Симо водеше кончето към чешмата, когато видя едно девойче нагазило в коритото да плиска с крака. Чуваше смехът й отдалеч. Спря се. Беше се вгледал в нея.

   Трябва да е от селото, колко весела, шумна … помисли си той. Каква е хубавелка…засмяна… Краката й – бели, пъргави…ама, че лудетина…

        Симо беше тръгнал за Гръцко с цяла каруца овчи кожи. Беше много ожаднял и морен, цял ден го печеше слънцето. А пътят се виеше прашен и дълъг напред в далечината. Скоро щеше да изкача планината. Искаше да почине малко до чешмата  зад някое дърво, да напои кончето, да хапне и да потегли пак.

      Приближи си и да не стресне девойчето отдалече се провикна:

                      - Добър ден момиче…

      Венка се извърна към него и сконфузено излезе от коритото. Нищо не му отговори. Само тънки струйки червенина плъзнаха по лицето й, та чак надолу по врата. Пламна цялата от срам.

              Уфффф…този от къде се взе…

   Отиде зад чешмата, грабна чорапите, цървулите и взе да се обува. Колкото и да бързаше, чорапите се усукваха по мокрите й нозе, а тя припряно ги задърпа. Обу се най-накрая. После излезе пред чешмата да вземе стомните и да си върви.

         - Как те викат – попита я пътникът.

       Тя пак мълчеше. Гледаше го изпод вежди, смутена. Не го познаваше, не беше от селото. Високо, тъмнооко момче, с тъмни мустаци и спокойно лице. Някаква ведрина лъхаше от него. Не я пронизваше с поглед, както правеше Продан. Изглеждаше кротък и смирен. 

          Ама що да каже… я да си мълчи по-добре… какво я заразпитвал…

        -  Aз съм Симо…ти тъдявашна ли си…от туй село ли…

        - Хммм…Венка…съм … оттук съм - престраши се най - после тя.

        - Оттатък баира ли е Гръцко, за първи път отивам – питаше той да се намира на приказка, макар добре да знаеше пътят.

        - Амиии… де да знам… - повдигна рамена тя.

        - След три дни ще мина пак оттук…не срещам много люде…такова…искам да те питам нещо тогава, че сега бързам, път ме чака… - измисли той.

          Венка не отговори. Врътна се да тръгва, когато Симо бързо взе стомната от ръцете й. Вдигна и отпи от нея. После избърса уста с пръстите си.

            Тя грабна стомната и си тръгна.

              - Сполай ти момиче… бистра водица… - засмя се той, а смехът му гърмеше зад нея.

   Ядосана беше, че другоселецът й напи водата. От бързане се препъна в един камък и падна. Стомните се катурнаха и затъркаляха по пътя. Едната се пръсна на хиляди парчета, а другата се спря. Водата клокочеше от гърлото й. Сълзи бликаха от очите й, беше още повече ядосана на цялата случка. Венка понечи да се изправи, когато две силни ръце я вдигнаха от земята и тя се озова лице в лице с другоселеца. Гърдите й опираха о него и тя като опарена се дръпна. Симо протегна ръка, избърса сълзите й и меко й каза:

             - Хайде не плачи, ще ти взема грънци…писана стомна ще ти донеса…след три дни…чу ли…три дни…ще те питам нещо за един човек от ваш'то село…

          Подръпна коня да повода и каруцата затрополя по пътя.

       Венка се върна пак при чучура, наля оцелялата стомна. Водата се лееше, а мислите й препускаха като луди коне из главата.

              -  Хич и не чакай… ще питаш нещо за един човек …хмм…лъжеш…притрябвал си ми…три дни… хахааа - извика тя, вече окопитена, макар че нямаше никого…

          Едно беше решила, да забрави историята колкото се може по-бързо. Но взе да се чуди… Да каже ли на Ирина, че този  й напи водата…не…няма да й казва,  нищо, че са дружки… тайна ще е… хем й е смешно, как се просна на камъните… хем е объркана… Ама взе да сравнява Симо с Продан. Продан със синия поглед и  въпреки упорития му характер го харесваше. Бяха на един дувар. Ехххх… Щеше да е хубаво ако му стане булка, близо до дома си… я стига момиче… гледай да не строшиш и другата стомна… - един гласец се обади в главата й.

    За стомната, дето се потроши щеше да я гълчат, ама  щеше да забоде очи в земята и като мълчи щеше да й се размине... и глезенът я болеше, май го натърти…ама ще трае…

……………………..

              Продан хапна бързо с майка си, но залъците му горчаха, засядаха в устата и не можеше да ги преглътне. Остави паницата и комата. Угрижено и изпито беше станало лицето му. Не му беше харно. Отнесен и залисан мислите му витаеха из облаците. Не искаше да вижда другарите си, не му се говореше с никого. Брадата му беше набола и покриваше половината му лице.

              - Що става с тебе, синко…яж…

              - Нищо мале, нищо ми нема…ще лягам…каталясал съм…не съм гладен…

       Измуши се бърже, провлачи стъпки към втория кат на къщата. Отвори прозореца, нещо пак го душеше…

       Просна се на одъра. Беше като пребито куче. Заспа рано тази вечер. Отпуснат и блажен, без сънища.

           Но беше полунощ, когато се стресна и отвори очи. Чуваше стъпки. Излезе на чардака и се загледа. Тъмна нощ, тишина…само орехът  потрепваше с клоните си. И се ослуша. Нищо…така му се е сторило… изпуши един тютюн…Луната се криеше зад опърпани тъмносиви облаци. Не беше изгряла ни една звезда.

       … но отведнъж пак ги чу… леки стъпки, трополят…бързо препускащи…

     Тръгна след тях, макар да не виждаше нищо. Някаква сянка пробяга напред чевръсто и Продан се отправи след нея.

       Взираше се … тази сянка стана като бял облак пред очите му…потърка очи, не вярваше що гледа…после сякаш тя се издигна напред…

      Селото остана зад него. Продан пое след сянката…а тя  към корията…и по-навътре в лоното й…

        Стъпките се чуваха пред него, той след тях. Не можеше да ги догони, колкото и бързо да вървеше. Тъмнината като черно було се беше спуснало наоколо. Не се виждаше  нищо, сама черна тъма, като зинала паст на животно…

         Продан потръпна…стъпките глухо кънтяха в главата му…       

           Вървеше след сянката като слепец към светлината…оглушал, онемял и захласнат…

              И към пропаст да го водеше щеше да я следва  …

                 Продължава…