Капитанът, моят шеф каза, че няма проблем. Не каза точно това, ако трябва да съм честен. Той е голям мъж, имам предвид не само това, че е едър. Каза ми, че мога да отида на погребението, после ме попита на колко е приятелят ми. Отговорих му. След това, докато излизаше от офиса ми, Капитанът си мърмореше нещо под носа, стори ми се, че гласът му е леко развълнуван, но може само да ми се е сторило така, понеже големите мъже не се вълнуват толкова лесно. Поне така съм чувал, но може и да греша.
Снощи ми казаха. На сутринта облякох тъмна риза с дълъг ръкав и онзи черен панталон. Не обичам панталони, стягат ми, а с тази риза ми беше горещо – денят се случи да е слънчев, и доста топъл за средата на април. Докато вървях по моста, от рибното пристанище към църквата, си мислех за разни неща. Мислех си защо точно сега трябваше да се случи това, мислех си и как не ми се ходи – погребенията винаги ме напрягат. Последната мисъл всъщност е доста глупава – едва ли някой обича погребения, освен хората в ритуалните домове, поповете, които опяват мъртъвците, и работниците, които закопават гроба, след като всичко вече е свършило. Може би и те не обичат погребенията, просто усещането, че нечий живот си е заминал ги е напуснало, и те просто механично си вършат работата, за която им се плаща.
Капитанът е хубав човек: висок и слаб, с гъста чисто бяла коса, има рунтав бял мустак и черни очи с едни също толкова рунтави вежди над тях. Капитанът няма деца, макар че много е искал навремето да има - жена му не може да има деца. Понякога изглежда, че те гледа страшно под тези бухнали вежди, само че той всъщност е добър човек, поне така ми се струва на мен. Работата му обаче е такава, че понякога му се налага да гледа страшно. След като излезе, мърморейки си нещо, закрачи към черния си джип. Качи се и тръгна с мръсна газ, а аз станах, взех кутията с цигари и запалката от бюрото и също излязох от офиса. Запалих цигара, и се загледах в отдалечаващия се към изхода на пристанището джип. Пушех и гледах как прахолякът, който колата бе вдигнала се сляга бавно върху напукания асфалт и си мислех за светеца.
Миналото лято го видях, някъде около входа на Морската, близо до Казиното. Изглеждаше някак посърнал, беше с патерици и с гипсиран крак. Каза, че си е счупил крака и се опита да се пошегува със себе си. Седнахме на една пейка, и се заприказвахме. Спомняхме си как преди години се събирахме двамата в апартамента му: “да си чистим таванските етажи” - така казваше той, и ни беше смешно тогава. По очите му разбрах, че почти е успял да почисти своя. Моят “тавански етаж” все още бе препълнен с излишни мисли и желания. Когато го попитах как е работата ми отговори, че вече не работи в болницата, и че му трябват онези двадесет лева, които ми беше дал на заем преди време. Каза ми го така, сякаш не иска да ме притеснява, дори му беше неудобно, но си пролича, че наистина му трябват парите. На мен ми стана адски тъпо, че съм забравил за този заем. Нямах в себе си толкова, но обещах да му занеса парите на следващия ден.
Капитанът изглежда ме харесва. Не го е казвал досега, но го усещам по начина, по който се държи с мен. Той е голям човек и се занимава с наистина големи неща. Не знам точно с какво се занимава, а и не ми е работа да питам. Някак обаче усещам, че не е добре за мен да любопитствам, макар че ако го питам, Капитанът сигурно ще ми каже. Една събота отидох да замествам единия от колегите-технолози във фабриката, и видях двама от помощниците ми да разтоварват някакви пакети от едно малко корабче, което дори не беше корабче, а моторна яхта с панамски флаг. Пакетите не приличаха на онези пакети замразена риба, които обикновено разтоварвахме, бяха по-малки и опаковани ръчно с кафяво тиксо. После дойде и Капитанът, онези натовариха един пакет в джипа му - “Сложете един за мостра в багажника, момчета, и внимателно, че е ценна тази стока” - така им каза, а преди да тръгне се обърна към мен: “Прибирай се, моето момче, тия тук ще се оправят с разтоварването”. Погледна ме някак странно, все едно се чудеше дали ще си тръгна, или не, после се качи в джипа си, и както обикновено потегли нанякъде с мръсна газ.
На моста съм. Колите преминават покрай мен, задминават ме, а аз имам чувството, че изобщо не се движа. Имам чувството, че съм на този мост от години, и че никога няма да стигна навреме закъдето съм тръгнал. Иска ми се да съм вече на другия край на моста, но усещам, че има още дълго да вървя. Край мен преминават коли, в тях седят различни хора, и всеки се е запътил нанякъде по неговия си път. Горещо е - наближава обяд. Потя се, и се чудя дали ще стигна навреме. А той вече е пристигнал там, закъдето бе тръгнал, лежи си в ковчега - в църквата, и ме чака, и за никъде не бърза. Чака всички ни, а аз още вървя.
Светецът има брат, но не обича да говори за него. Брат му, който също е лекар, е завеждащ клиника, или има частен кабинет, не помня точно, понеже светецът не обича да говори за брат си. Знам само, че брат му е успял лекар, и кара нов Мерцедес, и че не си е губил времето да спасява случайни хора в “Спешна помощ”, както светецът правеше преди да се случи онзи инцидент. Не познавам много хора, които карат нови мерцедеси и са лекари, дори Капитанът не кара Мерцедес. Джип Митсубиши, или нещо подобно кара Капитанът, а кара джип, и винаги носи пистолет на кръста си, понеже повечето големи хора, които се занимават с големи неща и те карат джипове и имат пистолети. Но Капитанът е друга работа, той все бърза, но аз не знам закъде. Дано и той стигне навреме, закъдето е тръгнал.
На следващия ден му върнах онези двадесет лева, и му се извиних. Поговорихме отново за старите времена, за безсънните нощи по време на дългите дежурства в “Спешна помощ”, за диагнозите, които му се налагаше да поставя бързо, и които по някаква случайност винаги се оказваха верни. Така каза той, но на мен ми се струва, че не са били случайни тези диагнози. Нещо друго е било, нещо, което идва отгоре. Сети се и за онази циганска сватба, а аз го помолих да ми я разкаже отново, и пак се смяхме, докато разказваше:
Циганска сватба без оркестър и доктор не става. Една неделя, докато бил дежурен, някой повикал „Спешна помощ” на адрес, който се намирал в “Комлука” - циганския квартал. Когато пристигнал и слязъл от линейката видял, че пред очите му се вихри циганска сватба. Попитал един от циганите: „Къде е пострадалият?” Тогава отнякъде излязла дебела циганка с пъстра рокля и казала: „Още няма пострадали, докторе, но циганска сватба без оркестър и доктор не става.” И го сложили да седне в средата на дългата маса, точно до булката и младоженеца. И му сложили да яде и пие, първо на него. По едно време им казал: „Аз трябва да тръгвам, има и други пациенти.” Циганите изкарали тава с кебапчета и каса бира и ги натоварили в линейката: „Да се почерпиш докторе. Ти си най-хубавият доктор.” Слава богу, докато бил на сватбата нямало инциденти.
Инцидентът се случил после, когато започнал да кашля. Не било от цигарите, нито пък от обикновена настинка. И кракът му не бил счупен. Но не искал приятелите му да разберат, че вече няма крак. Затова си слагал гипса, преди да излезе. Може би се срамувал, че не успял да помогне на себе си, а повярвал на диагнозата на колега. Колегата поставил грешна диагноза, затова и се наложило да му отрежат крака. Но вече било късно.
Пред църквата беше шумно и имаше много хора. С някои се познавахме, а с повечето - не. Застанах на стълбите пред голямата църква и запалих цигара. Не бързах да влизам, страхувах се да го видя такъв: застинал и неподвижен, мълчалив и със затворени очи. Представих си, че е заспал, и вече му е олекнало. Нямаше как да знам какво му е било. Единственото, което знаех бе, че аз все още съм там - пред голямата църква, в която хората се бяха събрали, и не спираха да прииждат нови, и беше шумно, сякаш бяха дошли да се видят с него след дълги години раздяла, а после да се сбогуват завинаги.
Хвърлих цигарата и влязох вътре. И веднага го видях. Лицето му беше спокойно и бледо, а устните - стиснати. Знам как се прави тази работа, за да са стиснати устните, и как връзват с кърпа челюстта на мъртвите, за да изглеждат по-благопристойно за останалите живи, които ще ги погребат. Животът си бе отишъл от него, а смъртта си беше свършила работата, както винаги. Приближих се се до ковчега, и се наредих на опашката от скърбящи, дошли да поднесат съболезнованията си на опечалените роднини. Докато чаках да дойде моя ред, огледах лицата на хората в църквата - повечето изглеждаха така, като че очакваха нещо да се случи. Бяха дошли, защото така трябва, или защото някой, когото познават също бе дошъл. Брат му също беше там, стоеше прав до ковчега. Погледнах го в очите, но не видях нищо там. Погледнах и майка му - не плачеше. И баща му беше там: висок и слаб, с блуждаещ поглед.
Иконите мълчаха от стените, а свещеникът заговори със школувания си напевен глас. Въздухът в църквата бе спарен, миришеше на пот и парфюми, на тамян и на дим от горящи свещи. Свещеникът не спираше да говори, а всички ние се потяхме, стиснали в ръцете си запалените свещи, и някак чувствахме, че не ни е мястото там. Само светецът си беше на мястото, понеже времето за него вече беше свършило. Или пък беше дошло неговото време.
Запътих се обратно към пристанището, вървях бавно, вече не бързах за никъде. Отново бях на моста. Погледнах към залива и видях как един кораб отплава нанякъде. Прииска ми се и аз да отплавам с него, но усещах, че още ми е рано, нещо все още ме държеше на този бряг. Внезапно до мен изскърцаха спирачките на кола:
— Качвай се, моето момче - ще те закарам - каза Капитанът.
Качих се. Капитанът потегли с мръсна газ, после ме попита:
— С какво се занимаваше твоят приятел?
— Лекар беше - отговорих - Объркаха му диагнозата.
— Мамка му! Дай една цигара.
Изкарах една цигара от кутията, и я запалих. После му я подадох.
— Как се казваше това момче?
— Людмил се казваше - отговорих.
— Означава мил на хората - каза Капитанът, и се закашля.
После хвърли цигарата през отворения прозорец на колата, и стисна здраво волана. От очите му закапаха сълзи.
© Петър Димитров Всички права запазени