Така бях се унесла във вихъра на носталгичните думи на сина ми, че чак забравих за срещата ни. Не бях подготвена. Не бях готова да му разкажа за случилото се днес. Гледаше ме строго. Знаеше, че го лъжа. Знаеше, че искам да му кажа нещо важно, затова избърза с въпроса.

- Криеш ли нещо от мен?

- Ами, не.

-Лъжеш ли ме?

-Не. За разлика от теб аз не лъжа.

- За какво съм те излъгал?

- Че ме... обичаш.

- А, аз обичам ли те?

- Да. Не. Не знам.

Какво говоря? В какво съм се превърнала? В какво ме превърна той? Аз съм поредната му плячка на думи. Той ме гледа страшно, а аз треперя. Най-накрая промърмори:

- Да.

- Да - че винаги ме лъжеш или да - че ме обичаш.

- И двете.

Забравям мислите си. Забравям коя съм. Припомням си - негова съпруга съм. Дори и в съня. Има пълното право да ми говори така. Но аз нямам. Аз не мога да бъда откровена с него. Не трябва.