Ползвам случая, за да ви кажа, че не ви се сърдя. Аз изобщо не съм лош човек, независимо как ме наричате и за какъв ме смятате. Бил съм и в по-лоши ситуации, наричали са далеч по-оскърбително от длъжник, но винаги съм оцелявал. Да оцеляваш в днешно време, е въпрос на морал. Неморалните не оцеляват, те преуспяват. Другите едва се държат на косъма на морала си и нито крадат, нито с проституция или друга подобна политика се занимават, не докосват дрога, даже и подкуп не вкусват. Тези на косъма – не са  и депутати и заместник-министри не са, за нищо не стават. Те са от друго тесто, не ги бива за бизнес и затова се крепят за морала като удавник за сламка. Нали така казват – нравствеността е оправдание за неуспелите.

     Но няма значение. Моралът не е оправдание за нищо. Не е за това сега думата. Просто реших да се възползвам от случая, за да...

     – Това го чухме вече! – ще кажете.

     Забравих, че с това започнах. Че се ползвам от трибуната. Не бива да го забравям. От вниманието ви. Или от случая. Извинете.

     Ето какво. Нека започна...

     „Тъпанар! Лайно! Дебеловрат чревоугодник!“

     Видяхте ли ме? Бях се скрил в сянката ви  се хранех. Да, такъв съм.  Три в едно.

     Няма начин да не го кажете. Но аз ще се направя, че не съм ви чул. Така е по-удобно – и за мен, и за вас. Аз ще се възползвам от случая, а вие ще се престорите, че ви е интересно.

     А и нищо не сте чули. Успокойте се.

     ... За да ви кажа, че изобщо не съм обиден. Аз по принцип не обичам топло. Нека съм лайно. Сегаа, затворете очи, нека са летни горещини – да речем, потя се и се бърша с носна кърпичка, от което ми става още по-зле, защото не е достатъчно да си потен, за да си в това ужасно състояние, в което се намирам аз: освен че съм вир-вода, мириша мистично и една от причините е именно тази носна кърпичка. От наименованието ѝ е видно, че се използва предимно за нос, но ако носът ми не е протекъл като бюджета на здравната каса, тогава същата кърпичка може да има и алтернативна употреба. Като военната техника – нали и тя има двойна употреба, в мирно време се използва да избива своите, във военно време – чуждите. Та и тази носна кърпичка убива всичко човешко у мен, добре вмирисана и грижливо сгъната в задния джоб, тя винаги идва на помощ, когато потта се стече я по гърба, я под мишниците ми. Никак не изглеждам добре, когато е топло.

     Тъпа ленена кърпа.

     Затова ми е все едно дали вкъщи ще е топло през зимата, или не. По-добре да не е топло. Пак ще влезе в употреба носната кърпичка, а това не е за предпочитане от общочовешка гледна точка. Един здрав, сибирски студ ще ме направи по-бодър, по-устойчив на прехода, който у нас е постоянно състояние на безпътица и затова всички гледаме в различни посоки, когато стане дума за бъдещето. Човек е по-съсредоточен, когато е студено, върши всичко бързо и пресметливо, движенията му винаги са отривисти, дръзки и самоуверени, пести енергия, за да може да има за сърцето, далака и черния дроб. И за дебелото черво.

     Не исках да го казвам, но ми взехте думата от устата. Нарочно го казвам, да ви ядосам.

     Виж, това че ме осъдихте да ви платя сто шейсет и два лева и петнайсет стотинки, не е добре. А и тия триста и седем лева за разноски хич не ми се струват реални. Че как така става, бе драги? Дължа ви сто лева, а разноските ви – триста? Като оня ден: плащам някаква такса за пет лева, а в банката ми искат пет и петдесет за платежното нареждане.

     – Вие луди ли сте, бре? – питам счетоводителката на гишето. Навремето на тези моми им викахме касиерки, сега имат табелки на гърдите си и там пише, че заемат други длъжности. Хубави са тия табелки, на епично място ги слагат, и подложката си я бива.

     – По-учтиво, господине! – сръга ме с поглед и глас през зъби дежурният по офис. Той не носи палка, не е и униформен, но коремът му е така убедителен, че млъквам; може да попадна в стомашна стража. И повтаря: – По-учтиво, с поклон.

     Нарочно го казва, за да ме ядоса.

     Мълчанието е злато. Това се разбира най-добре, когато влезеш в банка. Навремето обираха банки, сега банките обират нас. И изискват учтивост, докато го правят.

     Ама не само те. И „Топлофикация” също. Да ме съдат – бива, то сега не е въпрос на морал, а на физическо действие, като да си чоплиш носа е съденето, от нямане какво да правиш, дела водиш, ама чак така... Нали съм спрял парното, джанъм, какво искате? Аз обичам студа. И бедността също. Драго ми е да слушам радио, от телевизионерите вече ме е страх, те на случките им викат новини и все за бесни и луди се говори, страх да те хване. Какво се врете в живота ми, защо ме съдите? За да ми тормозите, нали, да ми докажете, че не мога да съществувам без „Топлофикация”, човек без топлина е непълноценен като живот без фактура; ако от вас зависеше, и слънцето щяхте да вземете на концесия, та да ни таксувате... Ала там ще има да спорите с енергото на планетата, с ядрото. Ще се разберете някак, дума да няма, от един дол дренки сте.

     Ама какво да ви кажа. Не ви се сърдя. Ползвам случая... всъщност случаят е, че получих съдебното решение. В името на народа сте ме осъдили. Съдете ме: като тръгна да изхвърлям боклука сутрин, целият народ ме гледа така, сякаш изхвърлям себе си. А целият народ се състои от двама-трима бираджии, които кесят на пейките в очакване на първото шкембе чорба в закусвалнята. Но и те са съдници.

     Сега частният съдебен изпълнител ще ти спретне едно изпълнително делце, потри длани моят приятел, адвокатът. Ще ти прати поканка за доброволно изпълнение.

     Той, адвокатът ми, е бивш служител в „Топлофикация“. Иначе нищо не го оправдава. Готин човек, зле образован, строен иначе, хубавец – от онези, които хващат окото на жените, за да ти ги вземат. Кьосе. Мразя обезкосмените мъже. Този беше от тях. Самодив. Обаче все пак му обясних, че не съм доброволец при изпълнението, само кръв дарявам доброволно; ала това било изпълнение на гражданско задължение, не топлофикационно. Щели да ми запорират заплатата – хайде де, да го направят! Юродиви юроди юридически!

     „Може и друго!“ – заинати се адвокатът, моят човек. И повдига космите на веждите си, колкото му бяха останали.  Приглади ги внимателно и изстина като парно. Според мен е ювелирен глупак като всички топлофикационни юристи и повечето прокурори.

     Но поощри размислите ми.

     А те разкриха опасението, че ще ми се подиграват в службата: нещастникът със запорирана заплата. Добре де, добре. И какво от това? Вие – по богати, аз все така беден. По-топло ли ще ви стане от това? Да ви услужа ли с носната си кърпичка? Да си обършете потта и носа, не за друго.

     Или да си обършете ви трябва друго тя? Явно съм го казал на глас.

     – Разбира се – отговори машинално адвокатът. Какво ли имаше да бърше? – Имаме да вземаме много пари от КТБ, фалиралата банка, за която всички забравиха. – Видя се, че има пот по челото му. Или не беше пот? – Над осемдесет милиона лева затрихме там... обективно. За нас всяка стотинка е важна сега, до ден днешен. Няма да получим и една трета обратно от фалита. Така се очертава. Грешно усвоихме парите, когато ги имахме. Обективно. Но зле ги харчим, щом ги нямаме. Субективно. – Отново обърса челото си. Там нямаше пот. Какво ли бъшеше?

     Но продължи:

     – И така: правим реформи сега. Съкращения. И носните кърпични... също. Имат смисъл в този план.

     Не разбрах в кой план. Мисля, че никой не разбра.

     Това се усеща най-добре, когато влезеш в банка: това според мен имаше предвид човекът адвокат с мокрото чело. Там моралът е план за неуспех. Ако предложа на банката проект за финансиране на би-джей проект в областта на хай-тех логото на новата фаши-схилистика? Сигурен съм, че ще дадат сто милиона. Младежите ще луднат по нея. Какво е това ли? И аз не знам. Нали сега я създавам. Обаче ще гепя сто. Хай-тех. Съзирваш ли визията, пич?

     Както казах в началото, ненормалните... успяват. Това ли казах всъщност? Морал и успех? Нравственост и пари? Та това е несъвършенство на идеята за спокоен живот! Моля, поправете ме, но аз все пак дължа тези сто шейсет и два лева и петнайсет стотинки без разноските.

     Ала на кого?

     Имам чувството, че някой всяко утро ме създава, за да дължа, и всяка вечер ме унищожава, за да заличи дълга ми.

     Не му се сърдя. Но ме уморява. И не знам защо го прави.