Това е най-хубавият час за мен – разходката ми в кварталния парк. Освен бягството от малкия апартамент, другото хубаво е запознанствата и историите, които остават задълго запечатани в съзнанието ми.

            Крачките ми отекват по чакълената пътека, стряскайки заспалите на припек котки. Една от тях направи крачка за бягство, но след светкавичния поглед, който ми отправи, разбра, че съм безопасна, и отново се отпусна в прегръдките на слънцето. Не бързах да седна. Наслаждавах се на възможността да премина край храстите, от които излитаха обезпокоени птици, покрай пейките, заети от доволни хора. Защото недоволният човек е вечно зает и в живота му няма място за бягство в красотата.

            Избрах си пейка и седнах. Оттук виждах всички, които влизаха, а и те ме виждаха. Така се надявах да дойде някой познат или да ме избере за приказка някой непознат.

            Отдалеч видях позната физиономия. Беше лекарят от съседния апартамент. Понякога се засичахме на терасите и младият мъж винаги ме поздравяваше. С времето започнахме и разговори. Завършил преди пет години. Работи в районната болница. Кардиолог.

            Като се приближи, се стреснах от израза на лицето му – една болка и същевременно недоумение и почуда бяха чувствата, които ме озадачиха. Погледна ме, без да ме види, и подмина. След втората крачка се спря и се обърна. Усмихна ми се извинително:

            – Простете, не ви забелязах.

            – Разбрах, докторе. Виждате ми се угрижен. Искате ли да седнете? – поканих го с надежда да приеме.

Той за миг се подвоуми, но само за миг. Върна се и седна с въздишка. Оставих го сам да реши дали да говори.

Погледна ме проницателно и попита:

            – Срещали ли сте истинската любов? Оная, безграничната...

Не ме остави да отговоря, а и едва ли искаше.

            – Мислех, че са бабини приказки. За мен любовта беше привързаност, отговорност, добър секс. Толкова! От пет години съм лекар. Кардиолог съм. Работя в болницата, посещавам домове. Нищо, което да ме извади от рутината. Имам приятелка, разбираме се, но не съм готов още за семейство.

            Поспря за миг и се вгледа в мен.

            – Странно, не се познаваме достатъчно, ала ми вдъхвате спокойствие и сигурност. Ще ви разкажа една история за оная, безграничната любов...

            Нищо не му отговорих. Оставих го да продължи пътя на разказа. Не исках да го отклонявам.

            – Преди шест месеца в клиниката доведоха млада жена, тежко болна от бронхопневмония. Една настинка, незаинтересованост от нейна страна – и болестта се усложнява. Докараха я случайни хора. Припаднала в супер-маркета. С нея три малки деца – на една, на три и на пет години. Децата плачат, не оставят сестрите да ги отделят от майка им. Вкарахме жената в реанимация. Беше зле. Животът ѝ беше в опасност. Сърцето й беше силно увредено. Два часа се борихме, за да я спасим. След като овладяхме кризисния момент, се оттеглих в кабинета си. Не след дълго на вратата се почука. Отворих и в кабинета влезе млад мъж.

            – Добър ден! Аз съм съпругът на жената, която са довели с малките деца.

            – А, да! Седнете, моля! Положението е сериозно. Не е дошла навреме и по този начин е усложнила болестта.

            – Докторе, аз работя от сутрин до вечер. Виждах, че не е добре. Казах й да отиде на лекар, ала нали ги знаеш жените... – махна безнадеждно с ръка той, сякаш искаше да ми каже, че няма смисъл да говорим. Фактът е налице и няма да променим нещата.

– Добре – съгласих се аз, – сега чакаме. Опасността не е преминала. Сърцето е много слабо. Има тежка сърдечна недостатъчност. Имало е проблем, но не е обърнато внимание.

– Докторе, чужденци сме. Знаеш как е! Бяхме без документи, страхувах се да не ни върнат обратно. После дойдоха децата. Искахме ги. Не се притеснявахме как ще ги отгледаме. Имахме вяра и много любов. Тя е прекрасна жена. Кротка и всеотдайна. Добра домакиня. Умна, всичко й идва óтръки.  Шие, плете. Купихме шевна машина и жените от града идват за поправка на дрехи. Не взема скъпо. Които нямат пари, носят ядене. Всички я обичат. За всяка жена намира добра дума и умен съвет. – Мъжът замълча, за да преглътне сълзите си. – Ах, докторе, спасете я! Какво ще правят децата без нея? По-добре аз да умра, а тя да остане...

– Ще направим всичко, което зависи от нас. И Бог да помогне. Но да знаете, че положението е много тежко. Даже да се оправи се, няма да може да живее дълго с това сърце. Ние ще я включим в списъка на чакащите за присаждане, но знаете – чакането е неопределено.

Мъжът стоеше като ударен от гръм. По бузите му бавно се стичаха мъжки сълзи, които той даже не усещаше. Не издържах да гледам тази болка, станах, внимателно го хванах за ръката и го заведох да седне. Той като послушно дете ме последва.

Следващите дни бяха особено тежки, но полека-лека състоянието на жената започна да се подобрява. Дойде и денят, в който напусна болницата и се прибра вкъщи. Предупредих, че трябва много да се пази, да не се уморява и редовно да пие лекарствата си, а аз ще я посещавам два пъти в седмицата.

Влязох в семейството... Тази жена ме спечели. Беше пълна с благородство. Около нея се носеше една аура на обич, която завладяваше всеки, попаднал в обсега й. Винаги сварвах жени, на които говореше и даваше съвети с една топла усмивка. Името й беше показателно – Ангелина. Направих всичко необходимо, за да вземе пенсия по болест. Семейството бе толкова доволно, че ме обсипаха с благодарности, сякаш аз от джоба си им бях дал парите.

Месеците минаваха без повикване. Ангелина отслабваше от ден на ден.  Спря да работи, по-дълго оставаше в леглото. Приятелките й идваха, шетаха, готвеха, водеха децата на градина. Винаги имаше жена до нея. Сякаш жените на града бяха поели щафетата на човешката отзивчивост. Със съпруга си се виждаха рядко. Единственото, което мъжът й винаги повтаряше, бе:

– По-добре аз да умра, децата имат нужда от майка си.

Дните продължаваха да текат отчайващо празни. Изтичаха и силите на Ангелина, приближавайки я към края на живота. Взехме я отново в болницата и включихме на изкуствено сърце. Но това положение не можеше да продължи дълго. Вчера сутринта разбрах, че краят е въпрос на дни. Позвъних на мъжа й и го уведомих. Днес рано-рано телефонът ми иззвъня. Беше той:

– Намерих сърце. След час съм в болницата. Пригответе Ангелина!

Веднага дадох необходимите нареждания. След час мъжът влезе в предоперационната. Не носеше нищо. Погледнах го учудено и запитах:

– Къде е сърцето?

– Мога ли да видя съпругата си за малко?

Дадох съгласието си. Облече стерилни дрехи и влезе при Ангелина. Приближи се, погали я, целуна я и й прошепна нещо. Излезе и дойде при мен.

            – Не я изоставяйте, докторе, докато се оправи! Това писмо е за вас. Отворете го по-късно...

Подаде ми един плик, погледна ме с разплакани очи, извади пистолет и стреля в главата си.

            Нямахме време за паника. Пренесохме тялото на другата операционна маса и започнахме работа.

Всичко завърши успешно. Жената е в реанимация, но съм сигурен, че ще се възстанови. Така се срещнах с безграничната любов, уважаема госпожо. Разбирате ли, този мъж продължава живота си там, в гърдите на жена си. Те пак ще са заедно и този път завинаги. Нищо не може да ги раздели, даже смъртта...

            Лекарят се изправи и без да каже нищо повече, без да ме погледне даже, продължи пътя си. Че какво ли повече можеше да се каже?! Погледнах към небето и си спомних думите на един мъдър старец:

„Името на Бога е Любов!”