Животът е твърде ироничен.

Дава ти тъга, за да разбереш какво е щастието;

шум, за да се насладиш на тишината и отсъствие,

за да оцениш присъствието.

Ерих Мария Ремарк

   Жана влезе в заведението, за да се предпази от внезапно рукналия като река от небето дъжд. Тя беше красива жена на 24 години облечена в кожено яке със средно дълга права коса, ослепително бяла кожа, очи променящи цвета си от сапфирено синьо до смарагдово зелено в зависимост от светлината и настроението и, устни, които те подканяха да ги целуваш без да спираш.

  - Заповядайте, седнете тук. – каза един господин от единствената свободна в малкото кафене маса.

   - Да.... Благодаря Ви. – плахо отвърна тя приближи се и седна на стола.

  - Така и така ще прекараме известно време заедно да Ви се представя, казвам се Димитър. – протегна той ръката си..

   След като отминаха първите 15 минути на тягостно мълчание постепенно се заговориха, за дъжда, за движението, което не спира и така от дума на дума неусетно минаха часове, когато станаха дъжда отдавна беше спрял и слънцето огряваше вече сухия асфалт. Тя се усмихна и тръгна в своята посока, но нещо я накара да се обърне. Той бъркаше в джоба си, когато видя, че тя го гледа и подаде визитката си и каза:

   - Ще ми е приятно да се чуем някой път, може и да хапнем заедно.

   - С удоволствие. - отговори тя

И се случи, три дни по-късно вечеряха заедно. Тя не можеше да повярва, колко общи неща намираше между тях. Как може изобщо да съществува такъв човек? Този въпрос се въртеше в главата и постоянно. Само близостта му я караше да се отпуска така както никога преди не си беше позволявала да го прави. Кафевите му очи излъчваха увереност а в тях се преливаха от тъмно кафеви през карамелени та чак до зеленикави нюанси. Той беше висок около метър и осемдесет с нормално телосложение, разведен. Имаше една прекрасна дъщеря, с която двете се харесаха още от първия път, когато се видяха.

Жана не спираше да си задава въпроса „Защо тази жена е изпуснала мъж като него?”  

Малко по малко се сближаваха и времето беше на тяхна страна докато един ден телефона и не звънна. Беше той:

   - Кажи, любов моя. – каза нежно тя като опря слушалката до ухото си

   - Трябва да поговорим, красавице. Сериозно е.

   - Какво има, кажи ми, какво е станало? – попита разтревожено тя.

   - Не сега и не по телефона, да обядваме заедно.

   - Да добре в 11:30 удобно ли е?

   - Ще мина да те взема, Красавице. Не се притеснявай всичко ще бъде наред.

Чакайки го на тротоара сърцето и щеше да изкочи от притеснение. Точен както винаги, точно на минутата той зави и спря с колата си пред офиса и, тя се качи и го погледна, лицето му излъчваше едновременно и притеснение и увереност. Това донякъде я успокои, 15 минути по късно си поръчаха храната и тя нетърпеливо попита:

   - Какво се е случило?

   - Искам да те помоля да ме разбереш и да не побесняваш. Получих предложение за работа на, което не мога да откажа. Това е мечтаната ми работа....

   - Но какво толкова ще си смениш работата и всичко ще е наред.

   - Работата е на 3000 километра от тук, в Лондон.

   - Какво?.... Защо?

   - Моля те разбери ме... ела с мен.

   - Нека да помисля, моля те!

   Седмица по-късно тя му каза, че ще го последва и на края на света, но... имаше едно "НО". Бяха решили, че всичко ще се нареди и ще бъдат заедно каквото и да стане. Всичко изглеждаше просто като наредено по конец. С изключение на едно.... При обещанието си тя му постави условие да потърпи четири месеца преди да се случи. Тя нямаше представа защо точно този срок постави на себе си и на него. Само знаеше, че е уплашена от всичко. Така както отчаяно го обичаше, също толкова силно се страхуваше да не загуби тази сигурност, която имаше в момента. Но може би нещата за това време щяха да се наредят от само себе си.   

   И тя очакваше. След заминаването му се чуваха всяка вечер, за щасатие технологиите са толкова развити, че разстоянията не са чак толкова големи. Само едно нещо я притесняваше - у него имаше един порок-пиеше. Пиеше повече от нормалното... Пиеше всяка вечер все едно нещо му липсваше... липсваше му ТЯ-Любовта на живота му...

   Всяка вечер, когато се чуваха той пиеше. Странното е, че когато бяха заедно той не изпитваше нужда да го прави... Пиеше, защото самотата на нощта му тежеше толкова много, че трябваше по някакъв начин да притъпи цялата тази  болка, която носеше тя със себе си. Няколко пъти Жана се опита да говори с него на тази тема, но той не искаше и да чуе. Когато това станеше тема на разговор той ставаше раздразнителен. И тя знаеше защо.

   Дните се нижеха като седмици, седмиците като години, а месеците като векове.. С времето тя започна да усеща, че нещо не е наред. Веднъж когато се събуди сутринта тя усети някакво притеснение без някаква ясна причина сърцето и беше свито на топка, кафето и присядаше, а храната просто не можеше да мине през гърлото и. Вдигна телефона и му се обади-гласова поща, след час отново... и така цял ден като с всеки следващ път усещането, че с него се е случило нещо не и даваше и миг спокойствие. Тръгна си по-рано от работа и отиде директно на летището, за съжаление нямаше нито едно свободно място в полетите до Лондон за следващите 3 дни все пак беше разгара на туристическия сезон. Не и оставаше нищо друго освен да чака. Тя знаеше, че за връзка навсякъде той е оставил нейния телефон, а не този на бившата си жена. Надвечер около седем беше когато всичко се изясни. Телефона иззвъня толкова рязко и неочаквано, беше Димитър.

   - Обичам те, Красавице моя! Съжалявам.

   - Какво стана любов моя? Цял ден се опитвам да се свържа и не мога.

   - Обаждам се от спешното, снощи ми прилоша и повиках линейка, днес цял ден ми правят изследвания и вече имам поставена диагноза. Съжалявам за всичко.

   - Какво е станало? Какво ти е?

   - Аз... съжалявам... за всичко.... имам рак....

   - Но как така откъде? Няма ли лечение?

   - Няма, Красавице, необратимо е. Имам максимум 5 години..... СЪЖАЛЯВАМ.

***

                Три години по късно в най-далечния ъгъл на едно гробище на малка пейка седеше една млада жена, смарагдово зелените и очи излъчваха тъга, в тях нямаше сълзи, само тъга, лицето и беше изкривено от ужасно болезнена гримаса сякаш някой забиваше пирони в плътта и, устните и трепереха, докато накрая не се отвориха и не изкерщяха:

   - Няма те да поплача на рамото ти, няма те да ме прегърнеш, няма те да усетя миризмата ти. Ти, леке нещастно такова, по-голямо магаре от теб няма и никога не е имало, говедо, на кого ме остави по дяволите?... На кого?... На кого?...

.......

Останалото е само тишина, безбрежна, отчайваща и никога несвършваща черна тишина.