Някога село Червен брег е било хей на ония баири, около старата черква Свети Спас и на отсрещния – Драгне. От брега, който като крепостна стена пазел от юг, та почти до гората горе. А каква гора е имало! Всичко наоколо е било дъб и бряст. Никой не  знаел на колко години са най-старите и дебели дървета. През лятото се огласяла от хора, овце и кози, а през зимата вълци виели в нея.

Турците отдавна били вече по тези места. Но не в Червен брег, а в селата отсреща, покрай Рила. Те били господарите, а раята им работела и плащала данъци. Тук нямало турци, но чифлиците им били навсякъде около реката и в полето. А във всеки чифлик – кула. Така казвали на къщата на турчина – каменна сграда, най-високата. Около кулите имало хамбари, обори и схлупени къщурки, където временно или постоянно живеели аргатите. Когато приберели есента житото, царевицата, сеното… повечето от тях се качвали пак горе, в селото, но някои оставали в чифлиците от немотия.

Така и онази есен.  Минавало Димитровден, а слънцето още топлело земята, сякаш не зима, а пролет идва. Гората жълтеела, а шумата се стелела и от най-малкия полъх на вятъра. Живнало селото от завърналите се работници по чифлиците и от дюлгерите, които припечелвали по далечни краища. Чувала се глъч по улици и дворове, а младите се събирали около чешмата пред черквата, до големия бряст. Брястът бил толкова стар и огромен, че покривал и чешмата, и черквата, която и без това била до половината в земята. Ех, каква черква имало някога тука! С часове да ходиш  надалече, пак ще видиш и чуеш камбаната  ѝ! Но турците я разрушили… А после селяните направили тази, на същото място. Отдолу положили най-големите дялани камъни, от старата. Били толкова тежки, че с волове ги премествали и нагласявали. И нагоре зидали с камъни, но и с печени тухли, които избирали пак от старата черква. Покрили с широки и равни плочи, та вода от дъжд и сняг да не прониква вътре.Накрая натрупали около нея толкова пръст, че се виждало само половината от стените и покрива. Така се надявали турците да я пощадят…

Неделя било. От няколко дни се говорело, че на този ден ще има голяма сватба. Ще се женят Георги и Дена. Знаели ги всички, защото били лични и двамата. Георги живеел в горния край, почти до гората. А Дена – най-долу, почти до брега, след който започва полето.

От ранни зори започнали приготовленията в дома на младоженеца.Мъжете заклали овен, запалили огън под казаните, жените шетали вкъщи и по двора. А когато слънцето се вдигнало над полегатите върхове на Верила, дошли и трима гайдари. Заедно свирели те все, когато ги канели. Изкусна им била свирнята – понякога се чувала в един глас, сякаш една гайда е само, а друг път се надсвирвали помежду си, коя от коя по-игрива, по-речовита…

Дойчин, бащата на Георги, стоял на чардака и наблюдавал шетнята. Намесвал се от време на време, но това било рядко, защото всеки си знаел задълженията и приготовленията вървели добре. Оглеждал двора, но и вдигал поглед към пътя, който водел към близката гора. Очаквал гости от съседното село, чийто махали били разпръснати далече по чукарите на планината. Той бил едър и побелял вече мъж. От години бил старейшината на селото, заради спокойният си и разумен нрав. Досега успявал да внася ред не само сред своите хора, но и да ги защити, доколкото било възможно пред околните турци-чифликчии. Жена нямал. Отдавна била умряла от болест. Затова днес бил радостен и доволен, че Георги ще се задоми, женски ръце да поемат къщната работа.

По едно време от гората се показал конник - препускал в галоп насам. Видял го веднага Дойчин, но не му приличал на сватбар. Скоро наближил толкова, че успял да го разпознае. Било едно от момчетата, които пасели овцете по поляните, далече в гората. Насочил се към тяхната къща, а като наближил портите, укротил коня и се развикал: 

- Чичо, Дойчине! Турци!

Слязъл долу Дойчин и отворил портите.

- Къде са бе, момче? Много ли са?

- Трима са – на коне! – задъхано отговорило момчето. – На Змейова глава ги видяхме, но слизат насам, та може и до Погледец да са стигнали…

Погледец не било далече, а и от там се виждало цялото село като на длан. Стреснал се Дойчин. Досетил се, кои ще да са тримата турци. Отдавна се носели слухове, че по Самоковско върлували Кара Ферхад, Хасан и Махмуд. Разбойници били, дошли чак от Пазрджишко. Грабели и убивали, а турската власт си затваряла очите. Липсата на наказание ги настървила още повече. Стигнало се дотам, че насам, в Горно поле се преселили много български семейства от Самоковско, които бягали от безчинствата им. Но се знаеше, че тримата слизали и по-надолу. Правели засади в Дервена, тясна клисура между Самоковското и Горно поле.

Събрали се разтревожени всички на двора. Показал се и Георги с няколко от другарите си. Време било да се ходи за булката, та вече били готови. Но сега как да тръгнат? Чакали Дойчин да реши, какво да се прави. А той се обърнал към сина си и наредил:

- Няма да отивате, сине, за булката. Съберете бързо хората ни, вземете си оръжието и се прикрийте наблизо. Да видим каква ще излезе тази работа… И да не правите курназ, ей! – предупредил ги, защото знаел, че младите са луди глави.

Имали дружина - по-млади и здрави мъже от селото. Смутни времена били. Селото било на кръстопът и оттук минавали какви ли не разбойници. А и вълци слизали през зимата от гората и нападали кошарите. Дружината внасяла спокойствие у хората, да си гледат работата. Имали си ножове, ятагани, а и пищови не липсвали. По това време ги правели вече в Самоков и ги купували с пари или срещу жито. Пълнели се с барут и олово отпред и не стреляли точно, но често в гората се упражнявали и разчитали на тях. Макар да нямало турци в селото, криели оръжието на тайни места. Особено пищовите…

- А вие се разпръснете по комшиите и не се показвайте – наредил Дойчин на уплашените хора в двора. – Но първо преместете казаните под навеса. Аз ще остана само, че огънят може да угасне – опитал се да се шегува, а съвсем не му било до шеги.

Когато останал сам, угасил огъня, където били казаните, та димът да не привлича вниманието и влязъл вътре.

Както предупредило овчарчето, скоро от гората се показали трима мъже на коне.  Дойчин ги видял веднага и лицето му помръкнало, защото колкото и да се надявал, че това са някои от местните турци, видът им показвал друго. Друго било облеклото на тези от съседните села, а и не носели толкова оръжие. Яздели бавно и оглеждали подозрително край пътя и първите къщи на селото. Единият – по-напред, а другите го следвали. С едната ръка държали юздите, а другата била на силясите, набучени с оръжие.

Надявал се Дойчин да отминат, но неговата къща била по-голяма, по-лична, та привличала вниманието и се насочили точно към неговите порти. Оградата била от каменен зид, почти човешки бой, но от конете дворът се виждал добре. Огледали набързо през зида, а после се спрели пред портата и заблъскали.

Нарочно се позабавил Дойчин, дано се откажат, но това удвоило яростта им и дори извадили пищовите си с намерение да стрелят по къщата. Нямало как, заслизал по стълбите, уплашен и с лошо предчувствие. Едва успял да отвори и нахлули в двора.

- Защо не отваряш бе, керата! – развикал се единият нисък, но пъргав като пружина, брадясал, със зли очи, които го оглеждали под мръсната чалма.

- Задрямал съм, ага… прощавайте… опитал се да го успокои Дойчин.

- Ние сме гладни, бре! Ядене да изнесеш веднага, а за по път агне да заколиш! – заповядал турчинът и се упътил да завърже коня за близката греда на навеса. – И не се мотай, че нямаме време много!

- Още няма агнета по това време, ага. Рано е… казал Дойчин.

- Шиле ще намериш, гяур! Овца ще заколиш! – развикал се другият от турците – черен като арапин, издаващо анадолската му кръв. А третият вече се заврял под навеса и видял двата казана, от които още излизала пара.

- Ферхад, ама тоя гяур вече се е приготвил! – и повдигнал капака на единия казан. Лъхнала пара от врящото доскоро месо.

Когато чул името на този, който по всичко личало, че е водачът им, за Дойчин нямало съмнение кои са гостите му. Надникнал Ферхад в казана, огледал двора и се засмял злорадо:

- Сватба ли има тука, бре! Къде са сватбарите? Булката къде е?

Видял, че не отиват на добре работите Дойчин и се опитал да излезе от положението:

- Няма сватба, ага. Помен ще правим на моята жена, та… затова са казаните.

- Лъжеш, гяур! Къде са сватбарите? Я, булката да излезе да помага! – и намигнал на другите, а те се ухилили угоднически.

- Каква булка, ага… Сам съм! Имаше женоря от селото, ама те са избягали, като са ви видели.

Не му вярвал Ферхад и дал знак да проверят в къщата. А на Дойчин заповядал:

- Бягай за ракия и ядене, бре!

Тръгнал навътре стопанинът и си мислил: „Щом бързат, ще се пръждосат бързо. Дано не слизат в селото, а да си продължат по пътя.” Когато влязъл вътре, турчинът тършувал в стаите. Изчакал го на вратата, а той, явно разочарован от това, че няма никой, слязъл по стълбите.

Бързал Дойчин, час по-скоро да се махнат. Но тъкмо да излезе навън, треснали почти едновременно няколко изстрела и се чули викове. Изскочил бързо на чардака и що да види! Турците се търкаляли на земята и брали душа, а през комшийският зид вече прескачали мъжете от селската дружина. Нахвърлили се върху агонизиращите разбойници и ги довършили с ножовете си.

Хванал се за главата Дойчин. Не искал кръв да се лее – все се надявал да ги отпрати мирно и да си довършат сватбата. Сега? В едно бил сигурен – не бива да излиза извън селото това, което станало току що! Слязъл бързо долу и викнал:

- Що направихте бе, момчета! Ще разберат турците наоколо, лошо ще стане! Нали ти казах, сине, да не бързате с оръжието! – скарал се на сина си.

Застанал Георги пред него.

- Тате! Не изтраях да гледам джелатите в двора ни! На моята сватба турци на трапезата си не искам!

- Прав е Георги, чичо Дойчине! – подкрепили го другите. – Можеше да те убият, а и по селото да вилнеят! Всички знаем кой е Кара Ферхад и бандата му…

Една след друга минавали мислите в главата на Дойчин. Хем бил ядосан от прибързаните действия на младите, хем бил доволен, че има кой да се опре на турците, когато се наложи!

- Стана тя, каквато стана! – омекнал той. – Сега давайте да скрием следите от случилото се!

После наредил да натоварят убитите на кола, да впрегнат конете и да ги заровят там, откъдето са дошли – дълбоко в гората. Събрали им оръжието, почистили кръвта, а конете разделили и затворили при другите коне в селото.

Не минало много време и от горния край на селото се чула свирня на гайди. Разтворили се портите на Дойчиновата къща и на пътя излезли сватбари. Извило се хоро, а после тръгнали надолу, покрай старата черква, срутена от турците, но с още личащи си зидове. До тях била новата, наполовина скрита в земята, но бяла, чиста и наскоро изписана отвътре. Пътят се виел към червения брег, където бил домът на Дена. Напред вървели трима гайдари, а свирнята им била чудна! Ту свирели заедно, сякаш не три, а една е само, ту се редували и надпреварвали да разказват, какво и къде се е случило…