"Третата мория", глава 9. – Бaрие (Първа част)(късната есен на 2019 г.)

Късната есен се втурна презглава в селото. На Монката му пушеше главата като заводски комин от напрежение – ще бъде ли допуснат до двата конкурса в елитните столични болници, или не. Тъмна Индия бе и областта на сърдечните му трепети, които умишлено държеше изкъсо, или само си мислеше, че е така – за успокоение. Нямаше нужда да започва връзка с жена в село (нямаше и с кого), при положение, че щеше да се мести в София. Бе решил – независимо от изхода на конкурсите, ще се махне. Вече бе предупредил в общината да търсят друг идиот да спасява селото от знайни и незнайни болести. Притесняваше го и онова, което набираше скорост в Китай. Чувстваше с жестока сигурност на лош пророк, че щеше да кацне и тук. Сънят с ковчезите на площада се повтаряше, всеки път с различен край. Защо? Можеше ли той да променя съдби?

Като го стегнеше шапката, отиваше в мотела, наемаше стая и си поръчваше „пеперудка“. Момичетата го обожаваха – беше престижно доктор да имаш за редовен клиент. Монката бе научил нещо изключително важно от своя хазаин за няколкото месеца съжителство – нито дума какво с кого къде си правил. А на момичетата давай това, което искат повече от секс – нежни думи, милувки и ласки, които успокояват, а после разпалват. Биваше го стария ерген, но и досега младият доктор се чудеше защо не се бе оженил. Кандидатки не липсваха въпреки неговата златна възраст. Емануил не бе любопитен – нито бързаше, нито животът му висеше от тази информация, но от време на време си викаше, абе има нещо мътно в цялата работа, ама де да видим откъде ще изскочи заекът. Само да не скокне пак сред моята градина. На което и Бялата, и Черната мория се подсмихваха, защото точно там беше истината. Дори гарванът и вятърът го знаеха.

Докато преглеждаше детето на снахата на комшийката от горния край на махалата, на вратата се почука, после чу нещо като сумтене:

– Докторе, такова, може ли нещо да питам, но насаме?

На Монката му идеше да захапе слушалката, да я сдъвче и изплюе за секунда. Така започваха най-страшните случаи в неговата не толкова дълга практика, но затова пък изключително вълнуваща. Той изпрати майката, повтаряйки за дванайсети път как точно да дава лекарствата на детето, и отстъпи, за да влезе неговият хазяин. Беше блед, пот просветваше по челото му и гледаше в земята виновно като дете, направило голяма беля.

Младият доктор бе научил вече, че в такива случаи най-добре бе да запази спокойствие, да изчака човекът да си събере мислите, да преглътне и да каже „ох“.

– Аз такова – започна Благия, пое въздух и каза като обречен на смърт петел за Великден – трябва веднага да дойдеш у дома. Спешно е!

Монката повдигна вежди. Явно не беше за него, нито за някой от селото, а за личност Х, дето му е много скъпа и дето никой не... Работата се очертаваше дебела. Бялата мория сложи ръка на устните си уплашена, а Черната въздъхна. Чакаше я нова работа.

– Има една жена, дето, такова, като млад, разбираш ли, обаче не стана, нямаше как, а сега е дошла дъщеря ѝ – изпръхтя възрастният мъж и го погледна жално. – Помогни!

Монката грабна спешната чанта, турна една бележка „Идвам след час.“, което всички знаеха, означаваше – най-малко два – и закрачи до белокосия мъж, подтичвайки като маратонец пред финал, защото Благия крачеше като за олимпийски рекорд по бързоходство. Двете мории, хванати за ръце, подтичваха заедно с тях, всяка вглъбена в лоши предчувствия. Този път щяха да сблъскат енергия, сила и опит. Заради една душа.

„Трябва много да се е подпалила работата.“, мислеше лекарят, „Ама дано имам късмет. Че без Док може и да потъна в блатото.“ Усети светлинна прегръдка и сърцето му трепна. Определено имаше нужда от жена, нова работа и късмет. Най-вече в любовта.

По пътя успя да разбере, че дъщерята на онази жена била Барие, на деветнайсет години, скоро имала бал и щяла да следва, обаче нещо страшно се случило и баща ѝ не давал да идат на лекар, и ако можело той да я види, ама с майката в стаята и после да излекува проблема, ама по най-бързия начин. „Е, то така всеки иска.“, подсмихна се кисело докторът. „Аз да не съм Господ? С поглед да лекувам за секунди? Де да можех!“

– Бременна ли е? – попита направо Монката пред къщата.

– Не-не, нещо там с едната гърда, пък майка ѝ не вярвала, а баща ѝ съвсем.

– Едната гърда е почнала да расте и от нея изтича секрет? Само едната? – питаше младият доктор и диагнозата го удряше с тежък чук по средата на главата, която уж беше дебела, обаче почна да омеква от страх и ужас. Спря, облян в студена пот. – Така ли е?

– Май да – потвърди Благия и го погледна ужасено. – Ти как разбра? – А после добави като дете: – Нали ще я излекуваш бързо?

Монката реши да изясни ситуацията. Предстоеше трудна битка – бе очевидно и за слепец. Истината тежеше като планинска скала на душата му. Как щеше да я отмести сам?

– Тази жена, майката на въпросната Барие, каква ти е? А момичето?

– Дъщеря – старият ерген едва откъсна думите и спря на последното стъпало.

Монката го погледна, сякаш стоеше бяла мечка пред него и пиеше фреш от чаша.

– Бях войник в Смолянско – откровено призна мъжът. – С майката искахме да се оженим, техните не дадоха. Слушай, така и така ще ме оженят насила, каза ми тя тогава, поне да имам дете от теб. И го направихме.

– Можела е да избяга от техните – вметна Емануил. – Ако те е обичала истински.

– Глупости, не знаеш какво време беше! – пресече го по-възрастният рязко.

– Няма как 19-годишната Барие да ти е дъщеря – сепна се изведнъж докторът.

– Не тя, а майка ѝ – поясни Благия. – Барие ми се пада внучка. В тебе ми е надеждата, Док, само в тебе – едва отлепи устни хазяинът, пребелял като варосан дувар.

– Надеждата е в Третата мория – каза си Монката и за пръв път се прекръсти наум, преди да надникне в стаята с болната, не знаейки какво му е оставила Черната там.