Тайнството
Много ми е трудно да приема реалността на съществуването. Сякаш то не притежава необходимата доза плътност, за да ме накара да повярвам в него. Случващото се около мен, независимо дали е едно шествие, което наблюдавам отстрани, или е поток, в който съм потопен и увлечен от движението му, не ме убеждава в собственото ми съществуване, нито в това на другите. И така аз отбягвах всичко, което активно се опитваше да ме вплита в обкръжаващото ме, защото просто я нямаше мотивацията за обвързване с него. Не може един призрак да търси начини да стане реален, след като има усещането, че е изтъкан единствено от имагинерност. Приех живота като блъф и колкото и странно да звучи привикнах към неговата илюзорност. С една дума играех добре ролята си пред останалите холограми. Изпитвах през цялото време вътрешната убеденост, че те също подозират какво са, но от страх да приемат това свое разкритие участваха в един всеобщ театър на абсурда. Страхът, че не си реален, а си сбор от призрачни маски, е чудовищен страх. И какво би се случило, ако призракът умре? Трябва ли той да изпитва страх от тази си смърт? Защото какво следва след нея? - Нима не нова призрачност?! И така докога...? Докога...?!!!!!!!!!!! Чаках тази комедия да свърши, макар че може ли да има край нещо, което не е реално? Всяка дейност ми изглеждаше нелепа и абсурдна. Затова избягвах да се захващам с каквото и да е. И така животът ми си изтече. Липсваше само кучето, което да излае и петелът, който да пропее на виделина, за да е свършекът автентичен и сякаш взет от селски пейзаж. С една дума бях пътник, застанал на пуст перон и очакващ появата на влака. Влакът, който да го отведе не знам къде по причина на не знам защо. И точно тогава се появи Тя. Малка, крехка, невинна и толкова млада. Изникна от самото нищо, за да ми каже - остани! Аз се нуждая от теб. Сякаш беше мистична Пратеница от нещо отвъдно. От Бъдещето. Повярвах й и останах. От този миг станахме двама скитници в една безкрайна и опожарена земя, населена с тях - призраците. Прииска ми се да я защитя от този зловещ свят. И с всеки изминал ден любовта ми към нея растеше. Когато ме прегръщаше, все едно ми казваше безмълвно - моля те помогни ми. Дойдох да те спася, но и аз самата се нуждая от спасение. Скитахме из прерията - прерията на глутницата сенки с протяжен вой. И техните челюсти тракаха картечно навсякъде около нас. Сякаш бяхме преживели трета световна война и бяхме останали единствените живи човешки същества. Бродещи по своите непредсказуеми траектории, хванати ръка за ръка.
Да я спася, но как? Кажете ми - как? И какво означава "спасение"? Може би сме две невзрачни жаби попаднали в каца с мляко и давещи се в нея. Да ритаме с крака тогава, докато избием буца масло и стъпили на неговата твърд да избягаме от кацата.
Гледам я - малка, фина, крехка и уплашена. С големи и красиви очи. С финес неприсъщ на човешките същества. И любовта ми към нея продължава да расте. Тя е единственото ми доказателство, че вече не съм призрак. Но дали аз съм за нея аналогичното доказателство? Каквото и да се случи с нас, убеден съм, че срещата ни не беше случайна. Беше съдбовна, ако е прието да се говори за съдба при призраците и холограмите. Настъпи най-малко вероятното събитие. А когато това се случи, законите за големите числа губят своя смисъл и изгрява часът на Тайнството. Тайнството, което ни осмисля в един взаимен поглед на привличане!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
