7.07.2019 г., 9:34 ч.

Съдба 

  Проза » Разкази
579 2 4
7 мин за четене

 

Съдба

 

Разказ от Георги Гълъбов

 

 

      Сирени, синьо-червени светлини, придружени от викове и кучешки лай, го отделиха от компютъра. Нещо се бе случило в съседите. Джейкоб затъкна пистолета отзад под колана и излезе навън. На улицата освен полицейските коли, пристигнаха и няколко линейки.  Видя,  как внасяха  носилки. Сърцето му се сви от тревога...  там тази вечер бяха само децата и гостите от Израел.  Трябваше да провери, какво бе станало. Тичешком заобиколи басейна и отвори желязната вратичка, която бяха направили в оградата заради децата. Но там се изправи срещу полицай с автомат в ръцете.

  -   Господине, върнете се обратно или ще се наложи да ви арестувам.

Дулото на автомата, безцеремонно насочено в лицето му, не остави място за спор. Върна се, заключвайки вратичката зад себе си.

    Съседската къща принадлежеше на  семейство Блумберг,  млади хора с две деца. Бащата, Давид, търговец на диаманти и картини, притежаваше един от най-реномираните бижутерни бизнеси в ЮАР. С него бяха приятели от детинство, заедно бяха скаути, заедно се увличаха по карате, бързи коли, голф.

    При едно от посещенията си в Израел, Давид се бе запознал с бъдещата си съпруга, Адел, която също се занимавала с бойни изкуства и дори  била инструктор в армията. За съжаление, няколко години преди това бе загубила по-големия си брат, застрелян от палестински снайперист, когато охранявал границата.

    Майката на Адел, Кони, която била с чин лейтенант и отговаряла за полицията в един от  новопостроените квартали, от дън душа мразела войните, насилието и най-вече оръжията. Но по някаква ирония на съдбата бе прекарала живота си в униформа и пистолет на кръста. 

    Баща ѝ , Виктор Барух, потомък на равини, като дете единствен от семейството останал  жив в Аушвиц.

    Интересна бе историята около запознаването на Виктор и  Кони. Освободени от напредващата Съветска армия, близо 7000 по чудо уцелели “курортисти” в Аушвиц ,  между които се оказал и Виктор, трябвало да бъдат хранени  от руснаците. А те нямали достатъчно храна дори за собствените си войници. Невръстният Виктор, когото идентифицирали по татуирания на ръката му лагерен номер,  бе препратен  в България  -  тази единствена държава в Европа, която не бе позволила на нацистите да вземат еврейското ѝ  население за лагерите. Там го бе приело  семейството на Кони и заедно с тях две години по- късно се преселил в Израел.  В желанието си да бъде максимално  полезен на Родината, достигайки пълнолетие бил ръкоположен за равин и останал на служба в армията.  Въпреки трудностите създали семейство с Кони, която подобно на него след прослуженото време се присъединила  към полицията.

    Давид поискал от родителите на Адел да му позволят да се ожени за нея и бил приятно изненадан, когато те веднага се съгласили , въпреки  че знаели колко рядко ще я виждат, отивайки да живее при него в ЮАР. Не без значение се оказа и факта , че Давид се ползваше с репутацията на честен,  щедър, просперирал бизнесмен, а това е много важно  сред евреите. Всъщност щом им се родиха внучките, дядо и баба започнаха да им гостуват почти всяка година.  Обикновено оставаха по три седмици. Тогава по съседски се събираха на барбекю или кафе всеки ден, а в съботите заедно ходеха в синагогата. Живееха като едно голямо семейство.

    Тази  сутрин Адел и Давид заминаха за  Сън Сити, където искаха да присъстват на забележително представление и на следващия ден щяха да се върнат. Децата  заедно прекараха неделния ден около басейна, вдигайки невъобразим шум за радост на дядо и баба.   

    Джейкоб, като брокър,   търгуваше с акции в интернет,  следеше световните борси  и рядко се отделяше от компютрите си.

     В града се подвизаваха няколко банди , тъй наречените “цоци”. Добре организирани, маскирани като градинари, готвачи, шофьори и дори охранители, те постоянно събираха информация за предполагаемите си бъдещи  удари  на заможни „ бели”.  Къщата на семейство Блумберг отдавна бе привлякла вниманието им, но високата ограда с ток , кучетата , и безжична аларма ги затрудняваше. Но не много. Преди всичко се “сприятелиха “ с кучетата. Подхвърляха  късчета месо през оградата, и когато настъпеше подходящия момент, обикновено слагаха силно приспивателно в мръвките. Така кучетата и след „удара” си оставаха „техни”. Стената  смятаха да прескочат зад тенис корта, използвайки камион преобразен като тези, с които градската управа работеше по уличното осветление. Знаеха и за сейфа, скрит зад една от картините в хола.  Подходящ за  удар момент се оказа днешния ден – подробности научиха от чистачката им, която наивно се бе разприказвала пред приятелки.  Дори случайно да се включеше алармата, имаха повече от десет минути, преди да пристигне патрул. Те на няколко пъти “случайно” я бяха задействали и за патрулите не беше тайна, че там тревогите са предизвикани от птици , кучета или от самите собственици. Затова не се притесняваха много и  първо се обаждаха по телефона да проверят, дали наистина се е случило нещо важно.  Камерите се включваха нощем или когато „белите”отсъстваха от дома си. Затова тримата маскирани  ”цоци”, след като нахраниха кучетата, прескочиха оградата и скрити в храстите изчакваха момента, когато гостите ще изключат алармата, за да влязат.

    Джейкоб набра номера на Давидовия мобилен телефон, но не можа да се свърже. Опита и този на Адел със същия резултат. Сара – съпругата му,  изпрати кратко съобщение:  „Приберете се незабавно!”.   След това се наложи да успокояват децата, които бяха излезли на улицата по пижами, прибледнели и изплашени, но загрижени за приятелките си.  

    След приятно прекарания ден около басейна, коша барбекю, което Виктор благослови според традициите, гостите се прибраха в дома си, минавайки през вратичката в оградата. Само секунди, след като си влязоха в къщи, чуха шум от счупено стъкло и трима души с балаклави, покриващи лицата им се изправиха пред тях.  Бяха въоръжени с пистолет и скъсена ловджийска пушка, докато третият размахваше самурайски меч.

    Момичетата се разплакаха, притискайки се до баба си. Виктор, който много пъти през живота си бе гледал смъртта в очите, застана между нападателите и семейството си, правейки знак с ръката си да спрат.

 –  За Бога, не плашете децата, какво... . Силният удар с пистолет в главата, който му нанесе единият от нападателите, го повали безчувствен. Кръвта, течаща от раната, започна да се събира като локвичка на покрития с плочки под. Онзи със самурайския меч накара Кони и децата нарочно да коленичат в кръвта на пода, след което опиянен от властта си, посече златния менорах,  поставен на масичка от лявата страна на входната врата.  Искаше нагледно да им покаже, какво ще се случи с тях, ако не  му се подчиняват. В това време, другите двама, вече намерили касата, започнаха да я режат с портативен оксижен. Не го правеха за пръв път и за около четири минути  щяха да я отворят.

     Сигналната лампа с номера на семейство Блумберг  замига тревожно на таблото в охранителната служба. Напоследък  тази аларма доста често се задействаше и се налагаше да бързат за проверки,  които в края на краищата се оказваха предизвикани от нещо друго, но не и от опит за влизане с взлом. Изчакаха една минута и след като лампата не угасна,  позвъниха на домашния телефон. Никой не им отговори. Тогава се обадиха на един от патрулите си, който според GPS’a беше  съвсем наблизо.

       Касата  беше отворена . Вътре се оказаха няколко тлъсти пачки с американски долари, свитъци с лабораторни оценки с диаманти, прикрепени към тях, както и стотина шлифовани в малка торбичка.  Дори  за изпечените крадци този  удар се оказа изключителен .  Тук бяха попаднали на повече от милион. Онзи с меча грабна по- голямото момиче за косата и я повлече към ъгъла . Искаше да изнасили детето, като едно малко отмъщение към тези, които бяха убили неговия Исус.

    - Тиа чифути не спират да ме учудват... скив, изкуфелника  си   е татуирал телефонен  номер на ръката. Имат башка мангизи отколкото акъл!

    - Имат... затуй им ги гепиме. Айде, цоци – обади се  другият, вече натъпкал плячката в торба – айде, свършвай с чифутчето по- бързо и да се измитаме оттук.

      Кони, която стоеше на колене между падналия в безсъзнание Виктор и масичката за кафе, знаеше, че там зет ѝ бе прикрепил с магнит един зареден  девет милиметров  Браунинг. Пресегна се  и взе пистолета.  В опитните ѝ ръце трите светкавични изстрела се сляха в един.  Като офицер в израелската полиция беше изисквала от подчинените си всекидневно да тренират на стрелбището.  Тя самата им служеше за пример с изключителната си точност и професионализъм.  Досега, оръжие беше употребявала само в качеството си на полицай,  никога в цивилния си живот. Но днес се наложи!

     Блясъка от тези изстрели видяха охранителите, спирайки  пред къщата. Специалният бутон на таблото в колата им автоматично избираше 10111 и след две минути полицейски коли, последвани от линейка, запълниха улицата. Кони им отвори вратата.  Повикаха още три линейки.  Техните светлини и сирени бяха отделили Джейкоб от компютъра.

       Разследващите случая детективи останаха поразени: бандитите бяха убити с по един куршум между очите. Единият от тях се оказа градинаря на Джейкоб.

       Още в линейката Виктор дойде в съзнание. В Спешното отделение му преляха кръв, полицаите говориха с него известно време. Едва след това разрешиха на Кони да влезе. Като я видя, очите на Виктор светнаха от радост:

    –  И този път Хашем не ни изостави! Обичам те!

  На следващия ден във вестниците се появи гневна статия, как някаква самозабравила се расистка, застреляла трима припадащи от глад местни, които потропали на вратата ѝ за парче хляб.

 

 

© Георги Гълъбов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво! Великолепно написано. И да, много ми хареса, защото моята раса е бялата раса и въпреки всякакви изцепки, които кой знае защо наричат "политкоректни" (едно време имаше политкомисари), аз винаги ще защищавам собствената си раса.Ето защо съм възхитен, особено от убийствения сарказъм в последното изречение, което отлично защищава идеята на целия.разказ.
  • Чудесен разказ! Особено завършекът. Живял съм в Израел, макар и за кратко, и според мен авторът познава еврейските традиции. Но не това е важното, за мен краят е много важен. Стойностни произведения рядко се срешат напоследък в този сайт, така, че се радвам, че попаднах днес на вашия разказ, Георги.
  • Много ми хареса! Истинска история ли е?
  • Хубав разказ Георги,хареса ми много Поздрав.
Предложения
: ??:??