2 мин за четене
„Още един ден, дами и господа" с познатия ритъм. Ставане, кафе, музика, душ, музика, разходка с кучето, после на работа... Отново не пътувах никъде. Осем часа с ретини, залепени за монитора. Музика. Открий грешката! Открих я. Музика. Три нови вица в колекцията. Едно питие за здравето на новородено. Музика. Езда. Паднах от коня, толкова се бях устремила да видя познат човек, че заплетох левия си крак в стремето на слизане. Всички се смяха, защото успях да улуча единственото кално местенце в конната база. Аз се смях най-много. Не изневерявам на природата си. Направи ми една абсолютно гладка стена, забий малко пиронче и гледай... Ще го уцеля безпогрешно и ще раздера най-новата си рокля. И какво от това?
Ей сега да се гътна да умра и ще ти извикам от отвъдното: Не съжалявам за нищо! Животът е чудесен!
А ти, ако щеш, ми вярвай!
С мен е лесно да се живее. Все ще направя нещо, което би объркало дори и най-запознатите с всичките ми странности. Например биха се смаяли, ако не съм пуснала музиката „до дупка" и чистя с прахосмукачката. За да им докажа, че мога, напоследък си домакинствам кротко. Най-объркана от всички е комшийката Славка. Помня, че когато се запознахме, подчерта дългия ми маникюр като велик грях. Два дни по-късно, загрижена за храненето на съпруга ми, донесе палачинки с думите: "Ето, да си хапне горкото, че ти с тези дълги нокти..." Петнадесет минути по-късно моите нокти поднесоха на нейния съпруг личната ми гордост - палачинки, но не по стандартна рецепта. Елегантно пухкави. Човекът се влюби в мен, та до днес все ме дава за пример. Ясно е, че комшийката ме намрази още в онзи миг. Изобщо... нещо като хоби ми е да създавам скандали около себе си и да дразня „регулировчиците".
Друго... Как се омъжих?! Отново не беше като другите хора. Те се опознават, опознават и точно в момента, в който почнат да си „ровят" из кусурите, вземат че се оженят. Ние с Домашния майстор успяхме да съберем „очите в точка" не само на родители и роднини, ами и на най-добрите си приятели. Изненадаааа... запознахме се и хоп... на четвъртата среща решихме, че ще строим заедно. Първо обаче... трябваше да се влюбим един в друг. Стана. Красиво, романтично! Другите се връщаха, ние отивахме.
Реалността и стереотипите? Те ти реалност, те ти и погазване на стереотипи.
Пари... Какво беше това? Майтапя се, разбира се. Научих се на едно, сто и хиляда, повече от това... не ми и трябва. Парите задължават. Мразя да съм задължена. Дори и на себе си.
За мен най-важно е за кого ми пука, а не на кого му пука за мен, винаги може да си промени становището, то и аз мога да променя своето... Иначе съм лоялна, особено към тези, които обичам. Избор. Мой. Не колекционирам хладни оръжия, да се чете ножове, забити в гърба ми. Имам една рапира, спомен от едни предходящи години и един чудесен спорт, който ми даде повече, отколкото може да се помисли.
Все ми е дно от какво ще умра и дали ще ме помнят. Няма да съм жива, няма да ме боли, че съм забравена. А и защо да ме помнят? Аз съм никой. Една прашинка от пясъчните картини на будистките монаси, носена от вятъра...
ЖИВОТЪТ Е ЧУДЕСЕН!
http://www.youtube.com/watch?v=feO64-Ovt6U
Ей сега да се гътна да умра и ще ти извикам от отвъдното: Не съжалявам за нищо! Животът е чудесен!
А ти, ако щеш, ми вярвай!
С мен е лесно да се живее. Все ще направя нещо, което би объркало дори и най-запознатите с всичките ми странности. Например биха се смаяли, ако не съм пуснала музиката „до дупка" и чистя с прахосмукачката. За да им докажа, че мога, напоследък си домакинствам кротко. Най-объркана от всички е комшийката Славка. Помня, че когато се запознахме, подчерта дългия ми маникюр като велик грях. Два дни по-късно, загрижена за храненето на съпруга ми, донесе палачинки с думите: "Ето, да си хапне горкото, че ти с тези дълги нокти..." Петнадесет минути по-късно моите нокти поднесоха на нейния съпруг личната ми гордост - палачинки, но не по стандартна рецепта. Елегантно пухкави. Човекът се влюби в мен, та до днес все ме дава за пример. Ясно е, че комшийката ме намрази още в онзи миг. Изобщо... нещо като хоби ми е да създавам скандали около себе си и да дразня „регулировчиците".
Друго... Как се омъжих?! Отново не беше като другите хора. Те се опознават, опознават и точно в момента, в който почнат да си „ровят" из кусурите, вземат че се оженят. Ние с Домашния майстор успяхме да съберем „очите в точка" не само на родители и роднини, ами и на най-добрите си приятели. Изненадаааа... запознахме се и хоп... на четвъртата среща решихме, че ще строим заедно. Първо обаче... трябваше да се влюбим един в друг. Стана. Красиво, романтично! Другите се връщаха, ние отивахме.
Реалността и стереотипите? Те ти реалност, те ти и погазване на стереотипи.
Пари... Какво беше това? Майтапя се, разбира се. Научих се на едно, сто и хиляда, повече от това... не ми и трябва. Парите задължават. Мразя да съм задължена. Дори и на себе си.
За мен най-важно е за кого ми пука, а не на кого му пука за мен, винаги може да си промени становището, то и аз мога да променя своето... Иначе съм лоялна, особено към тези, които обичам. Избор. Мой. Не колекционирам хладни оръжия, да се чете ножове, забити в гърба ми. Имам една рапира, спомен от едни предходящи години и един чудесен спорт, който ми даде повече, отколкото може да се помисли.
Все ми е дно от какво ще умра и дали ще ме помнят. Няма да съм жива, няма да ме боли, че съм забравена. А и защо да ме помнят? Аз съм никой. Една прашинка от пясъчните картини на будистките монаси, носена от вятъра...
ЖИВОТЪТ Е ЧУДЕСЕН!
http://www.youtube.com/watch?v=feO64-Ovt6U
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Наталия Иванова Всички права запазени
