Простички мисли на един простичък человек – след кома и преди нова

/част от романа „Осъзнаване”/

XLVI

         В редките мигове, когато не четях житието на Доброслав, не успявах да се изолирам напълно от случващото се покрай мен, а все подочувах нещо и то отново започваше да ме тормози. Сега разбрах, че съдят две четиринадесетгодишни девойки, които убили по  особено жесток начин своя съученичка. Едното от обвинените момичета показало в съда бележника си, за да докаже със своите шестици, че е умно и трудолюбиво дете. С пострадалата си в Кербала глава мисля, че човек, способен  да извърши  убийство,  е  по-добре  да  бъде  глупав, за  да  не  съумее да планира престъплението си. Всъщност не е ли най-важно възпитанието на хората? Образование без добродетелност и внимателно отношение към заобикалящите е като изгнило дърво, което всеки момент може да рухне…

       Като се ровех из книгите в библиотеката, намерих една, в която бяха събрани мисли на видни личности. Казаното от американския религиозен проповедник и писател Уилям Елери Ченинг /1780 -1842/, ми направи особено силно впечатление: ”За възпитанието на детето се изисква много повече проникновено мислене, много повече мъдрост, отколкото за управление на държавата.”  Кога ли ще осъзнаем това и ще започнем да го прилагаме? Тъй трудно е младият човек да изплува от помийната яма, която му предлагат повечето възрастни,  бъкаща от телевизионни предавания, изпълнени с насилие, от ямата с вонящи вестници и списания, които се стремят да печелят читатели, отразявайки живота на утайките на обществото. Сякаш днес, колкото си по-дебеловрат и нагъл, толкова си по-уважаван и известен сред многобройните си себеподобни, от които сякаш се състои светът. Дали вече правилно възприемам действителността? Дано това да е един кошмарен сън и по-скоро да се събудя! Но всеки ден на вратата ми звънят представители на домове за сираци, за да събират помощи за останалите без родители деца. Защо държавниците допускат да няма достатъчно средства за отглеждането, възпитанието и образованието на чедата на българския народ? Защо няма пари дори и за лечението им, а изцяло се разчита на благотворителността на някои случайни хора и организации? Недостойно е и отношението към многодетните семейства. Тъй нареклите се “нормални” се присмиват на майката, която се е решила да роди, отгледа, възпита и образова повече от две деца и не само не й помагат, а като кир Михалаки – героят от фейлетона на Христо Ботев  “Това ви чака!”, често намират начин да й подхвърлят, че като няма достатъчно пари, не е трябвало да ражда. А управляващите хич и не обръщат внимание на тези “дребни проблеми”, защото пред тях стоят винаги по-важни…

        В стаята, на едно рафтче, бях поставил две икони: на Света Богородица и на Христос. Сега отново се замолих пред тях - за закрила на българския народ и да имаме най-после свестни управници, както и Родина, с която да се гордеем. Желанието ми за отмъщение отдавна беше отстъпило място на стремежа ми към промяна, но без насилие. Вече мразех ритането по задниците, било то и на министри, ненавиждах войните и уж мироопазващите действия, но изпълнени чрез принуда. Открих други ценности - Възпитанието и Образованието на всички хора и вярвах, че чрез тях светът ще стане по-добър. Бях станал последовател на идеите на видния българин Любен Каравелов и на тези, на великия руски писател Лев Толстой - за несъпротивление на злото с насилие и непрекъснато мислех как да се постигне мечтаният от мен обществен ред, но с разум, законност и внимателно отношение дори и към тези, които са зли. Какви утопии, Боже! Нима е възможно всичко това? Та нали на Каравелов принадлежат и словата, че свободата вече не ще Екзарх, а иска Караджата! Винаги досега е имало поне една свръхсила, която е заставяла слабите, колкото и възпитани да са те, да й се подчиняват, лицемерно да я ласкаят и величаят, за да не бъдат стъпкани от нея. Как при наличие на толкова  “зло”, то може да бъде победено с похватите на  “доброто”? А насилието винаги поражда ново, още по-жестоко и така - до безкрайност… Живеем в един порочен кръг, от който човечеството не намери ли изход, сигурно ще се самоунищожи. Какво да се направи, за да се осъществят идеите на инженер Никола Димков за създаване на организация, която действително да опазва мира по света и тя да не може да бъде манипулирана от свръхсилния участник в нея? Хора, мислете, защото трябва да открием разковничето на Спасението! Мислете!

     В изстрадалото ми сърце все пак напъпи някаква надежда и тя ме подтикна отново да разтворя житието на Доброслав и да напусна двадесет и първия век, за да разбера какво поддържа духа на ранения герой от шестнадесетото столетие.