Щастието
Улиците бяха пусти. Гледах разкривените плочки и броях крачките до всяка следваща дупка. Гласът му ме стресна.
- Искаш ли да ти покажа щастието?
Пред мен стоеше някакво странно създание. Нито мъж, нито жена, нито дете, нито старец. Главата му бе с рошава коса, половината бяла, половината черна.
- Защо ме питаш това?
- Реших, че търсиш щастието по пътя.
- Не, просто не мислех и гледах в земята.
- Значи търсиш щастието на земята.
Усмихнах се на тази детска упоритост.
- Добре щом смяташ така, така да бъде.
- Ела с мен и ще ти го покажа, но трябва да бъдеш много тих.
Обърна се и тръгна, като влачеше единия си крак. Интересно, вървеше уж бавно, а не можех да го настигна. Излязохме от града и тръгнахме по една зелена поляна. Изведнъж спря и сложи пръст на устните си.
- Гледай, ей там до храстчето. Не говори!
След малко тревичките се повдигнаха и започнаха да излизат бучки пръст. Купчинката ставаше все по-голяма и все по-голяма. Накрая над нея се показа нещо... Приличаше на уродлива къртица. Сляпо с щръкнали зъби и проскубана козина. Беше се подпряло на разкривените си розови пръсти. Не се сдържах и прошепнах:
- Но то е отвратително!
Така нареченото "щастие" се обърна към мен и сякаш ми се усмихна, но не приличаше на усмивка. После бързо се скри в купчината пръст.
- Нали ти казах да мълчиш. Щастието е много плашливо и постоянно се опитва да избяга от хората, въпреки че ги обича. Този страх и уродливостта ги е получило от тях. Всеки се опитва да го вземе за себе си, да го промени така, както желае. Затова сега е уродливо и страшно за гледане.
- Да ти кажа честно не вярвам, че това е щастието. Сега прилича по-скоро на нещастие.
- Искаш ли да видиш, как изглежда наистина реално щастието? Но трябва да бъдеш много търпелив и да забравиш за всичко, което знаеш до сега.
- Много ще е трудно на тези години да стана новородено.
- Опитай се и ще видиш истинското щастие. Застани до купчинката пръст и положи ръка на нея. Когато се очистиш от всичко то ще дойде при теб.
Коленичих до дупката, затворих очи и се опитах да изчистя съзнанието си.
Странно, човек сякаш е сраснал с миналото и приема, че то е неговата същност. Бавно връщах дните назад и изтривах картина след картина. Усещах болка, че губя нещо, но и все по-голяма лекота от това. Постепенно всичко се замъгли и бях там... в безкрая. Сам, но не чувствах самота. Зад клепачите ми грееше светлина. Отворих очи и то стоеше на купчинката пръст, толкова нежно и прекрасно. Създание изпратено от Бог. С трепереща ръка го докоснах и пред ме се появи Космосът с безброй звезди и аз бях една от тях. Стремително летях към Земята и тя ставаше все по-голяма и по-голяма. Виждах синевата на океаните, заснежените върхове на планините, зелените гори и бях в полето там на малката купчинка пръст. Полъхът на вятъра, топлите лъчи на Слънцето и тихичката песен на птиците ми казваха "Това е щастието, ти си частица от Божия промисъл, частица носеща в себе си безкрая" Едва сега осъзнах, защо виждах щастието толкова уродливо и осакатено. Хората се опитваха да вкарат безкрая в своите рамки, да дадат часовник за вечността, да изваят щастие с образа на тяхната плът и да повярват, че те са бог.
Обърнах се към човечето с бяла и черна коса.
- Благодаря ти, че ми показа щастието! Всъщност ти кой си?
- Нима не ме позна... Аз съм живота... Аз съм твоето аз, тук и сега.
Погледнах отново към купчинката пръст.
Щастието го нямаше.
Нямаше го, защото бе влязло в мен. Само и по собствена воля, виждайки, че съм отворил дверите към Истината.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гедеон Всички права запазени
хубаво е, че не се вижда с просто око, иначе и него бихме продали... за какво?!
