Улиците бяха пусти. Гледах разкривените плочки и броях крачките до всяка следваща дупка. Гласът му ме стресна.
- Искаш ли да ти покажа щастието?
Пред мен стоеше някакво странно създание. Нито мъж, нито жена, нито дете, нито старец. Главата му бе с рошава коса, половината бяла, половината черна.
- Защо ме питаш това?
- Реших, че търсиш щастието по пътя.
- Не, просто не мислех и гледах в земята.
- Значи търсиш щастието на земята.
Усмихнах се на тази детска упоритост.
- Добре щом смяташ така, така да бъде.
- Ела с мен и ще ти го покажа, но трябва да бъдеш много тих.
Обърна се и тръгна, като влачеше единия си крак. Интересно, вървеше уж бавно, а не можех да го настигна. Излязохме от града и тръгнахме по една зелена поляна. Изведнъж спря и сложи пръст на устните си.
- Гледай, ей там до храстчето. Не говори! ...