Някога съществуваше една земя наречена Елеха. Красива и вълшебна по своему далечна земя. В нея живееше магията. Недалеч от река Менай, която разделяше земята на две половини, в най-южната й част беше сгушено едно малко селце наречено Дейри. Хората му се радваха на мира и хармонията. Там всички бяха щастливи. Войната и неразбирателството за тях беше напълно чуждо. От южната страна на реката всички бяха равни. Нямаше бедни, нямаше и богати. Никой не беше по-добър от другия, по-умен, по-смел.
Хората му бяха привикнали с даровете, с които природата ги благославяше.Те бяха работливи, наслаждаваха се на това, което правеха. Когато дойдеше лято- младите и по-зрели жени ходеха на полето за сеитба, а мъжете – отглеждаха овошки и няколко декари лозя, и не на последно място – зеленчуци. На жените им беше забранено да се занимават с тяхната работа.
Дейри беше разположено ниско във вечно-зелена и плодородна долина, намираща се близо до полите на планината Аменай.
В селцето Дейри разцъфтяваха занаятите. Всеки правеше това, което най-добре умееше. В първата къща, от която започваше Дейри,живееха две семейства. Домът им беше достатъчно голям за да съжителстват заедно. Там живееше млад мъж на име Атен с жена му Амира и трите му деца – Йона, Велана и Амир. Атен беше занаятчия и по цели дни прекарваше времето си в работилницата заедно със големият му син Амир. Двете му дъщери помагаха на майка им с домакинството сутрин, а през деня излизаха на разходка заедно с приятелките си. Йона беше близначка на Амир и често, когато излизаше и срещаше съселяните си й я обсипваха с мили думи и комплименти. „Каква красива девойка!“ , „Имаш очите на майка си – сини като ясно небе!“
Тя беше на седемнадесет години. Беше стройна и висока девойка. Косите й бяха с цвят на узряла пшеница, очите и сини, лицето й беше малко и слабо, с чип нос. а скулите й подчертаваха нейната красота. Сърцето на Йона беше изпълнено с природна доброта и великодушие.
Тя беше работливо момиче, изпълняваше на време всички заръки на майка си. Беше всеотдайна и милосърдна. Натоварваше себе си със задължение да помага на всекиго в нужда. Това беше нейната втора природа.
А колкото до Велана – тя беше най-малката. Беше едва на десет години. Разликата с брат й и сестра й беше голяма, но това не й пречеше да бъде себе си. Тя следваше примера на по-голямата си сестра. Беше послушна, изпълнителна и помагаше вкъщи с каквото може. Велана беше още дете, но разбираше света, който я заобикаляше. За разлика от Йона, тя беше като че ли по-затворена. В повечето дни, тя отиваше до библиотеката на нейния дядо и четеше старите вълшебни книги. Сякаш потъваше в историите написани там. С часове прекарваше в библиотеката, и в повечето случаи беше повиквана от брат си, когато дойде време за обяд или вечеря. Такава беше тя. Обичаше света на приказките повече отколкото този, в който живееше.
Днешният ден беше такъв. Велана беше седнала на любимото си люлеещо кресло, взела в ръце книга наречена „Старите магически рецепти на магьосницата Каела“. Лист след лист, с интерес малкото момиче четеше. Толкова се беше вглъбила в приказката, че не усети дядо й, който седна до нея и я наблюдаваше.
Дядо Иларий се замисли за момент. Взе книгата от ръцете й и я погледна, а после се взря в очите на внучка си. – Да, познавах, но това е много стара история, дете. Беше много отдавна. – каза той с тежка въздишка.
Споменът за тази история беше много ясен. В съзнанието му, спомените не бяха остарели и за миг. Сякаш се случваше отново и отново щом си ги припомни. Беше като прясна рана, отворена и неизлечима. Времето не го излекува. Нищо не можеше.
Очите на Велана засияха от щастие. – Обещаваш ли, дядо? – Обещавам. – отвърна. Тя взе книгата и бързо отвори на следващата страница. Дядо Иларий се усмихна и излезе от библиотеката.
Велана беше с черна албаносова коса и зелени като тревата очи. Нослето й изпъкваше напред, а ушите й бяха толкова малки, че едва се виждаха от вечно пуснатата й дълга коса. Тя беше слабо и дребно на ръст момиче, но с годините това щеше да се промени. Дете, което един ден щеше да се превърне в неземна красавица.
***
Амира не отговори. Тръгна напред, затваряйки пътната врата след себе си – Къде отиваш? - Трябва да отида до пазара. Моля те наглеждай Велана докато се върна. Той кимна. Обърна се и отиде в градинката на беседката.
Той беше умислен. Седна и продължаваше да пуши лулата си. Извади от коженото си горнище медальон. Постави ръцете си върху дървената маса и го гледаше. Отвори го и в него имаше малък копринен портрет на млада, красива жена. Отдолу под портрета бяха гравирани инициали – „Т.Е.- Татя Ерлен“. Коя ли беше тя? Иларий затвори очите си. Лицето му беше насълзено. Така и не можа да забрави спомена за първата си любов…
***
Йона беше излязла рано сутрин на разходка. Често ходеше до планината Аменай сама. Колкото и да обичаше да е сред хора, предпочиташе да бъде сама щом ходеше някъде, и не за друго, харесваше и да запази само за себе си гледката, която изпълваше душата й, да усеща планинския въздух по кожата си, да чува птичите песни някъде по дърветата, и да пие вода от бистрите извори.
Йона често ходеше по една стръмна пътечка, която я отвеждаше до водопада обграден със зелена трева, билки и широколистни дървета. Около него имаше скали, които го обграждаха като кръг, и тя с плавни движения сядаше на една от тях. Шума от водопада не можеше да заглуши мислите й. За нея беше успокояващо. Нали всеки има свой свят, за който никой никога не разбира, и предпочита да бъде?
Мина се време. Йона се беше отнесла. Не усети приближаващите стъпки зад нея. Изведнъж усети до нея раздвижване и се обърна. Изплаши се и извика: „Помощ!“. Пред нея стоеше бял вълк, който я гледаше. По нищо не издаваше, че ще я нападне. „Помощ!“. – извика Йона отново и в следващият момент пред нея застана полугол мъж.
Той се засмя. Подаде й ръка да слезе от скалата. Колкото и да не й искаше, го направи. – Явно не си срещала такива като мен преди. Аз съм друид. – Друид ли? – засмя се тя. В погледа й се четеше насмешка.
Тя не се отдръпна. Остави го да хване ръката й. Тялото й не я слушаше. Сърцето й биеше бързо, но не защото се страхуваше от него. Беше нещо друго. Срещата й с този странен тип заинтригува ума й.
Докато вървяха никой не обели и дума. Съвсем скоро стигнаха началото на гората. От там се виждаше селото. – Можеш да продължиш сама. Тръгвай преди да се е здрачило. –рече той със спокоен глас. Гледаше я. Очите й отместиха поглед от него. Той знаеше, че тя ще се върне сама въпреки предупрежденията му. Заинтригува се. Искаше да я опознае, но също така знаеше, че е най-добре повече да не се виждат. И двамата бяха коренно различни. Ренар знаеше, че тя трябваше да продължи живота си както до сега. Колкото по-малко знаеше за неговия свят и света на магията, толкова по-добре за нея. По този начин щеше да бъде в безопасност.
- Ще те видя ли пак? – тихо попита Йона. Думите й се откъснаха от устата й. Той даде вид на изненадан.
- Защо да се виждаме? - Нямам представа. Щом дойда пак, ще те срещна ли? – последва друг въпрос, който Ренар се надяваше да не каже. - Кой знае…може и да се срещнем. За теб е най-добре да не се.
- Но защо? - Твърде много въпроси задаваш, Йона. Хайде, връщай се! - последно каза той, връщайки се назад. Потъна в сенките на дърветата. Йона остана сама. „Каква глупачка съм! Защо казах такива неща?Не съм на себе си!“- възмутено прошепна тя и тръгна към вкъщи.
© Нина Чалъкова Всички права запазени