Скъсаният косъм - 17.

17.

За него научихме от пленения бандит. Разпитаха го класният и чичо Васил, а после разказаха на всички за разговора...

Бандата не попаднала случайно на Трифон. Той в последните дни беше станал много активен – ходеше за вода, веднъж отиде дори до разбития квартален магазин. Да видел дали, все пак, не е останало нещо...

Само че това станало след като в парка срещнал един от бандата. Какво са говорели, как са се разбрали – не зная. Но на другия ден Трифон уж бил в магазина, а всъщност се срещнал с главатаря на бандитите. Тоя, дето го бяха проснали на прага на апартамента. И поради чиято смърт нападателите бяха забравили и уговорения план, и конете, и факта, че са ни изненадали...

Та Трифон се споразумял с тях – негови остават кооперацията и жените в нея, а хранителните продукти ще разделят...

- Глупак! – казал пленникът презрително – Да повярва на шефа... Ние щяхме да го застреляме веднага и сами да се настаним в дома ви...

Омръзнало им да мръзнат в бившия градски хотел. Подлъгали се да отидат там есента, а после чак осъзнали каква беля са си навлекли. Нямало отопление – палели огън в банята, че да не запалят сградата. Спели, увити с маса одеала, вода трябвало да мъкнат от близката река, продуктите в ресторанта не били така много, както си мислели, а и бързо изпосъсипали това, което не изяли...

Да, наловили жени и ги държали в хотела – за удоволствие и за слугини. Обаче, някои избягали, а една едва не извадила окото на главатаря с трапезен нож. Застреляли я, разбира се...

Много неща разказал пленникът – и между другото споменал, че в халето на гара Север живеели някакви хора. Не били малко, имали и оръжие. Та тях бандата само набелязала и решила да ги удари изненадващо някой ден...

Ние също се заинтересувахме. Това беше първата организирана група – освен двете банди в града, за която узнавахме. Беше добър знак. Хората се обединяваха, за да живеят заедно...

Нямахме информация вече отникъде. Акумулаторите се изтощиха, нямаше начин в тия условия да ги заредим. Радиостанцията млъкна и спряха ежедневните ми разговори с Джон от Кълъмбъс, с Пиер от Лион, с Лайонел от Саутхямптън, с Миша от Ярославъл, с Хасан Болах от Яунде... И с всички, които бяха се отзовали на моя глас: “Ало, тук е Парка...”

Дори близкият Пешо от морския град изчезна някъде в ефира – а почти бяхме уточнили къде да се видим... Някой ден...

Пленникът...

Просто една вечер чичо Васил и класният го изведоха някъде и изчезна. Остана само купчина пръст, обозначаваща пътя му надолу...

Страшно?

Нито тогава, нито сега не смятам така...

Всички имахме възможност за избор при катастрофата. Тоя беше избрал пътя си. И се оказа, че е сгрешил...

Оцеляването винаги е и за чужда сметка. В случая тези хора бяха живели за сметка на ограбените и убитите, после ние им я поискахме и четирима от тях я платиха. Двама плюс мръсникът Трифон все още се криеха нейде, но и чакането им се пишеше...

Ние също направихме избора си. Не всеки за себе си, а всички за всички. Преодоляхме страха, преодоляхме желанието да се оцелее някак си, решихме, че не трябва “някак си”, а по човешки...

Цивилизовано...

Та това е цивилизацията – структура от човешки отношения. Сред които културата, хуманизмът, разбирането за общността и мястото на човек в нея, изборът за какво и как да плащаш...

Искахме да се срещнем с хората, които също са успели да преодолеят инстинкта за самосъхранение в името на колектива, на групата, на обществото... При това доста успешно...

Тръгнахме към гара Север с една платформа, върху която седяхме петима, плюс два сандъка и един чувал. В чувала имаше няколко хляба – изпекоха ги жените от намереното в силозите качествено зърно. В сандъците – малко дрехи, някои книги, дори две бутилки вино. От оня склад, на бай Киро, който открих още есента и пазех като последен резерв до Нова година...

Край платформата бързо се движеха още четирима. Бяхме тръгнали на солидна и важна експедиция...

Гара Север беше малка спирка, която навремето е била действаща. Там са слизали живеещите в крайните квартали на града, както и някои хора от близкото село. Това – докато преди 25 години е минавал от там влакът от столицата. После го спрели – икономии, а спирката замряла. Имаше, все още, голямо хале, в което държаха вагони за ремонт, както и два-три стари влака. От ония, с чайниците, както викаше баща ми на парните локомотиви...

След катастрофата надали някой е минавал от там. Дори циганите отдавна не ходеха – имаше някаква охрана, а желязото вътре беше доста трудно за достигане. Та затова предпочитаха да обират разрушаващите се местни заводи и фабрики. А такива имаше бол – демокрацията, както наричаха оня хаос, доста неща остави на разрушителите...

И ето – намерили се хора, които успешно използвали уж пустия район...