— Ееее, ами че той Маркес, той ееее... аз не силен... еее... трябва внимателно...

— А ще приемете ли извинението, ако дойде Маркес да ви се извини?

— Еее, нема иде. Той нема иде. Надявам се достатъчно умен, че да не иде!

          Стоях си както винаги с кафенцето пред мене, нал знаете, не може без кафенце, светът много скучно ме приспива без тоз кофеин, но айде! С кафенце в ръка, седнал на леко разнебител дървен стол, си мечтая аз за мотори. Новината, че новак някакъв е отменил господството на Маркес при моторите отчайващо ме задушаваше. Остарехме ли, Роско? Дългогодишен фен съм на Валентино еее Роси. Който го е гледал, сеща се за кое Е говоря!

Но, хайде да се не отплесваме от темата. Дългогодишен фен Росен съм ази. И ази карам Шевролет Спарк, колица точно кат за мене. Не е женска, тез не!

В парата от кафето загледах ума си, очите ми попиха се във волана на моите спомени и тъкмо да се сетя как си играех на пич с едно старо Ауди... Не, Роси трябва да се отбележи. Станах от поизтърканата дървена маса, по която стояха още следите от среднощните ми артистични преживявания с акрилна боя, и зарязах любимата си (кафето), за да се впусна в едно диво, отвяващо глави, сълзи от очи и ченета приключение. А именно — моят Спарк.

         Бавно приближих се към звяра. Паркиран леко накриво, явно бързал съм снощи да се мятам в леглото, та не съм го под прав ъгъл подравнил как принципно обичам, с едната гума слязла от тротоара, ме чака ласкаво моята пантера, моят щраус, дивна птица звяр, моят орел хищен. Сребристото му оперение изглежда ще да е служило за прахусмукачка на околните, но въпреки това, примамливо блещукаше в ранната понеделнишка сутрин. Кварталът беше потънал в сън, тихо хъркаше, загърнат в сивата си пелена. Моят Спарк блестеше и ми нашепваше, че кръвта ми Валентино Росенска аха-аха да кипне буйно и да излети към тоз двигател. С усмивка, спомних си онзи луд германец Линдеман дето пееше “В кръвта ми тече бензин...” и се засмях. Доволен, седя и се смея сам, а Спарка свенливо ми се подсмихва, забравена, но все така пламенна, любовница. Да бъде бензин, казах си аз и се метнах на седалката... тоест, заех се да търся ключовете. Не са в дънките. Не са в якето. Дали не са останали в чантата на жена ми?! То само там може да се загуби нещо тъй ценно кат ключовете за колата. Ех, айде наобратно.

        След препитанието издирване на ключове, най-накрая ги открих паднали в чехъла на жената, едно пухкаво малко кученце (не е живо бе, спокойно, чехъл казах). Измъкнах ги с дръзка победа и в ума ми засвириха тромпети и барабани. Моментът настъпи. Аз и Роси. Няма да ти се дам!

       Ееее, отключих колата, литнах, абе тоест кацнах на седалката, и завъртях ключа с пламък и у моя двигател-сърце. Спаркът оживя. Бих казал, че нетърпеливо ръмжи кат див лъв, който е хванал на фокус една сочна млада сърна, но уви, Спаркът е тиха колица. С една дума — Спаркът е самата цивилизация. Тихо ми нашепва, той само шепти, не приказва.

       Давай, Роси нема мене да чака, казах си и газ! Надъних му на спарка един педал, опа, абе газ дадох, айде сега без клиширани бъзици, Зигфрид, не го прави, умоляваме те! Та, дай сега на първа малко лекичко да слеземе от тротоара, че да няма металическо дращене, писъци и плач. Веднъж на малката и празна уличка, усмивката ми още повече се разшири и кътниците ми целунаха застоялия въздух в колата. Роси, брате! Газ!

          Първа, втора, трета, състезанието вече е в пълен разгар, дивно чудят се котките, в тоз ранен час на понеделника. Колата ми смело се понесе из уличките, профуча величествено покрай кофите с боклука (не успях да видя дал хора има вътре, намиг), и със свистене на победител завиха гумите. На главната улица Спаркът мощно изрева (ще ми се), и полетя към светофара. Белким е зелено, да минем рекорда!

        Червеното спря полета ми. Мечтаех за булевард Сливница, с примамливите си широки завои и после дивни прави ленти, с яросната песен на изоставния Макдоналдс, с високите сгради-публика в бетонни дрехи. Знам аз, че на спирката с Ботев дебнат полицаите, ама още време има, сигур в понеделник толкоз рано няма да видят летящият Американец (Спаркът ми в Корея е произведен, ни дъхът му си е Американски, тъй де!). До мене спря едно лъскаво, сочно Беемве. Ех, много ти е голям... капакът, господинчо! Как ръмжиш кат крокодил. Не можем с него да се надпреварваме, тоя е Маркес – див, луд, зловещ. Ама момент – та той Роската е същият! Уж усмихнат, ухилен широко, италиански размахва ръце, ама състезанието в него е като Хаджи Димитър на Балкана – не умира! Затуй нахъсан отново, аз стиснах волана. Че се бориме, народе, не падай духом!

        Ревна Беемве-то. Моят крак на педала за газта трепнеше в горещо очакване. Спаркът тихо шушука, нещо може и да ме моли, ама не на мене тия, не днес, не сега! Имаме враг достоен да сломяваме. Жълто. Зелено! Давай, Спарк!

         Изкусната ми дейност с лоста не спаси поражението. Беемвето светкавично се изстреля напред, оставяйки мене и Спарка да си ближем раните. Двигателчето ми е малко, имайте милост! Тъмен мрак се заигра с косата ми и с на Спарка самолюбието, за малко да поплачем, да охнем задружно... Не може така!

         Нищо! Винаги нова възможност ще покаже главица и с вдигната вежда ще да се огледа. А сега, да се понесем кой както може, според възможностите! Поехме си ний по пътя и си засвирукахме италианска мелодия, да влее Роси пак в сърцата. Не след дълго, ето я обичната мадама – възможността. Светофарът дето никога не светва червено ми подари своята забрана и аз и Спарка послушно спряхме. До нас великодушието постави горд малък Ситроен. Сладур! Ще те минеме ний със Спарка че нема да знаеш отде ти падна тоз парцал на главата! Хихиках неудържимо. Време е, най-сетне Роси ще да изпита сладостта на победата още един път.

Жълто.

Зелено.

Давай!
 

         Двете коли почти едновременно тръгнаха, скорост набирах целеустремено, с ярост и настръхнали косми на ръцете. Носа на Спарка се гордо изпъчи напред. Ситроенът ни диша прахта сега.... и победа! Минахме го в първите две секунди от състезанието и обявената победа лъсна в ареснала ми от медали. Тоз момент е вечен, а състезанието кипнало във вените никога не го забравя! Нищо, че после Ситроенът ни мина, ний натам не гледахме, та не видяхме как сме, в същност, пак загубили, щото точно се чудехме дали да минем през Макдрайв и да се почерпим със сандвич. По един чийзбюргер за мене и Спарка. После че ни духа вятърът по Сливница.

         Подредихме се пред Макдрайва и аз жадно потупах Спарка по таблото. Добре се справихме, приятел, и днеска. Всички са от назе по-силни и лъскави, но ние не увяхваме. Нашата сила, Спарке, е несломима. Така, така. Ееее! Ний сме, все пак, Роси, Валентино! Ех, как искам мотор... ама Спарка го карам с цел. Аз тъй карам, братия, че ако ме посети някой моторец, не само че ще изхвръкне ченето, ами и мозъкът.