Пътища има всякакви.
Физически и нематериални, дословни и преносни, такива по които ти се върви, и такива, които са ти втръснали от вървене.
Сутрешни пътища, вечерни и нощни такива. Огрени от слънцето пътища, и пътища гонещи сянката.
Има прави пътища, криви пътища, кръгови пътища, хубави, лоши, с асфалтова настилка и макадам, тесни и широки, тъмни и осветени, с прав и обратен вираж, насипни пътища, всечени пътища в скалите, пътища водещи до някъде, и пътища водещи до никъде. Спокойни, и натоварени.
Пътища, по които срещаш хора, и такива по които караш, караш и все няма никой. Пълни пътища, и празни пътища. И не знам кои са за предпочитане.
Сега като ви разправям тези неща не си мислете, че работя към пътното управление, или пък към Пътстрой, примерно.
Нищо подобно. Просто като ходя някъде им обръщам внимание. И от толкова много внимание и зацикляне мога да кажа, че също като с реката два пъти по един и същ път ти не можеш да минеш.
Пътят е различен всеки път. Слънцето пада така, или онака, роси, или вали, или пък става като река от толкова много дъжд. Но дори и всичко да си е същото, ти ще си различният, очите ти всеки път ще гледат различно, и ще виждат различни неща.
Аз по принцип съм пътен човек и много рядко го удрям през просото.
Гледам да карам внимателно, и знам че поради вродената комичност на Вселената, неминуемо някой ден някой не внимаващ тарикат ще ме буторяса и затрие. Примерно.
Сега карах по един път за който баща ми казваше, че е „романтичен“.
Баща ми е строител и много рядко използва прилагателни.
При тях съществени са съществителните и глаголите. Никой строител не би ти казал“ Я ми подай красивата лопата“, нали?
Но щом той ти каже, че пътят е романтичен, значи е точно такъв.
Трудно се описва романтичен път.
Мога само да кажа, че минава през гора, има умерени завои колкото да се изкефиш ако влезеш с по-голяма скорост, но не и да излетиш.
Сянка е, защото короните на дърветата оформят един „ романтичен“ тунел, и слънцето прониква като през съдран чувал. С една дума, хубаво е.
Но ако го вървиш сутрин и вечер всеки ден не го виждаш, защото ти е все тая, и защото главата ти те занимава с нейните си приоритети докато ти автоматично сменяш предавките през това време.
Случвало ми се е като съм замислен да не помня абсолютно нищо от току-що извървяният път, и как съм го минал не помня. Помня само какво съм си мислел през това време.
Не, че е важно. Сигурно на всеки се случва.
Точно сега гледам пътя, защото не искам да мисля.
Гледам как гората оредява и след последният завой идва отбивката и първото село. После по пътя има още една отбивка и още едно село. И после още една отбивка и съм където трябва. Точно в средата на нищото. Гора, тишина, комари. Рай.
Обаче точно сега още преди да вляза в първото село виждам лудият.
Коса рошава. Физиономия „не ми ги говори на мене тия“. Дрехи отчайващи. И въобще десет от десет.
Познавам го. Това е онзи откаченият, дето събира няколко пластмасови кофи от боклука, нарежда ги около себе си на центъра на Варна, пуска касетофона, и започва да барабани. И то не толкова лошо. Подхвърля закачки напред, назад, все се хили на нещо и вдига аларма до безбог. Полицаите не го закачат, не знам защо. Сигурно си плаща.
Чешита вдига ръка и аз спирам. Оглеждам се – кофите за боклук явно ги е оставил в града.
Той влиза като у дома си и казва за къде е, и аз съм за там, ще го хвърля.
Той също е от тези, които смятат, че трябва да говорят, и тръгва да говори за какво ли не като почва първо от времето.
Аз съм от другите, от онези дето смятат, че може и без да се говори, но ми е интересно и слушам внимателно.
Интересно ми е мнението на всеки истински луд, а не на онези, които само ги пунтират, минавайки за „прогресивни“, докато в същност търсят само комфорта . Те са ментета. Друго си е истинският луд.
С времето ми се появиха едни две вертикални черти между веждите. Като почна да слушам внимателно, или да мисля нещо задълбочено, или пък не чак толкова задълбочено, доколкото мога, тогава те се появяват и изпъкват.
Сега явно се бяха появили, защото нашият ме оглеждаше с интерес.
После каза още една, две приказки и млъкна.
А после ме поглежда и ми вика:
- Ей, вие щатните сътрудници си личите, да знаеш.
Досмеша ме и бръчките изчезнаха.
Има точно такива ситуации, в които е излишно да казваш каквото и да е, защото накрая ще излезе, че се оправдаваш за неща, които никога не са ти минавали през акъла.
В тази държава има няколко вида хора:
Щатни сътрудници, и такива които мразят щатните сътрудници; Щатни сътрудници, които се мразят затова, че са щатни сътрудници; И такива като мен които не са нито щатни сътрудници, нито си правят труда да мразят щатните сътрудници, обаче ние сме малко.
Продължавам да се хиля. После идва селото и лудият отваря вратата и слиза с облекчение. Кметицата го чака, ръкомаха и нещо му говори, че хората чакали, той също ръкомаха, пелтечи и се обяснява. Доколкото разбирам, щял да си продава къщата, или каквото там имал.
Изсвирвам с клаксона, а той е развален, и се получава нещо като любовен зов на крава.
Обирам погледите и заминавам. От тук до моето място не е много. Но пътят е тесен, дупчест, по прости сметки не е ремонтиран от шейсет години. Или ако е бил ремонтиран, после е бил бомбардиран. Затова карам бавно, и гоня зайците за забавление, които често изскачат тука, правят два, три подскока, и изчезват. Махам на сокола, който седи на върха на изсъхналото дърво и гледа строго, сякаш има бръчки между веждите.
Тук дупка, там дупка, спирам тръгвам, намалям, заобикалям, и си мисля, че въпреки всичко пътищата са хубаво нещо.
Хубавото на пътищата, колкото и разбити да са те, е че можеш да срещнеш някой.
И да не срещнеш точно него, все някой ще срещнеш и няма да си сам докато караш и мислиш дивотии.
© Svetoslav Vasilev Всички права запазени