Той избра нея...
Отдавна искаха да живеят някъде далеч от шума на големия и забързан град, мечтаеха за къща с градина, цветя и спокойствие, различно от това в апартамент, където може да се стреснеш от внезапно затръшната врата или подвикване от стълбището, нещо от сорта: „Женаа, хвърли ключовете за колата, че пак ги забравих!”
Живяха колкото живяха там и един ден той се прибра от работа с новината, че са му предложили къща на село, достатъчно голяма за тяхното семейство, но най-важното,
с двор и се намира на място, където само може да се мечтае за градския шум! Речено, сторено! Събраха си покъщнината и се преместиха!
Поради стечение на различни обстоятелства, тя не работеше, обичаше да си стои в къщи и с удоволствие потдържаше домакинството. Реши да засее много цветя, да направи от градината нещо различно, всеки сезон трябваше да има какво да цъфти, дори и през зимата!
Докато си шеташе напред, назад из къщата и двора, забеляза, че една котка често се навърта наоколо, а тя толкова много обичаше животни, но не бяха си взели досега, защото живееха далеч от родното си място и през ваканциите когато си ходеха, нямаше кой да се грижи, ако имат домашен любимец.
Нещо в нея потрепна, много предпазливо излезе и заговори на котето, всъщност си беше голям черен котарак, с красиви зелени очи, едно стърчащо и едно клепнало ушенце. Оказа се, че не се страхува, приближи, позволи и да го погали. Така той започна да идва всеки ден, а тя умишлено оставяше открехната вратата към двора и се случи точно това, което на нея и се искаше, котаракът си подаде любопитната главичка, промъкна се и започна да изследва кухнята. Отначало тя си помисли, че това е котката на някой съсед и нямаше намерение да си я присвоява, а и как би могла, след като видимо, това беше голям, възрасрен котарак с изграден характер, тя просто се радваше на компанията и гостуването му, говореше му, а той сякаш я разбираше, гледаше я право в очите. Попитаха дядото който живееше точно до тях, дали не знае нещо за тази котка, а той: “На никого не е, ходи тук по дворовете отдавна! По-добре не го хранете, че няма да можете да се отървете от него!”
Минаха няколко месеца, котаракът почти по цял ден се въртеше около новата си приятелка, когато тя работеше в градината, той лягаше точно до нея. През деня понякога ставаше горещо и той си намираше прохладно местенце в къщата и спеше дълго, но вечер не оставаше, излизаше и сутрин отново се появяваше.
Жената беше щастлива, мъжът и нямаше нищо против, дори купиха хранилка и котешка храна, взеха му и мека постелка, забелязаха, че обича да спи под масата, а най-важното, измислиха му име. Започнаха да го наричат Чернушко!
Наближи зимата, захладня и една вечер той се намести удобно на дивана, нещо необичайно до този момент. Зачудиха се, да го оставят ли за през нощта, след като вече знаеха, че си няма стопани, защото няма как една възрастна котка, с изградени навици и любими хора някъде, които да я обичат, внезапно да и хрумне, че са и омръзнали и да тръгне да си търси нови! Решиха да го оставят и си легнаха. На сутринта го завариха точно там, на дивана, а той когато ги видя, много блажено се протегна, изглеждаше така, сякаш тук бе прекарал целият си живот!
Измина една година от съжителството на семейството с котарака който прекарваше по-голямата част от ежедневието си в тях, когато излизаше, обикновено ходеше из техния двор, а когато искаше да влезе в къщи, много нежно и дискретно измяукваше на вратата.
Един следобед тя излезе по работа из селото и докато се разхождаше, мъж и жена я спряха с въпроса:
„Извинете, идва ли при вас една черна котка, едното и ухо е леко клепнало...!?”
Това бяха хора, живеещи през няколко къщи по-надолу по същата улица, но до този момент не бяха разговаряли, само се поздравяваха или си разменяха усмивки.
„Да, дори в момента е в къщи, оставих го да спи на дивана...” - Тохо промълви тя.
Мъжът и жената се спогледаха и след кратко мълчание, продължиха:
„Знаете ли, това е нашият котарак, всъщност, не е точно наш, но от доста време ние се грижим за него, той е доста стар, обича да обикаля наоколо...”
Помолиха я да не го храни за да може той отново да ходи при тях, поговориха си още малко и се разделиха съвсем приятелски.
Обаче, нещо в нея се промени, тя вече обичаше черното си приятелче и някак не можеше да си представи къщата без него! Няма как, трябваше да уважи молбата на съседите си и вратата за Чернушко окончателно бе затворена, махна хранилката и постелката.
Това бе най-мъчителният период за нея откакто се бяха преместили на село, не само за нея, но и за котаран. Животинчето видимо страдаше, обикаляше къщата, мяучеше пред вратата, намираше начин да се катери по прозорците, а в очите му се побираше цялата тъга на този свят, сякаш и казваше: „Не ме ли обичаш вече...!?”
Същата тази тъга се бе настанила и в нейното сърце, тя често плачеше, сякаш бе изгубила най-близък приятел!
Това продължи десетина дни, котката не се отказваше и всеки ден периодично напомняше за себе си, а тя не спираше да си задава въпроси:
„Защо след като толкова се грижат за него, той избра мен! Защо не отиде при тях а обикаля тук! Котките са домошари, те не сменят стопаните си просто ей така!”
Не издържаше и взе категоричното решение, че ще го храни, но отвън! Така нещата се пооталожиха, но с течение на времето, виждайки, че той няма да се откаже от нея, тя просто остави всичко да се върне постарому, все пак съседите бяха ясни, че котката не е тяхна, тя не им я бе отнела! Той избра нея, не тях, трябваше ли да се чувства виновна, че в сърцето и има толкова много обич, която успя да усети дори една черна котка с клепнало ухо!
Съседите не казаха нищо повече, поздравяваха се приятелски, но никога не подхванаха въпросът за котката!
Той просто избра нея!
© Руми Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Мила котешка история. Аз пък обичам папагалчета и си мечтая пак да си имам един бърборко, но се чудя къде ще го оставяме като сме във ваканция и пътуваме?
-
И мен ме избра. Непрекъснато ми е в краката.
-
Кети, котките наистина са прекрасни и много интересни създания! Благодаря, че прочете!
Младене, кръстницата ти е била чудесен човек, щом си е имала толкова много почитатели в котешки образ, защото съм убедена, че не ние си избираме любимците, а те избират нас! Радвам се и ти благодаря, че сподели своите спомени!
Feel
какво да кажа за това което си ми написал, наистина си прав, че тези създания ''просто обичат'' и това е! Аз също ти благодаря! -
Самият аз съм отраснал сред 20 котки. Те "избираха" моята кръстница и се заселваха при нея. Понякога тя вземаше непознатата и току-що преселила се при нея котка, качваше се с нея на автобуса и я оставяше на другия край на града. Но на сутринта, събуждайки се, констатираше, че котката спи в краката й. Накрая кандисваше и я оставяше завинаги. Котките са много мили животни и в никакъм случай не се подмазват за храна. Те имат нужда от обич и с обич възнаграждават онзи, който ги обикне. Освен това са истински лечители на болни органи. Чудесен разказ си написала, Руми! Поздравявам те! Чрез Чернушко ме върна в моето скъпо детство и в котешкия рай, с който бях обграден.
-
Така ме зарадва разказът!!! Аз обожавам котки и от много години винаги си имам питомци... толкова много може да се разказва за тях!
-
Безкрайно много се радвам, Иржи, че си прочела и този мой разказ! Доста си проницателна, щом си успяла да видиш в образа на героинята ми точно мен! Благодаря ти!
Блу, Стойчо, Гавраиле, Мариана, Елка, благодаря ви, мили хора, много ме зарадва вашето присъствие и отношение по темата! Животните наистина имат изключителен усет, който при хората липсва! -
Прекрасно разказана история, много истинска! И аз имах любимец котарак, който избра мен! Поздрави!
-
Много обич има в тази история.
Поздравление,Руми. -
Много мила история!
И написана с любов!
Поздравления, Руми! -
Животните усещат добротата и любовта за разлика от хората. Хубав разказ!
-
Е-ха,Руми,напредваш в прозата и то много сполучливо!Радвам ти се и темата ми харесва-верна на твоя стил за добротата!Защото героинята много ми прилича на теб...Давай напред!Докато такива като мен са се превърнали само в коментатори,но и от такива има нужда,нали?
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Люси, наистина е трудно с домашни любимци, особено за хора, на които се налага да отсъстват дълго от дома!