СОФИЙСКИ РОМАН

                                              Глава двадесет и трета

Еди влезе,  огледа залата и видя вдигнатата ръка на Лина. Виждайки любимото момиче, той тръгна уверено към масата,  където седяха младото момиче и  друга дама седнала с гръб към входа на кафе-сладкарницата.       Естествено младият мъж изпитваше известно вълнение  преди срещата. Нетърпелива да прегърне любимия си, Лина беше тръгнала към него. Хванати за ръка стигнаха до масата, майка й  беше станала от мястото си, готова да посрещне приятелят на дъщеря си. Лина и Еди застанаха до масата,  и тогава Марта се обърна към тях.

В следващия миг усмивката й се превърна в замръзнала гримаса. Пред нея стоеше  Еди, нейната първа любов. Еди не можеше да повярва на очите си. Беше се превърнал в мраморна статуя, неспособна да издаде какъвто и да е звук. След двадесет години Марта и Еди отново стояха един срещу друг!

Пръв способноста да говори си възвърна Еди.

- Марта? Ти? Какво правиш тук? - гласът му  беше глух и трепереше.

- Лина е моя дъщеря. Ти ли си нейният приятел?- в гласът й имаше смес от тъга, болка и много горчевина.

Марта направи крачка, хвана Лина за ръката и я повлече към изхода на сладкарницата.

Еди стоеше закован на мястото си. Нямаше сили да направи ни жест за да ги спре, ни  да направи крачка.

Когато дойде на себе си, в кафе “България” нямаше и помен от Марта и Лина. Вървеше към изхода като сомнамбул. Не виждаше никого. Светът  около него беше изчезнал.

По пътя до дома и двете мълчаха. Лина не разбираше какво се беше случило, но съзнаваше, че в момента не трябва да пита. Чувстваше, че  беше нещо много сериозно. Тя познаваше майка си, никога не беше я виждала в такова състояние. Глуха, мълчалива ярост и голяма болка бяха изписани на лицето й.

В къщи, Марта се затвори в стаята си и не пожела ни да вечеря, нито да говори.

Евгени Теодосиев гледаше въпросително внучката си, а Лина безгласно дигаше рамене. Вечерята премина в тежко мълчание. Всички бяха загубили способноста да говорят. Почти никой нищо не хапна. Цялата храна остана на масата почти недокосната.

Сутринта Марта стана рано. Обади се в авиокомпания “Балкан” и резервира две места за  първия полет София- Брюксел. Полетът беше следващия ден в 11,45.

Тъкмо благодареше  на служителката, когато в хола едновремено влязоха баща й и Лина.

- Приготви си багажа, утре заминаваме,- се обърна тя заповеднически към дъщеря си, и добави: твоето учение в България приключи.

- Марта, така на става, може ли да обясниш какво се е случило? Никой нищо не разбира. Моля те обясни, пък тогава, ако трябва ще заминете. Тонът му беше мек, но не търпеше отказ.

- Какво се е случило? Внучката ти е завъртяла любов с човек, който може да й бъде баща.- гласът на Марта трепереше.

- Марта, момичето ми, това не е чак такава трагедия. Майка ти също се омъжи за мен, когато съвсем не бях млад. Беше почти 25 години по- млада от съпруга си. Успокой се, дъще, важна е не възраста, а какъв човек е, от какво семейство произхожда, какво образование има.- се стремеше да успокои атмосферата професорът.

-Какъвто и да е, този мъж не е за нея. Тя не може да има нищо общо с него.

- А ако го обичам, и искам да бъда негова жена? Това няма ли значение, не е ли мое право? Майко, ти даже една дума не си разменила с него, ти не го познаваш. Как можеш да решаваш вместо мен. Не съм на 10 годинки.

Марта погледна дъщеря си, погледна баща си, трябваше ли да каже истината? Реши, че все още е твърде рано да свали картите. Трябваше да постигне целта си без баща й, и дъщеря й да узнаят истината. Да разберат иронията на съдбата. Дъщеря й беше влюбена в мъжът когото тя бе обичала безумно, от която я бяха разделили по най-жесток начин. Бяха й забранили даже да се сбогува с него. И сега тя искаше да постъпи по същия начин, без да издаде тайната си.

- Коментарите и обясненията са излишни. Този мъж не е за тебе! Ти си още дете! - с пресилена категоричност, Марта искаше да скрие болката която изпитваше в момента.

- Мамо, аз съм на 18, студентка съм. Ти на колко беше когато се влюби за пръв път?

- Това няма никакво значение. Този човек не е мъж за тебе. Казах вече и няма да го повтарям сто пъти. НЕ Е ЗА ТЕБЕ! Мисля, че съм ясна! Отивай да си събереш багажа, утре заминаваме.

- Марта, почакай, така не се решава въпроса. Ти познаваш ли този човек? Не може насила, това е диктатура. Нека Лина ни разкаже повече за него, тя единствена го познава. И тогава ще решим, искам да кажа ще помислим.

- Дядо, Еди е прекрасен мъж, способен, талантлив, красив и много добър. Бил е ученик на Майстора- най-големият български художник.

Професор Евстатиев изтръпна. Ученик на Майстора, това някога беше чувал от  Марта, нима съдбата го наказваше, за неговия грях спрямо единствената му дъщеря. Не, това беше изключено,  навярно някакво случайно съвпадение.

Марта усети  веднага опасноста. Баща й щеше да си спомни миналото и тя  да бъде принудена да признае пред дъщеря си кой е Еди.

- Лина, вече казах, този мъж не е за тебе. Утре заминаваме. Разбери, дъще за твое добро е!

Лина се хвърли пред дядо си, пргърна коленето му и ридаейки  го молеше.

- Дядо, моля те, помогни ми дядо. Аз обичам Еди, аз съм щастлива с него. Моля те, деденце, моля те помогни ми.

Професорът мълчеше. Той беше разбрал своя грях и наказанието на съдбата. Сега неговата  внучка молеше той  да спаси любовта й към същия този Еди, както  преди 20 години бе молила на колене майка й. Тогава той категорично отхвърли молбите и пренебрегна сълзите на Марта. Сега  за същото, го молеше единстввената му внучка, която той обожаваше и  за която би дал живота си.

Мълчанието на дядо й, говореше доста красноречиво. Той не искаше или не можеше да й помогне. Лина не разбираше защо, но ясно разбра, че тя и само тя може да спаси любовта си. Майка й не представяше никакви аргументи освен възраста. Това не можеше да бъде пречка.

Лина стана. Приближи се до майка си. Застана пред нея като войн готов да влезе в последен бой.Тя нямаше да се предаде. Лина искаше и трябваше да се бори за да защити любовта си. Спомни си, че в първия миг на срещата с майка й , Еди я беше назовал по име. Следователно те се познаваха. Как? От кога и от къде? Може би там беше тайната на тази категоричност на майка й?

- Мамо, там в сладкарницата, Еди каза “Марта ти?” Вие се познавате, от къде мамо, и от кога? Защо го мразиш толкова, защо не приемаш любовта ни?

- Лина, да познаваме се, бяхме състуденти в Академията. Той не е мъж за тебе, дъще. - спокойно отговори Марта. - и след кратко мълчание добави. Той можеше да бъде твой баща! - гласът на Марта идваше от дълбоко.  В гласът й имаше нотки на тъга и отчаяние. Нямаше никакво желание за борба.

- Еди мой баща? Какво говориш мамо, осъзнай се. Лина стоеше смутена, неразбираща и потресена от чутото. Еди можеше да бъде мой баща?  Как така, та ти не го познаваш отблизо.  Той в България, а ти в Брюсел. Не, не мога да разбера. Ще полудея. Кажете ми истината, моля ви! - и Лина се обърна към дядо си с молещи очи.

Професорът беше навел очи и мълчеше. Марта приседнала на края на една от табуретките също мълчеше, но от очите й капеха сълзи и мокреха блузата й.

В хола цареше мъртва тишина. Евгени Теодосиев не можеше повече да мълчи. Той беше длъжен да обясни на Лина причината за категоричното поведение на майка й. Той беше виновен и сега трябваше да изкупи вината си. Беше настъпил момента на разплатата. Той нямаше право повече да мълчи.

- Ела Лина, ела седни до мен. Истината трябва да чуеш от мен, не от майка си. Тя няма никаква вина. Единственият виновник съм аз. И за това нямам  право повече да мълча.

Лина отиде до дядо си, придърпа близката табуретка и седна отправила тъжни питащи очи към стария човек, който за 15 минути се беше състарил с десет години.

- Майка ти беше в края на следването си. Един ден дойде сияеща от щастие и поиска разрешението ми да ни посети мъжа, който й беше подарил пръстен и помолил да стане негова жена. По всичко личеше , че го обича и е щастлива  в любовта си. В първият момент се зарадвах, дъщеря ми беше обичана и желана. Какво по-хубаво от това! Мъжът беше неен състудент, бяха колеги, бил талантлив млад човек, неен връстник  и скоро щяха да се дипломират.  Поисках да разбера подробности за семейството му, за родителите му, за имотното стстояние на семейството му. Баща нямал, майката едвам успявала да изхранва децата си.  Живеели в някаква малка къщичка в покрайнините на града. Момчето се принудило да напусне училище и да работи при един дърводелец.  Случайността го среща с Майстора и старецът го  учи и покровителствува. Неговият произход и нашата фамилия бяха абсолютно несъвместими. Бях категоричен. Марта трябваше да го забрави завинаги. Не й разреших даже да види с него за последен път.  Много плака, молеше ме поне да се сбогува с него. Не разреших и по най-бързия начин я изпратих  за Брюксел при майка й.- и професорът млъкна и наведе глава. С нищо не мога да изкупя вината си, но бях спокоен и щастлив когато тя се омъжи за баща ти и създаде едно прекрасно семейство и двамата отгледаха една чудесна, красива и умна дъщеря. Но…. Евгени Теодосиев наведе глава. Нямаше смелост да погледне в очите на любимата си внучка.

Лина  мълчеше. Стана, погледна към дядо си. Старецът беше съкрушен. Тя го съжаляваше. Обърна се и отиде в стаята при майка си. Марта лежеше по гръб и сълзите й не спираха. Лина легна до нея, прегърна я, целуна косите й, погали лицето на майка си и устните й шепнеха: “обичам те мамо, обичам те”.

Еди вървеше по заснежената алея на Градската градина, загубил представа за време и за ориентация. Вървеше без да гледа, гледаше без да вижда, мислите му бяха хаос от събития, нереална действителност и кощмарни спомени от далечни времена, възкръснали обвити с още по-голям ужас.

Марта и Лина заедно! Марта и Лина, майка й дъщеря! Това не можеше да бъде реалност, навярно беше  някаква зловеща шега  на съдбата, или на жестока случайност, целяща да го унищожи до край.  Спря. Пред очите му беше Народният театър. Изведнъж в главата му нахлу ярък спомен от един незабравим спектакъл. “Години на странстване”, където Апостол Карамитев  питаше Мила Павлова: “Къде отиват дните, сержанте? А неговите дни, месеци, години? Те къде отиваха? Накъде ги влечеше съдбата? Към пропаста или към “стълба на мъченията”?

“До кога Господи, до кога?” Не се ли умори тази зла съдба да го преследва. Нима нямаше право на малко топлина, на обикновена Човешка любов! Всеки път когато смяташе, че е намерил щастието, намерил любовта и жената на живота си, проклетницата Съдба се намесваше,  за да му я отнеме. И не само да го лиши от щастието, но да го нарани жестоко, да му покаже колко е безсилен пред нея, и тя може да го мачка, да го кара да страда без вина.

До кога тази орисия? Вече двадесет години Тя го преследваше. Тъкмо раните  зарастваха от единия удар, следваше друг, по-жесток, по-мъчителен, по-неочакван. Кратка пауза, за да му даде възможност да се успокои и отново кинжалът й се забиваше право в сърцето му, още по-дълбоко, още по-болезнено, още по-жестоко! За какво го наказваше Тя, какъв грях беше сторил, та да няма право на обикновено човешко щастие, на малко топлина, на едно любящо сърце?

Градската галерия където работеше беше пред него. Незъзнателно беше стигнал до нея. В този час, естествено тя беше затворена. Еди отключи служебния вход и тръгна към кабинета си. Отвори и тук вратата, включи осветлениети и се хвърли в коженото кресло за гости. Беше с палто и въпреки това му беше студено. Целият трепереше. Затвори очи и се опита да погледне към миналото. Къде беше сбъркал?  Беше ли постъпил нечестно спрямо някого? Имаше ли грях, който да изкупи със страданието с което, животът го наказваше.  Искаше да бъде напълно честен пред себе си. И въпреки усилията които полагаше, не откриваше нищо което да заслужава такова наказание.

Така, унесен в мислите си беше заспал. През нощта се събуждаше на няколко пъти и пак заспиваше. Беше му студено. През почивните дни отоплението не работеше.

Беше 7 часа сутринта, когато се събуди окончателно. Сети се, че имаше малка електрическа отоплителна печка  в стаичката, свързана с канцеларията му. Използваха стаичката като склад. Отиде, взе печката и я включи. Работеше само единият реотан. След десетина минути въздуха стана по-приятен. Топлината му подейства добре. В края на краищата, всичко ковто се случваше не беше по негова вина. Еди беше абсолютно чист пред съвеста си. Тази мисъл го поуспокои и той се зае да прегледа писмата които лежаха на работната му маса.

На  външната врата на Галерията някой чукаше.  Еди погледна часовника на стената. Показваше 9 часа. Галерията  не работеше, това беше обявено.  Кой можеше да иска да влезе когато Галерията  е затворена за посетители. Някой който знаеше, че той е тук. Кой? Не беше трудно да се сети. Навярно Лина го беше търсила по телефона у дома, и понеже не е получила отговор е решила, че е нощувал в Галерията.

Еди стана и тръгна бавно към външната врата. Искаше ли да разговаря с Лина или не искаше? Решението беше много трудно. Спря по средата на централната зала. Мислеше. На вратата се почука отново, този път доста по-силно. Момичето беше нетърпеливо. Навярно имаше право. След миг колебание, Еди взе решение. Каквото и да стане, той трябваше да разговаря с Лина. Тя трябваше да чуе истината от неговата уста. С бързи крачки стигна до врата, отключи, отвори я и видя срещу себе си не тази която очакваше. Пред него стоеше Марта.

- Извинявай за безпокойството, но се налага да поговорим.

Еди не каза нито  дума, обърна си и тръгна към кабинета си. Марта го следваше. Еди влезе, седна зад бюрото си и посочи креслото за гости. До този момент не беше произнесъл дума. От почти безсънната нощ и отвратителното душевно състояние, лицето му беше бледо като на мъртвец.

Марта седна на крайчеца на дълбокото кресло. Постави ръчната си чанта на коленете си.

- Няма да се извинявам за това, че те безпокоя тук. Многократно те търсих по телефона който ми даде дъщеря ми. Явно е домашния и никой не отговаряше. Допусках, че си дошъл тук. Местото не ми е непознато, знаеш това. Много пъти сме идвали тук заедно.

- Говори по същество. Миналото е мъртво. Не ми дължиш никакви обяснения. НИКАКВИ!

- Еди, може да не искаш да ги чуеш, но аз съм длъжна да кажа това което смятам, че трябва да знаеш. Аз…

- Нищо не искам да знам. Единствено искам да говоря с Лина. С тебе въпросът е приключил преди 20 години.- гласът му беше студен като айсберг и остър като кинжал.

- Именно за Лина, за дъщеря ми искам да поговорим.

- За нея ще поговоря с НЕЯ,- отново я прекъсна Еди.

- С нея няма да можеш да говориш,- нейният тон също беше станал студен. Тя не иска да се среща с тебе и да разговаря с тебе.

-Това е лъжа, Лина е честно, възпитано момиче и не би ми отказала да поговорим. Нито пък е страхливка. Познавам я много добре. Сигурен съм, че ти си тази която не  й позволява да се види с мен. Както тогава, изчезна без дори една дума да кажеш, без никакво обяснение, без да се сбогуваш. Просто изчезна!

- Ти не искаш да чуеш моите обяснения. Това е твое право. С Лина повече няма да се видиш. Аз няма да позволя. Заминаваме още днес, само след няколко часа.- Марта стана. Бавно закопча палтото от някакво непознато животно. Погледна Еди. В очите й имаше сълзи. Обърна се и бавно тръгна към вратата на кабинета му.  Еди направи крачка към нея и спря като закован. Погледна я за последен път. Беше се състарила с 20 години.

Навън вятърът се беше усилил и вдигаше снега  в Градската градина, завърташе го, смесваше го с този който в момента се спускаше от тъмно сивото небе и го отнасяше към театралния площад, където го трупаще около високите стълбове на уличните фенери.