Затварям очите си и попадам в онези мечти, които винаги изпълват човек с топлина.

Мечтая, както всички останали. Да бъда щастлива! И около мен да има красиви, червени рози, които са разцъфнали в божествената си красота, която майката природа е създала. Да вървя в градината с единствената си дълга, бяла рокля стигаща до глезените  и после тихичко да положа тялото си на току що поникналата трева.

Но изведнъж отварям клепачите си и едва забелязвам светлината, която упорито, чрез игривите си слънчеви лъчи, прониква през затворените и тъмни прозорци.

Пръстите на ръцете ми са изтръпнали от цялата тази болка, нанесена от бодливите рози, които оставят кървави рани след себе си. Ала все още усещам обаятелната им миризма, която витае на около. Тогава, сякаш тишината става поносима и сред затишието на бурята, която е пречупила клоните на двора, изведнъж утихва!

                                                                                                        04.03.2015г