16.06.2010 г., 15:18 ч.

Случайности за цял живот, част 3 

  Проза » Повести и романи
1210 0 6
3 мин за четене

Глъч от детски плач, женски викове и лай на кучето Дог – мъжкар от породата Лайка - огласяше дома на Лили до към 17 часа. Съседи, подтиквани от любопитство, влизаха и излизаха, предлагайки помощта си. Накрая, тя, Антонио и Сияна останаха сами. Децата спяха. Тя взе бърз душ на отворена врата и се върна при тях.

„Какви ангелчета! Добре, че нищо не разбирате. Не сте виновни, милички, не сте!”

Уж всичко при нея беше наред. Съпругът й – Андон – купуваше всевъзможни неща за нея, за Антонио, за къщата. Отрупваше я с комплименти и ласки. Подкрепяше всяко нейно хрумване – курс по йога, по творческо писане, а сега прие новината за новото бебе така, сякаш го беше чакал цял живот. Само 30 минути след като научи, я уведоми, че е уредил всичко със „Социалните” (така се изрази). За сега, ще бъдат приемни родители. Когато, обаче, убиецът получи присъдата, която „несъмнено” (беше наблегнал на тази дума) заслужава, процедурата по осиновяване ще бъде бърза и безболезнена. Въпреки всички тези мечтани от повечето жени удобства, имаше нещо, което тревожеше Лили. Андон рядко се прибираше преди 22.30 часа. Уморена от грижите около детето, къщата и заниманията си, Лили вече спеше, въпреки че беше само на 22. Той я целуваше нежно, дълго галеше косите й, но оставаше някак чужд и далечен. Тя беше убедена, че няма друга жена също толкова, колкото, че крие нещо от нея. За да я предпази, за да не я нарани.

Звънът на телефона прекъсна мрачните мисли на Лили. С тази мелодия се обаждаше само той, Андон.

- Здравей, скъпи!

- Бебчето ми! Как сте, малки мои?

- Децата спят. Аз успях да оправя тук и да се изкъпя, но много съм изплашена.

- Не се безпокой, миличка! Всичко ще мине. Аз, обаче, трябва да замина за Пловдив..

- За колко време? – лека тревога се усети в гласа й, но Лили се надяваше, че Андон не я е усетил.

- За три дни. Но ти не се тревожи. Уредих бавачка и ти преведох повече пари по картата. Жената е опитна и много мила. На около 60, добре поддържана и много чиста. Знам, че държиш на това, както и аз, впрочем.

- Но, скъпи, аз ...

- Да, бебче, знам. Ти можеш да се справиш с всичко. Аз, обаче, не искам да се изтощаваш. Така, когато приятелките ти идват или излизаш с децата, ще се чувстваш по-добре. Поръчах пълно детско оборудване за Сияна. Мислила ли си къде да я настаним?

- Мислех си за това, да прехвърля моя кабинет, който напоследък се ограничава в лаптопа, в мини-фитнеса и тази стая да бъде детската на Сияна.

- Добре, до час ще докарат мебелите. Момчетата са предупредени. Само трябва да кажеш кое къде трябва да стои. Утре сутринта, пък, бавачката ще бъде при вас.

- Целувам те, скъпи. Липсваш ми.

- А ти на мен – два пъти повече. Но трябва да работя, за да живеем добре. Знаеш.

- Знам, любов моя, знам.

Лили затвори телефона и въздъхна тежко. Сълзите напираха в очите и, когато чу Сияна да проплаква тихичко. Взе я на ръце и малката й се усмихна с широко отворени очички. „Малко пиленце! Ела да те преобуя и да те нахраня.” – прошепна Лили. Антонио седна в легълцето си.

- К’о то, мама?

- Твоята сестричка. Казва се Сияна.

- Ана? Бебе?

- Да, миличък, бебе. Ела да пишкаш и да облечем бебето.

- Да, да.

 

(следва)

© Весислава Савова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??