С повея на бриза...
Напомняш ми на нощи, оглушели от тишина. На трепети от едно забравено сърце. На мисли, побъркали се да плетат. И на ръце, останали в протягане.
Напомняш ми на Нашето. Ухаеш на море. Вълни и сол. Ти си горещ трепет. Неугасващ и през зима. Там... в представите ни за изминалото е винаги лято. И сякаш залезното лилаво ни загръща в своята топлина. И сякаш всичко застива, предаващо се под твоя поглед. Ражда се любов. Очи в очи и тихи, примирени желания. Защото знаем как часовете се изнизват, отвъд нашия дом. Защото знаем какво ни чака...
И най-трудно е. Да стискам устни и да давя бурята.
И непосилно е да знам, че отново трябва да те пусна.
Потапям всички стонове. И на радост, и на мъка. Оставам щастлив и благодарен. Толкова е тихо и толкова е приятно. Морето приютява с мелодията си.
И ме целуваш. Сякаш не сме живели още толкова един без друг. И ме търсиш, сякаш съм спасение. Отвръщам ти. И се разпадам в женствеността ти. Тичам... наред със силата на чувствата ти. Жив съм. Съществувам. Откривам смисъл, погубен през години неясноти. Лава от усещания и ухания стопява и последните ни съмнения по пътя на безкрайността.
Нашето е белег на Любов, носеща всичко. Нашето е спомен, поддържащ живота ни. Миналото ни е Настояще, с което оцеляваме. И ме обичаш. И търся твоите ръце. Уютно ми е в сърцето ти. Посвещавам и последната си мисъл на теб.
Сега е нощ. И знаеш, че свивам чист тютюн и споделям тихо всичко неизречено. Гледам лунната пътека и вероятно и ти... я наблюдаваш там, от другия край...
От морето, с обич...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© А.Д. Всички права запазени
