6.11.2021 г., 10:03 ч.

Синя вина 

  Проза » Разкази
767 4 8
7 мин за четене

Синя вина

 

 

 

       „Аз, Ричард Томпсън, тържествено се заклевам, като член на гилдията на мимовете никога и при никакви обстоятелства да не огласявам дочутото или видяно от мен по време на работен пост…”

                    Из клетвата…

 

 

 

 

 

 

                 Гилдията на мимовете спря да функционира. Прочетох го във всички ежедневници, тиражираха го всички ТВ канали. Тръгна си епохата на детството, на цветните петна  сред сивите сгради, живите скулптури и дишащите обозначения.

Някога мимовете били части от циркови или театрални трупи. По-късно се организирали в Гилдия и предприели нова инициатива: Чрез живи цветни скулптури да  разкрасяват градовете. Разпределили се по градски зони и по цветове.

 

         От детските години си спомням красавиците от група „Дъга” край централния фонтан.

Седем момичета с изваяни фигури, облечени в цветни трика, всяка в отделен цвят на дъгата приседнали в полукръг на ръба на фонтана. Дълги часове не помръдваха, не говореха, сякаш не дишаха. Интересно беше да се наблюдават когато се сменяха. Почти незабележимо приближаваше момиче с дълга сребриста пелерина, сваляше я от раменете си, завърташе я като ласо над главата си и я мяташе върху една от цветните фигури. Прозвучаваше музика, скулптурата изведнъж  оживяваше и с танцова стъпка се отдалечаваше от фонтана. На нейното място в същата поза, под звуците на затихващата мелодия застиваше новодошлата. След  час ритуалът се повтаряше докато и последната жива скулптура не бъде подменена.

През зимата фонтанът осиротяваше, но през топлите месеци, независимо от времето, разноцветната седморка беше неизменно там.

         В квартал „Синя зона” на всички по-важни кръстовища имаше живи скулптури покрити със синя оцветка. Прави или седнали, застинали в различни атрактивни пози. Някои имаха надписи върху гърдите или гърба с различно съдържание: От приканване да се пази тишина и чистота, до пословици и мъдри мисли.

         В зона „Централен парк” фигурите бяха оранжеви  като ярки слънчеви петна сред зелените алеи между беседките. Червени бяха в квартала около стадиона. А край речните брегове бяха в зелено.  Неподвижните  странници  умееха да пазят тайни, тъй като хората с времето ги възприемаха като част от интериора и не се прикриваха изразявайки лични или политически несъгласия.

          Сигурно е имало и изключения.Защото понякога по таблата за градски съобщения се появяваше нещо като некролог със снимка на мим и стандартни хвалебствени слова.

От уста на ухо се говореше, че въпросният мим е нарушил клаузата за ненамеса в околните събития, поради което е бил ликвидиран от организацията.

 

             Спомням си първото си голямо влюбване в училищните години. Срещахме се  в ранния следобед, до един син мим, базиран край автобусната спирка. Майкъл ми сваляше звезди посред бял ден, а аз го зяпах като глупачка. Понякога срещах в полуотворените очи на синята скулптура някакво чувство, което приличаше на предупреждение за опасност.

Наситено сини очи, с тъмна ивица по края на ирисите.

            Една вечер, бяхме с две приятелки на дискотека. Майкъл не успя да дойде поради ангажимент. На дансинга, ниско подстриган младок ме покани ме на танц.  Разпитваше дали съм свободна. Отговорих, че имам приятел и, че много се обичаме. Очите му – блестящи стъклени топчета ме пронизаха с дяволски позната иронична нотка.

Опитах  да изкопча някаква информация за него, но той се изплъзваше с шегички, а на сбогуване подхвърли да отида един час преди срещата. Докато се опомня, беше се изнизал. След  безсънна нощ на въртене в леглото се реших.

             С оправдателна причина – зъбобол, излязох от училище и цъфнах час по-рано на автобусната спирка. Видях  как Майкъл прегръщаше друга и я утешаваше. Едвам се сдържах да не изкрещя. Може би стрелата на сините очи ме укроти. Прикрито продължих наблюдението. Към тротоара се приближи черен бус, с тъмни стъкла. Майкъл насила натика момичето вътре, седна отпред и бусът отпраши с бясна скорост. Въпреки стреса, успях да запаметя номера и звъннах в полицията с информация за отвличане.

Не мислех като го направих и ми излезе през носа. Цяла седмица ме разпитваха защо не съм била на училище, как така съм била точно там, а не на зъболекар, защо не съм уведомила родителите си… Все едно аз бях престъпница.

Но пък беше разбита организация за търговия с бели робини, в която Майкъл  се оказа сред  водещите фигури…

От съображения за сигурност, ме прехвърлиха в друго училище.

 

              На таблото за съобщения се появи снимката на синеокия мим и стандартния хвалебствен текст под нея. Чувствах се виновна и глупава едновременно.

След пет години гилдията излезе с изявление, че прекратява дейността си. Градовете станаха по-малко цветни и повече сиви. И може би по- несигурни.

 

Годините, които все по-вече ме отдалечават от миналото, ме карат да се чувствам преждевременно остаряла и като у болен от цветна слепота само синия цвят на вината доминира в спомените ми. 

 

© Дочка Василева Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Никога не казвай "никога" »

9 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??