Младата жена нетърпеливо пристъпваше на перона. Гарата беше пълна с народ: изпращачи, посрещачи, заминаващи. Колко много съдби се преплитаха и колко многобройни бяха сърцата, които туптяха в очакване като нейното. Петя беше от чакащите. Да, тя чакаше. Беше се молила за този ден. Мечтала бе за тази среща. Бленувала този миг най-после да настъпи. Големият часовник отмерваше секундите до пристигането на следващия влак. Нейната мечта щеше да се сбъдне! Реалността щеше да обгърне в прегръдка желанието ѝ. Всичко щеше да стане реално, но младата жена не се страхуваше, напротив, независимо от еуфорията, която бушуваше вътре в нея, тя изглеждаше спокойна и само краката ѝ издаваха нетърпението, с което очакваше срещата. Петя леко въздъхна и отпусна пръстите си, защото несъзнателно беше стискала чантата си, така здраво, че нейните длани  бяха почервенели, а ръцете ѝ се бяха изпотили. „ Най-после!” – си помисли тя, а нейното сърце затрептя. Гласът от колоните оповести, че след десет минути ще пристигане влака. Петя започна да си припомня миналото и в нейния ум, кадър след кадър, просветваха картините.

Тя беше на седем години. Есента щеше да тръгне на училище. В този ден майка ѝ и баща ѝ бяха заминали за селото. Там бяха нейната баба и брат ѝ, които бяха отишли по-рано. Всички щяха да се върнат в края на деня. Една съседка я наглеждаше, докато се върне семейството. А, Петя не беше буйно дете. Обичаше кротко да си рисува, да пише и да си играе. Не правеше бели, освен, ако по случайност не изпуснеше някоя чаша, а после, в старанието си да почисти, без да иска не се порежеше на някое стъкълце. Иначе, беше изпълнителна, макар и малко ревлива. Не знаеше колко време беше минало, но най-накрая се позвъни на вратата. Тя скочи, препъна се, но бързо се изправи и застана пред затворената със секретна брава врата. Нейното детско гласче прозвуча тихо:

       - Кой е?

Отвън и отговори женски глас:

     - Здравей, миличка!  Майка ти тук ли е? – това беше една съседка от другия блок. Майката на Митко, с който си играеха понякога на площадката. Петя се успокои, отпусна рамене и отвори вратата.

    - Не лельо Наде, отидоха до село. Нямаше място в колата за мен, защото на връщане ще има много багаж.Пък и баба и батко ще си идват с тях.

     - А теб, кой те наглежда? –попита я онази.

     - Леля Грозданка, но тя отиде за хляб. Като се върне, пак ще ме провери.

     - Добре, добре. – с доброжелателен тон заговори леля Надка. – Ти можеш ли да пишеш вече или да се подписваш сама? Тук имам една бележка,трябва да я дам на майка ти, че днес е срокът, а нямам време да чакам.

Петя се изчерви, защото ѝ беше трудно да чете. Буквите и се виждаха големи и лоши, защото химикала, винаги се изплъзваше, като се опиташе да напише някоя от тях, но пък можеше да нарисува съкратено първите букви на името си.

    - Мога да се подпиша с големи букви, с точка. – срамежливо отвърна тя на жената.

    - И така става. Но да кажеш на майка ти, че ако не те заведе при баща ти, ще я накаже съдията.– каза жената и запрелиства журнала, да намери името и предаде призовката.

    - Ама, тате е с нея в село! – учуди се Петя.

  - Аз говоря за другия ти баща, родния. – отвърна леля Надка, заета да се суети с купчината документи в ръцете си.

Очите на Петя станаха огромни и малкото телце затрепери. Тя реши, че има някаква грешка, но нейното детско гласче трепетно прозвуча:

   - Ма, аз нямам друг татко!

   - Имаш, имаш! В затвора е и съдът постанови,че трябва да идеш да го видиш. Тя, майка ти, всичко ще ти каже. Ето сега, тук си постави буквичките. Да, точно така. Ето и призовката. Само внимавай да не я загубиш! Хайде, Пете, че бързам и имам още да обикалям.

   Жената обърна гръб и тръгна по стълбите надолу. Петя остана сама пред вратата. Стискаше малката продълговата мръсно-кафява бележка в ръка, която прилежно беше изписана на машина. Сега, цялото нейно телце трепереше, но тя затвори вратата и отиде в кухнята. Седна пред масата и се зае с мъка да прочете написаните редове върху листчето. Дори не отвори на комшийката, която беше звъняла няколко пъти и беше спряла, решила, че детето е заспало. Петя беше прочела всичко и макар не всичко да беше разбрала, то ясно я „удари” това, че имената на мъжа в бележката си приличаха, досущ с тези, които тя носеше, и с гордост се опитваше да напише, мислейки си, че принадлежат на нейния татко. И така беше,принадлежаха на него, но, само че не на този, който всъщност тя познаваше. А на другият, който беше чужд човек за нея.

     В онзи момент, Петя беше разбрала защо шушукането я плашеше толкова. Тайните бяха като чудовища за нея. Тя, така се стараеше да се хареса и да бъде добра с хората, защото някак инстинктивно усещаше, че нещо в нея не е наред. Често, когато си играеше пред блока с другите деца, в някой момент, те се скупчваха на групички и си шептяха нещо. Казваха ѝ, че това си е тайна и демонстрираха някак, че тя не е достойна да я научи. Съседите, събиращи се по пейките, и те я гледаха, като че ли беше нещо мръсно. Следяха я с поглед бабите, а като подминеше, почваха да шушукат. Петя не знаеше защо е така, но най-после разбра! А, как обичаше тя, майка си, която беше добра и тиха жена, чак до безхарактерност! Обичаше и баща си, който всъщност не беше неин баща, а само на батко ѝ, който всъщност, не беше неин батко.

     После, като тръгна на училище, Петя още повече осъзна, какво е да те одумват и да си нещо „мръсно и лошо”. Разбра, и какво означава да не се вписваш в групата, и винаги да си изправен пред редицата. „Дете на разведени.” – това беше тя. „Мръсно нещо” беше тя, а другите деца не бяха такива,просто, защото другите родители не бяха грешели, като нейната „мама”, а и като майката на нейния батко.      Да, Петя вече знаеше защо си шушукат хората. Разбираше, че тя беше тайната им. Стана ѝ най-после ясно, защо не я искаха хората. И разбра защо, когато целият клас беше поканен на рожден ден на един съученик, тя беше отишла с подарък в къщата, за да уважи момчето,но не я пуснаха.

    - Мама не дава да те пускам! Вече не те каня, отивай си! – отвърна ѝ тогава Динко, нейният съученик. А, тя глупашки беше попитала:

      - Аз не съм те обидила, защо ми се сърдиш?

Той я избута от вратата и ядно каза:

     - И в училище не искам с теб да говоря! Твоята майка си е оставила бебето, а после и с твоят татко се е развела.

Петя се ядоса, защото тя беше свикнала с това, да я обиждат, но не искаше да говорят лъжи за нейната майка.

     - Лъжеш! Не е вярно! Не можеш така да говориш за мама! – разкрещя се тя, а сълзите и закапаха по лицето.

По пътечката, зад затворената желязна врата, се беше задала бабата на Динко.

    - Ееее, не разбра ли, че не си поканена! Не било вярно, че питай майка си!Ние каква вина имаме, че тя, все по мъже е ходила?! Я да си ходиш у вас! Разваляш на детето празника!

    Петя не помнеше много „от след това”, защото някак в мъгла преминаха часовете, докато се прибере у дома. Но помнеше добре болката и срама и как тя, тогава само мълчаливо стисна подаръка в ръка, опакован прилежно и купен от майка ѝ. Скъп подарък беше. Такъв, Петя нямаше да има, нито да получи, защото нямаха много пари. Купен беше със спестяванията, които нейната майка беше събирала, че да купи за нея нови дрехи. Петя се беше отказала от тях, за да уважи момчето. Знаеше се, че семейството на Динко е богато и всички бяха учени, и важни хора, затова, да не се срами Петя, нейната майка, беше купила скъп подарък.

     След позорното изгонване,останалата част от деня, Петя обикаля по крайните улички. Не се прибра.  В началото сълзите и капеха, после ядно ги избърса, и закрачи бодро по страничните улички, но със свито сърце. Не искаше нейната майка да разбере за това. Пък и още не можеше да измисли, какво да прави с подаръка. „Мама, често плаче, а  така се стара! Не трябва да знае, че не съм била на рождения ден на Динко. Ще взема да дам това на друго момче, само да мине още малко време и тогава ще се прибера!” – мислеше си тя. Така и направи. Повече от четири-пет часа, тя обикаляше по улиците и притеснено се оглеждаше да не види, някого, който да каже на майка и. Беше срещнала по пътя едно момче с майка си. Не ги познаваше, но потисна страха си и някак припряно обясни, че нейната баба и казала да подари това на някого „за здраве”. Бутна подаръка в ръцете на момчето и хукна по пътя. Страх я беше да не откажат, затова бързо свърна по една уличка, за да не я настигнат. После се прибра и половинчато излъга, че си е изкарала добре на празника. После цяла нощ плака, но беше покрила с ръка устата си, да не я усети нейната баба, която я наглеждаше от време на време.

     Така си минаха годините. В началото Петя се отчужди от децата. Седеше сама на пейката или слушаше клюките на съседките. Само леля Грозданка усети, че нещо не беше, както преди с детето. Даже се беше скарала с леля Надка, след случая с бележката. Но все пак Петя видя баща си. Онзи, другият – истинският. Видя го в затвора, зад решетките. Беше осъден, че не плаща издръжка, а и за други финансови измами. Този мъж много приличаше на нея. Това я уплаши. „ Ето, затова не ме искат! И аз съм престъпница, защото той е мой татко! – мислеше си тя. – И мен трябва да затворят! Защо ме държат на свобода, като съм толкова лоша?”

Само веднъж се опита, да попита майка си за бебето и дали е вярно, че е оставено някъде. Майка и само каза:

    - От кого си чула това?

    - Ми, една баба, говореше на комшийката! – излъга Петя.

   - Объркала си се.Не си чула,сигурно, както трябва. – без да я гледа отвърна нейната майка.- За друга жена е ставало въпрос.

   И това беше. Петя повече не попита. Но тя разбра, че я лъжат. Знаеше го, осъзнаваше го, но не посмя повече да разпитва. Мислеше си, че щом нея я боли, значи майка и страдаше още повече. Годините минаваха - тя растеше. А вътре в нея малкото детско гласче кънтеше: ” Ти си престъпница! Трябва да те затворят!”. И тя затваряше себе си, но…Не се отчужди от хората. Чудно беше дори и за нея това нейно сърце. Не и даваше то, да отритва другите. Колко пъти съдираха нейната душа?!Колко пъти я предаваха, а тя само сядаше някъде и бавно сълза след сълза закърпваше отново разкъсаното! И родният и баща я предаде. Все пак беше измамник, готов да предаде и себе си, но тя, някак, отново прие и това. В тийнейджърските си години имаше моменти, в които се бунтуваше срещу съдбата си, караше се с майка си, но никога не сподели случилото се на онзи рожден ден. Всячески се опитваше да се хареса, да избяга от клеймото на „затворник”, но не успяваше. Всеки път я бутаха и стъпкваха в земята, сякаш тя беше виновна за всичкото зло, което съществуваше. Само че тя отново ставаше. Изтърсваше праха от себе си, закърпваше парчетата и продължаваше да живее. Всеки път болката беше непоносима, изяждаща я отвътре, горяща, и всеки път, сама не осъзнаваше, как всичко преминаваше, как се справяше и как оставаше гордо вярваща в доброто, и търсеща просто обич, на обичта и разбирането, които сама раздаваше. Сред лошотията се намериха и хора, които откликнаха на доброто дете в нея. Те станаха нейните „пътеводни звезди” – чужди, може би, а толкова близки на сърцето ѝ. Тя се научи да чете гладко, смени хиляди пъти почерка си, за да си докаже, че може да създава красиви неща и да изписва буквите. Книгите, героите в тях, случките станаха нейни учители – нейни братя и сестри. Тя виждаше света, съпоставяше страниците на книгите, героите в тях, намираше приликите и разликите, избираше кое е важното. Понякога, когато отново я бяха стъпкали безжалостно на земята, тя сядаше да страда сама, но сърцето и не позволяваше да намразва света. „Какво си се разплакала затворничке? Какво ти има? Болна ли си или саката? Сляпа ли си?” – крещеше нещо в нея.- „ Ми той, който е сам, там някъде и не знае от къде идва и защо, какво да прави? Седнала и реве!Ако ти си на негово място, какво тогава ще правиш?”

   Не, Петя не искаше да го боли, защото познаваше болката. Познаваше толкова нейни проявления, че не знаеше, как дори беше останала в нея душа. Много често близките я предаваха.И все пак на всеки десет предателства, един чужд човек и помагаше, разбираше, напътстваше. Познаваше болката и се учеше от чуждото нещастие. Но нейното милозливо сърце не ѝ даде право да наранява,макар и самото то, разкъсвано от кървящите си рани.

    Една мечта имаше тя, макар хиляди да се раждаха в нейното съзнание. Другите мечти ги оставяше да ги тъпчат и късат, но тази, която таеше, пазеше. Една проста,но скъпа мечта имаше - да намери и види брат си. Нейният батко - малкото оставено от нейната майка бебе. Тя започна да събира пари. Лишаваше се, криеше, пазеше ги, като съкровище. Не спираше да чете, да търси начин да го открие без да пита отново майка си, и без да я лъжат. Искаше истината, и макар вече да беше свикнала да бъде наобиколена от чудовищните тайни и лъжи, искаше тази мечта да се сбъдне. Петя остави сърцето си да вярва и трепти. Молеше се той да е добре, да почака, тя да порасне и да го намери. О, тя щеше да го намери! Знаеше го! Дори и цял живот да и отнемеше, щеше да го направи! И дори, той да я отблъснеше, защото тя беше „мръсна”, тя пак, щеше да го прегърне и да му каже, че винаги го е обичала, и че винаги е била готова да му даде майка си, за да е той щастлив. Искаше просто да не го боли. Не искаше друг да е самотен и да страда! Тя обичаше хората. Така и не се научи нейното сърце да прави зло, да отритва, дори и другите да го правеха. Защитаваше несправедливостта, но никога умишлено и без причина не причини болка и зло. Познаваше и разбираше болката, отдавна не се плашеше от нея. Петя, просто познаваше цената, която трябваше да се плати за това, да разбере човек, колко тежи лъжата.

    Но вяра ли беше, съдба ли? Господ ли се беше намесил или хора? Петя не знаеше. Днес, най-после,нейната мечта щеше да се изпълни. Нямаше да забрави момента, в който нейния брат я беше намерил. Бяха се чули, бяха си писали с часове, почти денонощно през почивните дни. Беше луда!Луда беше от щастие! А, остреща и отвръщаха със същата обич и трепет, каквито тя усещаше. Не бе страдал той. Бяха го осиновили бързо. Сега имаше жена и дете. Брат ѝ беше получил всичката обич, която и тя сама, искаше да му даде. Не беше страдал сам. Беше имал подкрепа, а тя само благодарност можеше да изпитва заради това! Колко смешно беше и колко тъжно – двамата носеха еднакви имена. Тя беше Петя, той Петър. Тя беше родена на 7-ми, той беше ден, преди това, но го бяха вписали на нейната дата, същия месец.

     Петя цялата потръпна, влакът бавно спря на перона. Потокът от хора се изсипа като лавина от вратите, чакащите да се качат във вагоните се забутаха едни в други. Тя се оглеждаше, но чак, когато тълпата се разтика, на перона срещу нея стоеше той. Тя го позна веднага, но беше потресена. Отсреща ѝ стоеше пълно копие на жената, която я беше родила. Очи, коси, стойка – всичко беше на нейната майка. Нямаше нужда от ДНК-тест, защото той беше оформен картинно пред очите ѝ. Красив рус мъж, усмихващ се нежно и гледащ я, сякаш няма нищо по-ценно от нея на този свят. „Това беше нейният брат! Нейният батко! Сбъднатата нейна мечта!О, да, да!” – крещеше нейното сърце. Той приближи, несигурно някак, и спря пред нея. Петя продължаваше да се взира в него без да помръдва, макар вътре в нея да бушуваше вълна от чувства.

    - Здравей! – заговори пръв той. Петя усети, несигурността в гласа му.И тя се чувстваше така.

    - Здравей! – отвърна му тихо, но всичко и потрепери, и все пак,срамежливо продължи. - Искам само да те прегърна.

    - И аз. – отвърна Петър. - И аз искам, да ти кажа колко много те обичам!

Две силни ръце я прегърнаха и Петя сякаш се сля с човека срещу себе си. И някак далеч в нейното съзнание изникна картина на малко момиченце.То седеше на пейката до възрастна жена с топла усмивка и прибрана на кок, дълга коса:

    - Защо, лельо Грозданке, хората лъжат, когато това е лошо, и защо в книгите пише, че на Лъжата са къси краката? – питаше детето през сълзи.

    - Ех, дете! – усмихна се жената и погали наведената главица. – В живота пътища много, но Истината винаги дреме зад ъгъла!