Много дълго продължи този сън. Като нишка от някаква плетеница – усукваше се, диплеше свои форми, после се обръщаше, влизаше в други образувания и накрая вече всичко се объркваше в хаотична безредица, красива и плашеща едновременно.

     Сънят рисуваше живота му такъв, какъвто той не искаше да бъде. Паяжина – бяла, надиплена и примамлива като капан, висеше в главата му всяка нощ. Усещаше, че паякът е той, затова не можеше да спи, тревожеше се, че ако помръдне, ще се оплете в собствената си мрежа – уж негова, а всъщност оплетена от съня, същият сън, който идваше и си отиваше без да пита.

     Дали не бълнува?

     Бълнува, разбира се.

     – Ето сега ще стана и ще отида до мивката, за да си налея една чаша вода! – провикна се бодро и установи, че гласът му е уморен, дрезгав и не е... съвсем негов.

     После видя някак отстрани, че тялото му се изправя, прегъва се, за да направи крачка, а сянката, която го отразяваше, беше много по-голяма и ясна от самото тяло.

     Отпи от водата и се взря в отпечатъците на потните си длани върху стъклената чаша. После се обърна и се уплаши, че сянката го наблюдава, станала е съвсем голяма и е готова да го погълне. Тази сянка е напълно черна, не е като паяжината от съня му. Дали да не избяга? Къде? Та той е пленник на собствената си паяжина. Нали той изплете живота си такъв, какъвто е? Как да избяга? Невъзможно е.

     – Сега ще се върна в леглото и ще заспя! – каза още по-силно, та сянката да се уплаши и да избяга. Неговата сянка никога не се плашеше. Тя беше по-смела от него, такава сянка има право на собствен живот.

     Вероятно затова тя му отвърна със същия дрезгав, рязък и силен глас:

     – Ще си легнеш в леглото и няма да заспиш! Заспиват само хора с очи. Затварят клепачите, спускат пердето на този живот и отиват в другия.

     Да, стаята беше прекалено малка за двамата – за него и за сянката. Нека тя да си крещи, това също е безсилие, той ще прави каквото иска и каквото е решил. Сянката да отговаря за своите сенчести неща.

     Затвори очи. Перде? Хм. По-скоро щора. Карай. Всичко е сянка.

     Защо ли се изпотява? Не е топло. Не е и студено.

     Просто има нужда от почивка, това е. Дали животът е паяжина, не е въпрос, който ще реши паякът. Нито собствената му сянка.

     Този въпрос могат да решат само жертвите на паяжината. Унесе се. И сякаш задрема. Обаче телефонът звънна.

     Мразеше мобилните телефони.

     – Кой е?

     Мълчание. Сигурно е грешка. Понечи да натисне копчето за затваряне, обаче чу:

     – Аз.

     Позна гласа му.

     – А, ти ли си. Кажи.

     – Няма какво да ти казвам. Обещах да ти се обадя, когато идвам.

     – Ти... Кольо ли си?

     – Не, Сянката съм. Вчера говорихме.

     – Вчера говорих с Кольо.

     – И утре ще говориш с него. Кольо е вече при мен.

     Значи затова се е изпотявал. Сянката е била на жица разстояние. А може би е грешка?

     – Кой се обажда всъщност?

    Чу се пиукане.

     Дължеше пари на Кольо. Сигурно е от някоя колекторска фирма. „Боже, боже... Защо се наложи да вземам заеми на стари години. И ги взех, макар да знаех, че няма да мога да ги върна. Сигурно защото цял живот се надявах някой да го стори вместо мен. Нещо добро. Без аз да правя добро. Да взема от чуждото и друг да плати. Така е най-сладко. В крайна сметка животът е... такъв.“

     Закахъри се. Кольо бил... при нея. Че коя е тя, по дяволите, та да знае за Кольо? И за задълженията му? Жена му ли? Едва ли. Кольо никога няма да каже да жена си, че дава пари на своя приятел, дори те да са му последните.

Но пък, от друга страна, щом Кольо вече е на оня свят според Сянката, значи няма да има на кого да връща парите. И всичко е наред.

     Сипа си вода, ръката му трепереше. Надигна чашата, а в отражението на водата видя нея... Сянката. Клатеше зад гърба му нещо в края си, костовато като показалец: „Не пий вода... Няма нужда.“

     Остави чашата на мивката и я погледна злобно. „И дълговете като нея ще оставя. Кольо ще пие студена вода. Синовете му – също. Нищо не могат да вземат от мен. Нямам нищо на мое име. Това е добре. Всичко съм премислил.“

     Сърцебиенето не беше нещо необичайно, но този път дойде внезапно и по-силно. Нещо блъскаше, лумкаше в гърдите, като разгоряла пещ със стари цепеници. Усети, че този път е различно.

     – Дълговете... Кольо... – едва говореше. Държеше се за стомаха и опипваше гърдите. В него беше влязло нещо.

     Досети се за сина си. Тя, майка му, трябва да се е погрижила. Минаха шейсет години. Не му пращаше издръжка на младини, наистина. Но пък в крайна сметка... може би е имало причина. Винаги има причина. Децата са на майка им. Той тогава имаше други проблеми, други харчове. Това дете не беше само негово.

     Сянката дойде и го помилва. Стана студено. Беше по-грозна от това, което бе виждал на рисунки и в сънища. Миришеше ужасно.

     Не беше милване докосването ѝ – режеше този допир, стържеше, скърцаше като стиропор в огледало, разкъсваше го. Усети, че целият гори. Чувал беше, че така е преди края.

     – Дълговете се наследяват – каза благосклонно миризливата грозница. – Това облекчава болката по пътя надолу. Няма страшно.

     – Но аз нямам наследници – едва продума смъртникът. – Дори не осинових, въпреки че можех. А сина ми... майка му само знае къде е.

     Тя се изхили доволно:

     – Ето това е страшното. Цяла вечност ще плащаш лихвите. – Изкикоти се зловещо. – А главницата си ти. Ха-ха!

     Не се уплаши от вида ѝ толкова, колкото от думите. А тя се изплю в лицето му:

     – Адът е банка. Там обичат длъжниците. Хранят се с тях. Няма равноправни. (Хи-хи! Равноправни!) А ти, самодържецо? Везните... Ти си изпуснал везните на своя живот. Защото си мислел, че ги държиш. И своиш. Сега ще разбереш някои неща. Налага се.

     Не го остави да говори повече. Нямаше смисъл. А и трябваше да плаща. Не биваше да се мотае вече в този негов свят.

     „... Много дълго продължи този сън – каза си, когато усети, че вече е буден. – Имах чувството, че няма да се събудя никога.“

     Опита да отвори очи. Но не успя.

     Понякога така се случва. Клепачите залепват. Когато има защо.