Среща с Ивайло
На път гъм гробищата срещнах Ивайло – мой съученик от близко до града ни село. Винаги усмихнат беше, един такъв изправен и горд. Беше и доста глупав, но се говореше, че имал славен род и бил богат. Горделив беше.
Сега вече, остарял и кротнал, ми се стори симпатичен. Не го поздравих и отминах, но си рекох, че е хубаво това, дето го срещнах.
Той беше забил нос в краката си, както обичаше. Винаги съм се чудел защо е сведен в краката си, като да е наказан от нещо. Преди време си мислех, че не смята за достойни хората, които крачат край него, затова не иска да ги вижда.
Докато стигна до гробищата, мина още час или по-малко, а до там не видях жива душа. Странно.
Странното беше у мен – да търсиш жива душа точно в гробищата.
Беше хубав есенен ден, времето – предиобедно, не валеше, нито беше хладно, слънцето току се показваше иззад облаците и като че си играеше на криеница със земята. Всъщност какво ли странно има в тая работа – никой не ходи в гробищата без причина: като мен. Аз причина си имах, обаче не исках да я споделям с никого. Ще я кажа само на вас: точно пред ритуалната зала, в едно старо магазинче продават най-хубавите есенни цветя. И на добра цена са, продава ги възрастна жена, която лъже, че ги произвежда сама. Исках да купя един букет. А защо ми е – това вече няма да кажа.
На връщане срещнах отново Ивайло и пак не се поздравихме. Ама много остарял, бре! Не вярвам и аз да изглеждам така. Не е зле, че вече не се познаваме. Зле е, че се срещаме толкова често след четиридесет и кусур години, и то точно на този път. Симптоматично ми изглежда някак. Отначало като че ли той се връщаше отнякъде, сега пък – аз. Като ме видя, че съм гушнал китките, се загледа в тях и въпреки че според мен нямаше никакъв спомен за мен, нещо го зарадва и се усмихна зловещо.
Когато сме млади, цветята са едно, остареем ли – друго значат. Така си помислих.
Бре да му се не види тоя Ивайло! Глупав беше, все лоши оценки изкарваше. Сега се мъча да си спомня от кое село беше. Рових, рових в паметта си и не можах нищо да изровя. Такъв е животът – новото изхвърля старото като ненужен боклук. Нови лица и нови спомени са затиснали старите и са ги ферментирали. Накрая се сетих. Паметта ми върна спомени, които бе заличила така, како крадецът изтрива следите на своето деяние. Ивайло имаше дете, така ми каза, преди да спрем да общуваме. Жена имаше, къща.
Преди време.
Всичко имаше, като мен. Защо тогава се скитосваше из гробищата? Защо не ме позна? Или не искаше да ме познае?
Този въпрос можех да задам и на себе си.
Криво-ляво, прибрах се, поставих двете хризантеми във ваза, седнах да си почина и да реша какво да ги правя.
Дали да се върна и да ги оставя на гроба?
Или гробът е тук? Вкъщи? Където е причината.
Да срещна Ивайло.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Владимир Георгиев Всички права запазени
