Лимузината мина покрай човека на пейката бавно, почти тържествено. След двайсетина метра пак така бавно, постепенно спря. От автомобила не слезе никой. Шофьорът не пусна аварийните светлини. На задната седалка седеше мъж на около шейсет и пет, добре облечен, намръщен и с обръсната глава. Беше забил погледа пред себе си и сякаш очакваше нещо.
– Още ли чете списанието? – попита шофьора си.
– Да, шефе. Още.
– Не стана ли от тази проклета пейка?
– Не, седи си.
– Не ни ли забеляза?
– Мисля, че не ни забеляза. Но не съм сигурен.
– Ти бил ли си някога сигурен в нещо? Кретен.
– Можа да сляза и да привлека вниманието му. А, шефе?
– Как ще му привлечеш вниманието?
– С юмрук.
Шефът млъкна. Да, добре би било. Защо, по дяволите, този се държеше така? Нима не си даваше сметка, че не може да спечели такава война? Беше събрал достатъчно информация и знаеше положително, че човекът-списание няма пукната пара. Задлъжнял беше. А не молеше за помощ. Дори не търсеше контакт с него, богаташа, влиятелния бизнесмен. Едно-две обаждания и задръстеният му живот щеше да се промени. Задълго, ако не завинаги. Няма никакво значение кой кого е подхлъзнал, излъгал, преметнал. Та какво е бизнесът, ако не надлъгване? Напревара в лъжите, спринт на манипулациите и шантаж на държавата? Този така и не го разбра. И сега търка нара като затворник в собствения си малоумен свят. Едва си е намерил работа. А какъв беше... Завиждаха му. Имаше защо. Може би трябваше да му каже, че ще продаде бизнеса, за да може да се ориентира навреме и да потърси назначение в друга банка. Не го направи. Просто не се сети за него. Беше свикнал той да бъде мислен, обгрижван, търсен, не обратното. Та нали той е баровецът, как да е иначе? Беше сигурен, че и този ще му се обади, както десетки други, които молеха за помощ и приятелство, за снизхождение и дори за милост, въпреки че заради него самия бяха загубили и бъдещето, и работата си. Ето и този... читател. И той доброволно даде всичко от себе си, затвори се, изключи контактите си и се сви в мъничък експертен свят, за да посвети ума и делата си на работата. Наивник. За какво работеше вероятно знаеше, не не си даваше сметка за кого работи. Защото вярваше на обещания, глупакът му с глупак. Да, не беше трудно да бъде подведен. Но такъв е животът. Не е ли така?
И сега какво? Децата му се срамуват от него. И те биха го подминали, защото не прилича на нищо, не отива нито на възрастта, нито на образованието му да виси на спирката сам, единствен, като изключение, което заслужава презрение. Седи на пейката и чака автобуса. Още е рано, а вече напича, август е. Може да му харесва да изглежда като скитник. С куфарче, но скитник. Не, на нещастник прилича. Още по-неприятното беше, че не го криеше. Да, беше напълно откровен нещастник, свил и тялото, и цялата си същност на две, вперил късогледите си очи през евтини очила в някакво тъпо като него списание, за да прочете нещо успокоително. Вдъхновително. Надеждно. Защо иначе ще чете с такова настървение, с такава неотложна грижа, с внимание, което го откъсваше от действителността? Нали точно за такива като него тя, действителността, се изплъзваше като мокра връв и никога не се връщаше – като спомен за нещо, което е могло да бъде, но никога не се е случило. Такива хора не смеят да живеят, каза си шефът, а на глас заповяда ядосано:
– Карай.
Шофьорът завихри двигателя и лимузината пое по пътя пак така уверено и тържествено бавно, ала предпазливо, сякаш се страхуваше от нещо. Зад лимузината един уморен автобус отби на спирката и единственият чакащ човек се качи в него, държейки в ръка очукано пластмасово куфарче и някакво старо списание за банкови технологии. На английски език.
След десетина минути автобусът спря и пътниците започнаха да слизат един след друг. Заговори се, че двигателят му е прегрял. „Не стига, че няма климатик, а и двигателят ще гръмне! Да ни убият искат!“ – вайкаше се възрастна дама.
– Не, не е това – съобщи важно шофьорът. – Тежка катастрофа е станала. От полицията са затворили пътя. Скоро пак ще го отворят, първо да минат линейките. Ако искате, не слизайте. Ще ни пуснат след двайсетина минути. А може и да не ни пуснат. Май некъв баровец е гушнал китките... Хе-хе!
Човекът със списанието предпочете да остане вътре. Не бързаше за никъде. Дори да закъснее, в службата едва ли щяха да забележат – толкова незначителна беше длъжността му. Когато автобусът потегли, той вдигна очи от списанието и забеляза, че в канавката се е обърнала лимузина досущ като тази на шефа му в банката отпреди години. Заради него, заради този алчен неспособник беше изпаднал така, но не съжаляваше. В крайна сметка сам си беше виновен. Не биваше да позволява да бъде използван така, не му отиваше на годините, а и нали се смяташе за отговорен човек? Отговорен друг път. Остави семейството си почти без средства, децата му ходеха като просяци, а жена му... И на нея не може да се сърди. Да, такъв е животът.
– Шибана държава! Това е мерзост! Ще се оплача на папата! Айде стига, ние не сме мюсюлмани... Тъй ли, бря? Колко си отворен, а? Не знаеш ли, че папата е вожд на всички! Защо говните папата? А кого да говним? За това, че сте пияни от сутринта – ето причината за всичко!
Диалогът продължи. Ту религиозно убедителен, ту алкохолно отрезвителен.
Мисълта му също продължи, Наивността е убежище на слабия характер, рече си. Ами да, така му изглеждаше да е. Човек не бива да упреква съдбата, щом не е способен да промени своя характер. А и защо да го прави? – каза си и отново забоде нос в омачканото четиво.
Загуби слух. И млъкна. На английски.
© Владимир Георгиев Всички права запазени