Спомен от онова ( незабравимо) лято
Още помните онова ,, лудо " американско лято на 94 та, нали?
В главата ми, освен радостта, еуфорията, особеното чувство на национална гордост, изскача и един въпрос:
- Господи, нима минаха 30 години оттогава?
И родените през тази година вече са големи, зрели хора, поели по своя житейски път.
Но, нека се върна на повода, който ме накара да напиша тези редове. А той е един обикновен спомен, за който се сетих снощи, разказвайки на сина ми за службата по охрана на държавната граница.
Точно така, когато повечето от вас, са гледали подвизите на националния ни отбор по футбол в САЩ в къщи,или с приятели, имаше и такива , които правеха това , охранявайки държавната граница.
Не го казвам, за да се изтъкна, или да се правя на герой. Или да обидя някого. А да споделя с вас мигове от живота в близост до граничната бразда.
Както подсказах вече, беше горещото ( не чак толкова като сега) лято на 94- та година. Граничната застава, на която бях командир, се намираше на около километър от границата с Република Сърбия. Помните, че все още се водеше войната в бивша Югославия.
Свободните от наряд войници, ме бяха помолили, да се приготвят подобаващо за предстоящия двубой на националите с Германия. Идея си нямам, откъде изнамериха тъпан, знамена , бои. ...Вечерта изнесохме телевизора отвън, на строевия плац. Наредиха се пейки, столове, сякаш бяхме на стадиона. Войниците, тези млади българи на по 18, 19 години, като да летяха. Разбираха какво искам да направят без думи. Преди първия съдийски сигнал атмосферата беше като на ,, Васил Левски". Лицата им, изрисувани в цветовете на флага. Свирене ...дюдюкания, тъпана бие, размахват се знамета, плакат с надпис: ,, Българи- Юнаци!"
Имаше и неколцина местни жители от селото до заставата. Горките, преди мача, май бяха оглушели вече.
Няма да ви разказвам какво беше по време на самия мач. Пълна палитра от емоции. След последния съдийски сигнал обаче, всички ме наобиколиха и екзалтирано запонаха да ме молят, да пуснем някоя и друга сигнална ракета, или да погърмим малко с Калашника. И тук стана интересно, защото, докато аз заповядам да изнесат от ракетите ( сигнални ), изведнъж от западна посока, сиреч Сърбия започна такава канонада, такава автоматична стрелба, и всякакви други звуци, съпътстващи военни действия.
На запад, припомням, се водеше война, в районите с албанско население, имаше диверсии, провокации и какво ли не! Тези райони са близко до нас. Когато си на такова място, в такава обстановка, на такава позиция, нямаш право да подценяваш ситуацията. Затова , прекратих празничната еуфория и веднага пратих наряди да разберат, какво се случва при съседите.
Обаче, докато те отидат до границата, нещата отсреща се успокоиха.
На следващия ден реших сам да пообиколя и да събера информация.
Вървим аз и двамата войници и хоп, насреща ни сръбския наряд. Отдалече започнаха да подвикват:
- Здраво, здраво, брачя! Живели...
И едни такива, нахилени, радостни. А обикновено са сериозни, поздравяват и подминават.
Та, спираме едни срещу други, и ние поздравяваме.
А те питат, няма ли да почерпим по цигара. При тях нали, югоембаргото беше сила, та закъсваха с акцизните стоки.
Черпим ги ние, с цигари, подарихме им две кутии, и аз използвам възможността и питам:
- Абе брачя, каква беше тая пукотевица снощи, при вас? Помислихме, че фронта се е преместил..
А сърбите се споглеждат и избухват в смях:
- Е, пак как нема да пуцаме, бре- ми отговарят- Па вие натепахте немците насред Америка! Как нема да пуцаме!
Гледам ги аз, споглеждам се с моите граничари, и пак гледаме съседите...А те, радостни, сякаш техния национален отбор, а не нашия, е бил Германия.
Сърбите, май схванаха откъде идва нашето мълчание, и единия казва:
- Па що се чудите бре, наши сите сме балканци, требе да се подкрепяме!
И допушвайки цигарата си я стъпква с крак, позадига ремъка на автомата през рамо, и махвайки с ръка отсича:
- Айде , бракя , со здравие! И пак да ги тепате швабите!
И отминаха зад близкия баир.
П.С. Спомням си, че на следващата година, пожеланието им се сбъдна. В София от загубен мач, показахме дух, воля и желание, и победихме.
Мисля, че е дошло времето, да си спомним, че заедно можем да побеждаваме.
Това е!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Живко Делчев Всички права запазени
