16.10.2021 г., 13:29 ч.

 Софийски роман – Глава 16 

  Проза » Повести и романи
894 1 7
Произведение от няколко части « към първа част
12 мин за четене

                                                       СОФИЙСКИ РОМАН

   

                                                       Глава шестнадесета

 

    Градът беше облякъл есенната си премяна съвсем неочаквано. Беше средата на Септември, а кестените в Докторската градина падаха върху зелената до вчера трева. Падаха и се пропукваха, за да изкочи блестящият кестен лакиран от Природата.  На  старата дървена пейка седяха три възрастни  дами и тихичко разговаряха за отминалата им “пролет”.  Не само “пролетта” им беше  отминала, но и знойното “лято” на което не бяха имали много време да  се нарадват. И за тях беше настъпила есента. Пожълтeлите листа на дърветата падаха като топъл дъжд  по старческите им рамене, а някои  се задържаха по среброто на косите им.  Лек ветрец метеше алеите, и трупаше мъртвите листа  край люлките на детския кът.  Те стояха неподвижни в настъпилата тишина. Липсата на весел детски  глъч, ги караше да се чувстват  осиротели.

        Млад мъж излезе от Народната библиотека, огледа се за секунда, пресече булеварда и градинката с паметника на Климент Охридски, и по булевард “Руски” тръгна към Градската градина. Прекоси и нея и точно в 1 часа беше в клуба на СБЖ.

Бай Йордан го посрещна с усмивка. Вече го познаваше. Поклони се на младежа, а след това го потупа по рамото.

- Тук е, чака те,- тържествено обяви бай Йордан,  посочвайки му масата край лявата стена,  където обикновено седеше карикатуристът Владимир Маринов.

- Хайде бе момче, защо закъсняваш, ракиите се стоплиха, - весело се провикна  той от далече, виждайки влизащия Еди. Явно беше в добро настроение. Или вече беше дръпнал две, та да не се стоплят много.  "Сядай, сядай, имам да ти разкажа много неща. Носиш ли десетачките?"- и чичо Владо намигна съзаклятнически.

Еди седеше като на тръни, но се усмихваше и се стараеше да не покаже нервноста си. Трудно му беше да се прави на безразличен. Решаваше се не само неговата съдба, но и проблема на цялото му семейство.

Чичо Владо усети силното напрежение у младежа и реши да го успокои.

- Работата стана, честито! От първи започваш работа в моя отдел. Назначават те като извънщатен сътрудник. Не прави такава тъжна физиономия, че ще ме разплачеш. Пийни една глътка и се успокий. И чичо Владо вдигна чашата и се чукна с чашата на Еди, която стоеше на масата. Хайде де, дай  да се чукнем.

- Еди, това е временно , мойто момче, само до Нова година. Сега няма  свободна щатна бройка. Знаеш какво е бюрокрация. Ти вече успя да се сблъскаш с нея, но това е само началото. Тази пущина ще те преследва цял живот. Даже мъртавците страдат от нея, колко формалности и документи се вадят докато го погребат горкия човек. Чичо Владо пак дигна чашата, чукна се със  стоящата на масата чаша на Еди, отпи голяма глътка и продължи.

- След Нова година, ще има нова щатна бройка и тогава ще те преназначим на постоянно място.

Еди се опита да каже нещо,  но веднага беше прекъснат.

- Знам какъв е проблема ти, разпределението. Трябва ти документ за да те освободят. В събота вечерта бяхме тук с шефа, секретарката му и една нейна приятелка. Страхотно гадже, ще те запозная с нея. Та тука на сладък лаф и чашка, в компанията на двете хубавици решихме проблема ти. Шефа се съгласи да  ти дадеме документ за освобождаване от разпределение, като крайно необходим кадър. Нели, секретарката, така ще напише в писмото до Министерството. Това за “крайно необходим” тя ще го добави без знанието на шефа. Той подписва всичко което тя му поднесе, има й пълно доверие,- и чичо Владо намигна. Знаеш, тя е мой човек. Успокои ли се сега? Дай да се чукнем, това трябва да се полее.

           На 1-ви октомври, в 9 часа, Еди беше в редакцията на “Стършел” и чукаше на вратата на чичо Владо. Естествено него  го нямаше. Повъртя се пет минути и се чудеше къде да отиде, когато в дъното на коридора се появи Нели- секретарката на главния редактор.

- Здравей, шефа ти ме помоли да те посрещна и заведа при колегите от неговия отдел. Сутрин той е зает, идва по-късно, - с многозначителен, закачлив тон поясни секретарката и го поведе по стълбите надолу.

Отдела на художниците беше на долния етаж. Една неголяма стая с три стари бюра, навярно измъкнати от някое закриващо се учреждение, четири стола и едно директорско кресло на което седеше възрастен човек, с очила паднали на края на носа, и най-малко четиридневна почти бяла брада. Бюрото до прозореца беше заето от боядисана в махагон, едрогърда красавица, на прага на климакса. Яркото червило и дългите мигли  купени на пазара “Г. Кирков” я правеха “неотразима” по чисто нейно “обективно” мнение.  Третото бюро беше в дъното на стаята, най-тъмната част на помещението. Разхвърляните  книжа, скицници, моливи, безброй гумички “слонче” върху бюрото на “красавицата”, говореха ясно за спешно местене на работното място. Явно токущо беше научила за новоназначения колега и бързаше да заеме мястото до прозореца.

        Секретарката представи Еди, каза му да се настанява на свободното бюро и си излезе. Еди постоя няколко минути близо до вратата, наблюдавайки  възрастния колега,  задълбочен в остренето на моливите си и колежката силно заета с подреждането на инвентара си в новото бюро. При всяко поставяне на книжата в бюрото, вдигаше глава, поглеждаше към Еди и се усмихваше, сякащ очакваше неговото одобрение. На големия шкаф зад  свободното бюро имаше купища стари вестници “ Стършел”, подвързани в обикновени папки с машинка. Еди отиде до шкафа, взе една от папките и седна да разглежда вестниците. Карикатурите бяха 2-3 на първата страница, а останалите на трета. На втора и четвърта страница карикатури имаше много рядко. Там обикновено бяха напечатани статии, фейлетони, анекдоти и други писания.          Единствения телефон в стаята беше на бюрото на дамата,  при всяко позвъняване,  тя вдигаше слушалката и така винаги беше в течение кой звъни.  Явно за нея беше важно да е добре осведомена.

             От всички рисунки нарисувани от Еди в градинката на Централна баня, рисунката на циганчето беше силно привлекло вниманието на главния редактор.Този портет нарисуван в стила на “дружеския шарж”  веднага му беше направил силно впечатление. В това беззъбо детско лице имаше нещо вътрешно, което художникът беше хванал и разкрил със симпатия. Имаше нещо от Гаврош, частица от Хъкълбери Фин  или някакъв странен коктейл от героите на френския В. Юго и американеца Марк Твен. Още в следващия брой, “Гаврош от Факултето” беше на първа страница. Това определи и артистичният му псевдоним “ Еди Факултетски” Псевдонимите  бяха много разпространени сред творческите личности работещи за вестник “Стършел”. Карандаш, Челкаш и други бяха между на известните редактори и сътрудници на вестника.

  Еди беше много благодарен на “чичо Владо” и още с първата заплата го покани  да вечерят в Клуба. Искаше да покани и колегите от отдела, но чичо Владо не беше много очарован и предложи вместо тях да покани секретарката и приятелката й. Решиха да бъде събота вечер.

          Циганското лято беше в разгара си. Вечерта беше топла като лятна юнска вечер. Небето чисто и осеяно с мигащи звезди. Луната беше грейнала като месечина от детските приказки. Софиянци щъкаха по улиците, парковете и градините. Бирариите  с градини се радваха на удължения сезон и алъшвериша. По улиците летяха новите “Москвичи”, а по стъпалата на трамваите, висяха завръщащи се от мач запалянковци.  Ученички в черни престилки и бели якички, обути в бели чорапки и гимназисти с накривени фуражки, правеха  традиционните “тигели”  по  жълтите павета на “стъргалото” , използвайки последните топли дни.

Часът наближаваше седем. В клуба на журналистите нямаше нито една свободна маса. Многолюдни компании бяха окупирали трите  големи маси в дъното, а половината “четворки в предния салон бяха с табелки “ reserve”. На последната в ляво от входа,  седеше Еди и бавно отпиваше от чашата с газирана Горнобанска вода.  Неговите гости още не бяха пристигнали. Първи пристигнаха двете момичета. Недялка, известна като Нели в редакцията беше  секретарка на главния редактор. Всички се стараеха да бъдат в добри отношенив с нея, защото достъпа до “голямия шеф” зависеше изключително от нея. Беше  хубавица с черна коса, подстригана в къса модна прическа.Беше само на 25 години, но вече беше  успяла да се омъжи и разведе след двугодишно семейно “ щастие”. Мнозина ергени в редакцията се мъчеха да я ухажват, но безуспешно. Сърцети й принадлежеше на чичо Владо, което беше обществена тайна, въпреки , че началника на художниците отдавна беше загубил ергенския си статут.

Еди се канеше да си налее втора чаша вода, когато бай Йордан отвори вратата към салона на клуба и показа на двете госпожици масата на която седеше Еди.

           След обикновеното представяне, Нели посочи на приятелката си мястото до Еди, а сама седна срещу него. Стола до нея оставаше за чичо Владо.

            Невена, приятелката на секретарката, беше далечна роднина на Нели и съседка. Живееха на една и съща улица, а къщите им бяха една срещу друга. Венчето, както я наричаше Нели, беше красиво, високо и стройно момиче с бяла кожа и пъстри очи. Фигурата й беше безупречна, като се изключи впеачляващия мъжете бюст.  Кестенявата й коса падаше на едри вълни по раменете й. Погледа и стойката й подсказваха, че момичето добре знае стойноста си. Беше облечена стилно, но семпло. Облеклото не трябваше да прави впечатление, то беше само обвивка. Явно, Невена разчиташе на други свои качества, за да очарова хората около нея. Беше на 18 години. Беше завършила  Трета девическа гимназия на площад “Възраждане” миналата година и беше кандидатствала  безуспешно в Театралната Академия. От 12 годишна възраст се занимаваше с театрална самодейност, от начало в Двореца на пионерите, а по-късно в самодейния театрален колектив при читалище “В. Заимов”, където беше играла с бъдещите професионални актьори Николай Аврамов и  Климент Денчев, известен като бате Климбо- любимец на децата. За конкурсните изпити я беше готвил известен режисьор, един от асовете на Народният Театър “Иван Вазов” и професор в Академията. Професорът й гарантираше приемането, ако Невена бъде благосклонна към него. Беше си поискал без заобикалки, но категоричният отказ на момичето беше обидил многоуважавания професор и Венчето не беше допусната до 5-ти кръг. Сега се готвеше отново да кандидатства.

Чичо Владо нахлу в Клуба, посрещнат от десетки вдигнати за поздрав ръце  и подвиквания. Седна на масата, целуна Нели по бузата и първите му думи бяха:

- Поръчахте ли, умирам от жажда. Еййй, не е лесно човек да се измъкне в събота вечер от къщи. Оня,  Дряновски цербер не спря с въпросите си. Къде, защо, как, с кого??? И обръщайки се към Невена. От мене да знаеш мойто момиче, искаш ли да живееш спокойно и щастливо, никога не питай мъжа си къде отива в събота вечер. Винаги ще те излъже. През седмицата може. Славчо, моля те ела да поръчаме,- обърна се към минаващия сервитьор. Ела, ела, жаден гладен, моля те прояви малко човещина, днес е Св, 20-ти, взели сме заплата, така, че и твоята дата дето прибавяш в сметката е голямо число, не е аванса на 5-ти.

Часът наближаваше 10 и 30. По закон затваряха в 11, но в събота, някои компании продължаваха до 12 часа. Сервитьорите познаваха добре клиентите си. Те бяха постоянното присъствие. На някои се извиняваха и преставяха сметката, оправдавайки се, че управителят им удържа от заплатите ако не спазват работното време. Намек за компенсиране на глобата. За други компании, които бяха щедри, работното време беше плаващо. Най- щедри бяха приятелите на големия актьор Стефан Гецов, който  понякога си тръгваше от Клуба, когато първите трамваи вече скрибуцаха по Граф Игнатиев.

Нощта беше тиха и приятна.  Часът наближаваше дванайсет. В този късен час, софиянци вече спяха. Само  около  нощните  барове “Астория”, “Опера” и “Ориент” имаше движение. “Аристократичните любители на чашката идваха тук да си допият, да послушат хубава джазова музика и да потанцуват. Най- луксозният беше “Астория”, на булевард “Руски”  до Музея на революционното движение. Тук свиреха най-добрите  музиканти на този жанр, тук пееха Ахинора Куманова, Сашо Николов-Сладура, тук пееше и примата на българската джазова музика Леа Иванова, неотдавна освободена от лагера в село Ножарево. Бара беше уютен, и барманката Джина, беше майсторка в професията, а беше и много сексапилна интересна жена, та  имаше не малко ухажьори, които седяха по цели нощи  на високите столчета пред нея, за да се наслаждават на нейните прелести и да си поръчват питие след питие, а тя  ги поощтряваше  с красива обещаваща усмивка, която пълнеше касата на бара.

Оркестъра свиреше новата песен “Цум, Цум, Цум, която изпълняваше Великата Леа, когато Еди и компанията му,  влязоха в “ Астория” и се запътиха към дъното на бара, където имаше, за тях запазена маса. Чичо Владо и за това се беше погрижил. Така и така неговата “дряновка” щеше да му вдигне скандал когато се прибере, поне да има сериозна причина,  си казваше той. В края на краищата дали ще се прибере  в 1 или в 4, разлика във   вокалната  мощ на жена му нямаше да има.

       Оркестъра засвири тангото “Преди смърта”, и Владо незабелязано, с коляно побутна седящия до него младеж, знак да покани Венчето на танц. Излишно напомняне,  защото Еди вече беше решил да го направи. Тя беше много хубаво и приятно момиче и Еди я харесваше. Покани я,  танцуваха красивото танго, и Невена беше сложила ръцете си на двете му рамене за да бъде по-близо до партньора си. Еди чувстваше тялото й съвсем близо до своето, и си спомни такова едно танго преди четири години в ресторант “Ропотамо”, когато беше направил предложение на Марта. През всичките тези години беше имал мимолетни връзки с момичета, с колежка от Академията, даже с една женена  съседка, но не можеше да забрави Марта и нейното необяснимо изчезване. Дали все още я обичаше? Не можеше да даде категоричен отговор на въпроса,  който си задаваше вече много години. Но не беше я забравил. Не можеше, в това беше сигурен.

         Срещите с Венчето зачестиха, момичето явно се беше увлякло по красивия Еди. Висок, строен, с хубаво спортно телосложение, със сините си очи и коси  с цвят на прегоряла от слънцето слама, жените го харесваха. А и поведението му беше мъжко, беше и интерсен събеседник. И въобще Еди пртежаваше много качества, които  се харесваха на дамите които го познаваха.

Постепенно отношенията им се задълбочаваха. Вече няколко месеца се срещаха и все повече се привързваха един към друг. Допадаха си във всичко.

           Венчето усилено се готвеше за кандидат-студентските изпити във  ВИТИЗ. Сега я подготвяше един талантлив студент по режисура от Пловдив. Коко беше втора година студент, но професорите и преподавателите му предвещаваха голямо бъдеще. С Невена се познаваха от махалата. Бяха съседи. Коко живееше с един приятел студент,  също пловдивчанин. Двамата бяха наели малка стаичка с много нисък наем в съседната кооперация, у  една самотна бабичка

В края на май срещите им се разредиха. Невена се готвеше много сериозно за изпитите и не разполагаше с никакво време. Еди отново беше сам.

 

» следваща част...

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??