Вариация по „Роня, дъщерята на разбойника” от Астрид Линдгрен
 

       Не зная как да започна... Добре, започвам направо. Доста време ви лъгах, не мога повече така. Дали ще ми простите?

       Аз не съм тази, за която ви се представях.

       Защо ви заблуждавах ли? Може би – за да ме приемете. Защото исках да бъда сред вас. Беше ми толкова самотно в оня огромен стар замък, където стъпките ми пронизваха тишината на празните каменни зали, а пламъците в огнището се гърчеха и съскаха като змии.

       Глупости говоря, не е това. Всичко беше заради Бирк. Търсех го навсякъде. Трябваше да го намеря. Надявах се, че и той ме търси. И ако се появявам по-често сред хора, на различни места, ще ме открие по-лесно. Трябваше само да променя името си, защото се страхувах, че ще ме избягвате, ако разберете, че баща ми е опасен разбойник.

       Да, аз съм Роня, дъщерята на разбойника Матис.

       Мислехте, че не съществувам, нали? Че милата Астрид Анна Емилия ме е измислила? Нищо подобно! Тя само пренесе върху хартията това, което ѝ разказах. Срещнах я веднъж в горите на Смоланд... Беше през онази пролет, когато аз и Бирк се преселихме в Мечата пещера. Там, сред пущинаците. И всичко беше красиво и спокойно: потокът, който шуми долу в усоите; свежозелените върхари на боровете и брезите, озарени от слънчева светлина...

       Онази сутрин излязох рано от Мечата пещера и тръгнах из гората да събирам боровинки. Мъглата се вдигаше на ивици, но оставяше едри сълзи по грапавата кора на дърветата. Въздухът ухаеше на борова смола, мокър мъх и горски цветя. Беше тихо, чуваше се само шепотът на листата и бръмченето на дивите пчели. И тогава забелязах, че по затревената пътечка върви едно момиче. Толкова се изненадах, дотогава не бях срещала друг човек в тези дебри. Тя ме изгледа с невинно любопитство и учтиво попита: „Искаш ли да се запознаем?" Запознахме се. Беше облечена много странно, с някакви неудобни дълги дрехи, които се мотаеха около тялото ѝ. И имаше три имена. Попитах я: „Защо имаш три имена, аз чудесно се оправям с едно." Тя не ми отговори, само се усмихна. След това седнахме на едно повалено от бурята дърво и аз ѝ разказах за себе си, за Бирк... и за Дяволското гърло.

       Вие сигурно сте чували или сте чели за Дяволското гърло. Ако можехте да го видите! То се е разтворило в нощта, когато съм се родила. Тогава се разразила невиждана гръмотевична буря, една мълния ударила Матисовия замък и той се разцепил на две – от върха на крепостната стена чак до дълбоките избени сводове. Дори стръмната скала под него се разцепила. И между двете половини зейнала дълбока пропаст. Това е Дяволското гърло.

       Бях съвсем малка, когато Матис ме учеше от какво трябва да се пазя: от дивите витри, от разбойниците на Бурка и от Дяволското гърло. Бурка беше заклетият враг на баща ми. Знаех, че е главатар на шайка негодници, а Матисовите разбойници са добри и много мили. Всички до един! Тогава на Матис не му минаваше през ума, че Бурка ще се нанесе в другата половина на замъка и ще я превърне в свое свърталище. Матис изобщо не знаеше, че в онази нощ, когато съм се родила, Бурка се е сдобил със син и го е нарекъл Бирк. Матис не можеше да допусне, че ние с Бирк ще прелитаме многократно над бездната, наречена Дяволското гърло. И с тези шеметни скокове ще доказваме един на друг колко сме храбри, буйни, безразсъдни... и колко се обичаме.

       Студено ми е. Косата ми е покрита със скреж. Както в онази зимна вечер... Само че този скреж никога вече няма да се стопи.

       Онази зимна вечер... Не бързах да се прибирам в замъка, толкова приятно беше усещането, че летя на ските си по-бързо от вятъра! Покачих се на един рид и се спуснах по стръмния му склон. Изведнъж на пътя ми се изпречи огромен камък, ските ми се удариха в него и се откачиха, а аз прелетях над камъка и пропаднах в дълбока дупка. Останах затънала чак до кръста в снега. Опитах да се измъкна, но не успях. Опитвах отново и отново. Започнах да викам за помощ, но кой щеше да ме чуе в тази пуста гора? Никой. Заваля. Едри парцали сняг покриваха лицето ми и заскрежаваха косите ми. Колко време мина? Снегът не преставаше да вали, а тъмните облаци, надвиснали над гората, носеха още сняг... Ако останех тук цяла нощ, щях да умра от студ, знаех го. Може би щях да лежа затрупана под снега, мъртва и вкочанена чак до пролетта! Е, добре, щом това е съдбата ми, нека по-бързо да се спусне над мен последната студена и мрачна нощ, самотната нощ на моята смърт! Усетих, че заспивам...

       Внезапно дочух: „Роня, няма ли вече да се прибираш?" Помислих си, че сънувам. Отворих с усилие очи и видях Бирк, да, там стоеше Бирк на ските си. „Имаш нужда от помощ, нали?" Тогава се разплаках. Силно, неудържимо и диво. И когато той се наведе, за да ме изтегли, аз го прегърнах и отчаяно закрещях: „Не ме оставяй! Никога вече не ме оставяй!"

       Но той ме остави. Не в онази нощ, разбира се. Не и когато избягахме от замъка и се пренесохме в Мечата пещера. По-късно. След години. И аз тръгнах да го търся. Какво друго можех да направя?

       Може би се чудите къде съм се запиляла, защо от три месеца не съм се появявала тук. Просто една вечер реших да се върна в Матисовия замък. Уморих се да се лутам из вашия свят. Такова суетене, толкова думи, които не разбирам! Та нали ако Бирк иска да ме намери, ще ме потърси именно там! Как не се сетих по-рано! Прибрах се в опустелия замък, а когато падна нощта, изкачих се нагоре по тесните каменни стъпала и излязох на високата площадка, разсечена от Дяволското гърло. Стигнах до края на пропастта и вперих поглед в тъмното отсреща. Да, Бирк наистина беше там!

       Оттогава през деня се щурам из гората и напразно търся пътека през стръмните скали, която би ме отвела до леговището на Бурка. А щом среднощните тролове затанцуват под лунната светлина, се изкачвам нагоре, към Дяволското гърло. Бирк вече е там. Чака ме и се усмихва. Светлите му очи блестят, зъбите му се белеят в мрачината, луната хвърля медни отблясъци в косата му. Не си говорим, само се гледаме и сякаш сме съвсем сами в целия свят. А когато звездите избледнеят, Бирк ми махва с ръка и се скрива, а аз се прибирам в Голямата каменна зала и сядам до огнището.

       Понякога на разсъмване дивите витри долитат до замъка с писъци и вой, блъскат с огромните си черни криле по прозорците и крещят пронизително: „Ти си луда, Роня, напълно луда! Бирк отдавна е мъртъв. Ха-ха-ха! Така му се пада на проклетия разбойник! Хо-хо-хо!" Аз мълча, свита до огнището, и не поглеждам към тях. Нали зная, че няма по-жестоки и коварни същества от дивите витри!

       Има нещо, което понякога ме измъчва. Нещо тъмно и неясно, като среднощна мъгла, ме обгръща и ми пречи да разбера... Какво да разбера? Трябва да си обясня нещо, много е важно да го проумея, ей сега, само малко да помисля и ще се сетя...
 

       Всъщност днес дойдох тук, за да се сбогувам с вас. Бяхте мили. Беше ми приятно да ви гостувам. Толкова усилия хвърлих в измамата, че съм като вас, че съм съпричастна към вашите странни занимания! Сега се чувствам виновна, но вие сте добри хора и се надявам да ми простите.

       Довечера, когато луната изгрее, отново ще отида там, където Бирк ме чака. И този път ще го заговоря. Ще му кажа: „Бирк, запалих огнището в Голямата каменна зала. Време е да прескочиш Дяволското гърло. Правили сме го толкова пъти, нали помниш? Аз вече не мога... Страхувам се, че ще се проваля в бездната... Просто остарях, Бирк. Нали не очакваш една старица да се затича и да прелети през зейналата пропаст?" Какво още исках да му кажа? Не, исках да го попитам... Ето, отново тази тъмна мъгла... Само да се вдигне от мене и ще се сетя... Защо... Ей сега... Защо Бирк... Защо Бирк... не се е... променил?

       Защо Бирк все още е... момче?!

       Боже мили! Не!!!
 

       Каква тишина! Цялата вселена се е притаила в тишината. Спокойна съм. Дяволското гърло ме очаква...