Той се появи случайно. Като подарък. Излюпил се в дома на добри хора, гледали го и го глезили от малко пиленце. Живял си така в любов и сговор, но пораснал и посегнал на най-милото. Кокошките. Обаче другият петел, старши по чин в кокошарника, така дисциплинирал по макаренковски младото петле, че се стигнало до крути мерки, за да има мир и пера по горките травмирани птици. Възможностите били само две - или децимация на петльовата единица в полза на тенджерата, или експлусиране от родния кокошарник. Така бялата перната гад се оказа при нас. Да не отива зян животното. У нас кокошарник с една кокошка-бабичка, ама по-добре такова заточение, отколкото тенджерата.
Та взехме го животното, какво да го правим. И мадами му накупихме – млади непронесли ярки – да се забавляват, плодят и произвеждат яйца от щастливо пасящи кокошки. Обаче кой да знае, че зад миловидната животинка с дълги крака и наперена походка се крие вампир? Това животно спи с отворени очи срещу вратата на кокошарника и кукурига по всички часове на денонощието. Това хубаво – петел е, ще кукурига, нормално. Обаче да не спи?!? Дори в момента кукурига, гадината (да покаже, че ни наблюдава).
Айде, с кукуригането проблеми няма, не е лошо нещо да цвърка, да се знае, че има живинка. Дружинка да ти бъде, да има на кого да се скараш като направиш пет крачки по двора. Обаче има ли жена, пардон, кокошка замесена в играта, нещата стават страшни. Защото наличието на собствен харем от млади мадами отприщи у нашия пернат мачо собственическо чувство по-голямо от това на някой арабски шейх към харема му. Дотам, че колчем влезеш в неговата територия, започва да се пери и да налита да кълве без оглед на възраст, раса, пол и занятие. И скача високо, все едно тренира за олипийските игри, а пък тягата му е като на питбул-вълча порода. Все едно не с фураж са го хранили, а с месо за готвене. След десетия такъв инцидент дядо ми биде подложен на кръстосан разпит бил ли е или не е бил животното и му биде напомнено, че ние това животно сме го осиновили.
Така де, отрича старецът, не го бил бил петела. Така че продължаваме напред и вече влизането в кокошарника става с щедрото спомоществувателство на едно дърво за самоотбрана. Не че пернатият яде бой, просто като види дървото става кротък и хрисим като автоджамбазин-рецидивист пред дежурния следовател на нощна смяна. Има някакви вокални изцепки, ама държи дистанция по всички разпоредби на НОЩ. И така, победоносно, човек може да влезе и да си вземе някое яйце от щастлива кокошка.
Да, ама не! Защото туй наш’то не винаги е в настроение. Така и днес. Влизам аз да си взема яйце от щастлива кокошка. Така де, на тия кокошки лично им карам фураж от Костинброд егаси, с личното си МПС и съмнителните си шофьорски умения. Така че имам всякакво морално право да се сдобия с въпросния протеин. Тъкмо влизам аз, лопата в едната ръка и дърво в другата, тъъъъкмо стигам до заветните яйца – виждам ги да си кротуват и само чакат да бъдат взети и принесени в жертва на обедния ми глад – и атака в гръб.
Пулев срещу Джошуа? Пасти да ядат. Защото пернатият вампир ми налита със шпори и нокти с реалното намерение да покаже на тая неоперена едра кокошка кой е мъжът тук. Надавам аз рев като на ранено гризли и се обръщам срещу натрапника. Окалял ме е, естествено, нали са свободнопасящи гадини, и със сигурност ме е насинил. Усещането е все едно някой те е треснал с вила по крака – ама с острото на вилата, нали. Да му се чудиш откъде има сила това животно и тяга като на ЗИЛ? Заставаме, петелът и аз, и се гледаме като в уестърн. Той накокошинил всички пера по врата си, да ми се прави на страшен, аз заела поза като мускетар, да парирам евентуален рецидив на първото налитане.
Той започва да кукурига и ме гледа злобно с жълто-оранжевите си дяволски очи. Кво сега, Саурон да не би да се е преродил? Налага ми се отново да си спомня, че сме го осиновили и сме се заклели в Новия завет, Корана и Талмуда, че няма да го колим това животно. Защитен вид е, нали, по хартата за кокошите права. Така че няколко лоши погледа, гласни заплахи за близки срещи с тенджерата и оказване на посоката с дървото и в мозъка на пернатия вампир нещо прещраква и агресорът започва бавно да отстъпва по посока на харема си, мирно клюцащ фураж и напълно нехаещ за екшъна в другия край на периметъра.
Свалям шпагата, пардон, дървото и си взимам яйца от щастливи кокошки, изтупвам окаляните си одежди и напускам полесражението, сподиряна от наглото кукуригане на пернатия вампир, който ме следва на безопасно (извън обсега на дървото, разбирайте), разстояние. Та, ако си мислите, че най-добрата охрана е питон или питбул, лъжете се. Петел е.
Вампир с пластична операция на петел, всъщност.
© Бистра Стоименова Всички права запазени