Спускайки се по стълбите, с най-голямата скорост, която можех да развия, докато едновременно си закопчавах якето, не спирах да се ругая:

"Как може да съм толкова смотан, по дяволите! Все на мене ли ще се случи! Толкова ли ми личи, че ще се съгласявам с всяко предложение, та колежките даже не ме и питат вече. Ето и днес - Петрова е дежурна тази седмица по заключване на офиса, ама веднага извади най-якия си коз - детето ù  се е разболяло. Той Жорко ще я отмени...

Ама, разбира се... Жорко живее сам... (Макар и в друг град). Децата му са големи... Разведен е... И винаги е готов да помогне... (Ха-ха, дежурният самарянин)... Всъщност, кой ми е крив? Да не се бях съгласявал."

            Знаех си, че така ще стане. Докато проверя всички прозорци, чешми, компютри, докато включа СОТ-а, колкото и да бързам, резултатът вече се вижда:

 Автобусът се отдалечава от спирката като ярко червен бръмбар по черна клечица и по-важното е, че аз не съм в него.

Сега цял час ще кибича до следващия. Добре, че поне не вали. Смрачава се... Магазините затварят. Най-близкото кафене е поне на 400 м. и то в обратна посока.

Ще взема да се разходя из пазара, той е най- близо до спирката. Отдавна не съм го преброждал. Почти ми липсват ароматите на есенните плодове и подканващите гласове на продавачите... Пак дрънкам глупости!

Та пазарът да не е денонощен. И тук основното действие клони към събиране, опаковане и прибиране... Погледите на продавачите сприхавеят. Добре, че отдалече ми личи, че съм само зяпач, а не кандидат купувач.

            Тъкмо стигнах до края на търговската алея и видях, че някой ми маха. Една старица в черно, приседнала на рибарско столче до входа, енергично ми ръкомаха, сякаш е видяла в мен любимия си племенник и се провиква с леко дрезгав глас:

- В тебе е късметът за последното бурканче от сладко. Хайде, давай един лев, че не обичам да връщам стока...

- Ама аз не обичам сладко бе, бабче...

- Че аз да не ти го продавам да го ядеш. То това сладко не е обикновено. Това  е сладко  от злобна смокиня.

- Че и такъв сорт ли има? - отговарям с учудване колкото да поддържам диалога. Все пак трябва да убия някак времето до автобуса.

- Ти от Луната ли падаш? - докачи се бабката и сниши глас:

-Сладко от злобна смокиня може да ти помогне да си разчистиш сметките с най-големия си враг - (За момент си представям как поднасям сладко на цялото дамско войнство в офиса и те задръстват тоалетната). Бабата усеща усмивката ми и сякаш се разпалва още повече - Сладко от злобна смокиня, момче, ако  дадеш на бременна булка само една лъжичка е достатъчна да пометне. Ако го излееш в основата на сграда, до няколко месеца сама ще се събори... Ако човек изяде едно бурканче, пиши го умрял на другия ден. Ако закопаеш само една смокиня в двора си - поне десет години каквото и да посееш, няма да ти изникне...

-Брей, брей, много страшно звучи... То е почти като химично и бактериологично оръжие две в едно. Сигурна ли си, че цената му е толкова ниска?

-Сигурна съм. Аз последното бурканче винаги така го продавам - за по лев. Трябва да получа пари, за да не скърша хатъра на смокинята, а пък и аз  да се освободя.

Никога не връщам стока от пазара обратно вкъщи. Никога...

-Че какво толкова, нали смокинята е твоя, защо ще ти се сърди? Ако не успееш днес, ще го продадеш утре. Не е нещо, дето ще се развали. Като не ù харесва, да си ги продава сама...

- Не се шегувай с тези работи момче. Ти не я познаваш тази смокиня, ама аз я познавам...

Расте през две къщи от нас на едно празно място, което някога беше двор с голяма къща...

            Бях дете, когато дойдоха новите съседи... Вдигнаха къща за чудо и приказ... Само в едно нещо сбъркаха. Не трябваше да секат смокинята... Голямо дърво беше... И всяка есен се окичваше с плод. Цялата махала береше и правеше сладка... Къщата можеше и да е по-назад. Имаше място и за нея, и за градината, и за смокинята. Ама на - собственици... Решиха и я отсякоха  до корен... И положиха основите на къщата... Тогава помня, че чух майка ми да казва: "Смокиня никога не остава съвсем без корени. Колкото и да я сечеш. Нещо много мъничко, колкото един палец ще остане, ама ще расте,  ще злобее и няма да миряса докато не махне каквото е отгоре му. А после плодът ù ще е пълен с мъст и със злоба и не бива да се яде. Да знаеш, аз може да не съм жива дотогава, ама като порасте пак смокинята на мястото на къщата... Да не я ядеш..." Наръчваше ми  мама, а на мен тогава ми беше смешно както сега на тебе... Виках си: "Как тъй едно нищо и никакво коренче  къща ще гътне"... Пък то варЯ-карà, па така си и стана... Ама некъде след около трийсе години. Децата се изучиха и пръснаха по градищята... Останаха само старците... Мъжът беше жилав и държалив. Много се ядоса като видя един ден корен да се подава изпод къщата насочен накъде двора. Грабна брадвата и тръгна да го сече... Намерили го на другия ден паднал там, до корена още неотсечен... Викаха - удар получил... Старата посърна, залежа се... И след година я погребаха... Децата и внуците, явно не им беше до селската къща и току я обявиха за продан...

Идваха разни купувачи - гледаха, цъкаха... Отказваха се... Един, който беше най-мераклия дори пренощува една нощ... На другия ден се отказа... Имало духове... Цяла нощ не го оставили да мигне... Запустя къщата, залиня и започна да се изгърбва и пропуква... Бяха дошли цигани да ù вземат циглите... Единият паднал от покрива и на място... После вече никой не посмя да дойде. Ни купувачи, ни крадци... За три-четири години се събори съвсем... И сега на нейно място има огромен смокинов храст... Събира слънце - хвърля сянка... И се окичва всяка есен с плодове... Както по времето, когато бях дете и преди да дойдат новите съседи...    Мълвата явно е разнесла лошата слава на мястото, та вече никой не минава оттам, камо ли да посегне да бере, или да разкопава... Дори бездомните кучета и котки не обичат да се въргалят  там... Само аз се престраших, че съм на години вече... То беше през есента на пò миналата година... Внучката ми дойде да ме види... Много плака ... Без пари, без работа... Дете чакаше... Мъж нямаше... Реших да пробвам. Помолих смокинята да набера за едно-две бурканчета... Някак си усетих по шепота на листата, че се съгласи... Сварих сладкото. Дадох на внучката. (Дано Господ да ми прости)... И решихме проблема ù... После ми се понесе славата на вещица... И нали някак трябва да се живее, па макар и грешно. Варя сладко през есента и до другото лято го продавам... Докарвам си колкото за хляба... И за смокинята мисля.... Поливам я като е сушаво... Говоря ù.... И всяка вечер  моля   Господ да прости и на двете ни...