Градът беше облякъл есенната си премяна съвсем неочаквано. Беше средата на Септември, а кестените в Докторската градина падаха върху зелената до вчера трева. Падаха и се пропукваха, за да изкочи блестящият кестен лакиран от Природата. На старата дървена пейка седяха три възрастни дами и тихичко разговаряха за отминалата им “пролет”. Не само “пролетта” им беше отминала, но и знойното “лято” на което не бяха имали много време да се нарадват. И за тях беше настъпила есента. Пожълтeлите листа на дърветата падаха като топъл дъжд по старческите им рамене, а някои се задържаха по среброто на косите им. Лек ветрец метеше алеите, и трупаше мъртвите листа край люлките на детския кът. Те стояха неподвижни в настъпилата тишина. Липсата на весел детски глъч, ги караше да се чувстват осиротели.
Млад мъж излезе от Народната библиотека, огледа се за секунда, пресече булеварда и градинката с паметника на Климент Охридски, и по булевард “Руски” тръгна към Градската градина. Прекоси и нея и точно в 1 час ...