20.01.2019 г., 19:45 ч.

 ТРИПТИХ Утринни пътеки 

  Проза » Разкази
595 1 1
Произведение от няколко части « към първа част
13 мин за четене

2.

 

Тази делнична утрин с нищо не се различава от коя да е друга . Всички в къщи спринтираме в надпревара с времето. Стартът е с звън на будилника, а финалът със сухото прищракване на ключа в патрона на изходната врата. Между началото и края на този не дълъг отрязък от време, противно на всички физични закони, новото ни жилище внезапно отеснява и в нагорещената му атмосфера се кръстосват изблици на трудно сдържана нервност:

- Ставайте, деца! Закъсняваме!

- Изми ли си зъбите?

- Още ли не си оправила леглото си?!

- Ето ти пари за закуска.

- Не тази връзка, приготвила съм ти другата, на райета.

- Няма ми триъгълника… Намерих го!

- Чакай, забравил си тази тетрадка! Не ти ли трябва?

- Хайде! По-бързо се обувайте! Закъсняваме-е!

- Заключи ли вратата?

- Викай асансьора!

 

После всеки от четиримата поема своя път.

 

Живеем в нов квартал с една главна улица, пресичаща го надлъж. Казват, че скоро няма да е единствената асфалтирана. Казват,  че скоро панелните ни жилища ще станат съвсем годни за обитаване, въпреки, че сега  в тях често спира ту водата, ту тока. Казват, че всичко ще стане както трябва, но за това се иска време и търпение. Казват, че градът бързо се разраства и сега е важно да се строят и да се предоставят жилища на нуждаещите се, макар с известни неудобства.

 

В този утринен час пред блока се изсипва разнородно гъмжило  от мъже, жени и деца и от него се образуват нестройни върволици от хора. За да стигнат до автобусните спирки те внимателно стъпват по оформилите се пътеки между камарите почва, пясък и дребни камъни; минават по импровизирани дъсчени мостчета над изкопи за тръби и кабели; мръщят се над изцапаните си с кал и вар обувки. Докато преодоляват тези препятствия по пътя си новодомците се разминават с работещите тук мъже, нарамили кирки, лопати и различни други инструменти. Някои от хората в тази навалица се разпознават, поздравяват се и си разменят по няколко думи набързо, други се разглеждат изпитателно и си кимат сдържано, трети с подвиквания напътстват децата си. Тази човешка глъчка се смесва с бученето на строителните машини и се изгубва в  характерния сутрешен шум на забързания град.

 

Вървим.

 

Аз, жена ми и двете ни деца сме част от това многолюдие и присъствието ни в него е почти неразличимо  в тази ранна суетня. Недалеч проскърцват  върху макарите си стоманените въжета на високия кулокран, който разтоварва панели от платформата на огромен камион. Поглеждам нагоре, за да разбера откъде идва този стържещ звук. На фона на синьото небе с подгонени от вятъра бързо движещи се облаци това сложно съоръжение изглежда измамно крехко, сякаш се накланя и всеки миг ще се строполи върху нас.

 

Вървим.

 

По насипаните с чакъл улици, едва пъплят натоварени самосвали и удълбочават  дупките с мръсна вода. Пазим се от хвърчащите изпод гумите им пръски, като от далеч ги заобикаляме и дори нагазваме в оставените междублокови площи с още неясно предназначение.  В подравнените и очертани с бордюри, правоъгълници, засипани с пръст, са наболи стръкове различни треви, които подсказват на не докрай огражданената ми душа, че скоро щирът, лободата и магарешките тръни ще избуят, ще вземат превес и ще задушат нежните остролистчета на преждевременно засетия райграс. В тази битка между хората и природата, където всеки се бори за място и повече светлина, вече личат тесни, криволичещи пътеки. Пътеките в отъпканата от множество  ходила рехава зеленина се набиват в погледа с пъстротата от бетонни отломки, червени тухлени парченца и бял каменен трошляк. Тези пътеки тръгват от входовете на панелните жилища, някъде се разделят и отдалечават, другаде се сближават и пресичат, но неизбежно се събират уширени пред супермаркета, детската градина, училището, поликлиниката.

 

Вървим.

 

Уеднаквените от щампата на промишленото строителство сгради така си приличат, че дори обитаващите ги понякога се затрудняват да открият своите входове. Няколко такива случаи в това осем етажно бетонно еднообразие с безцветни фасади бързо бяха подети от мълвата и дадоха импулс на местните шегаджии да развихрят въображението си. Така от една, многократно украсявана от всеки разказвач история се роди легендата за сластолюбив мъж, наш съкварталец, който си уговорил поредната любовна среща. Вечерта обяснил на съпругата си, че го пращат в командировка, че трябва да тръгне още на идната сутрин, за да хване ранният влак и че ще се върне на следващия ден. Излязъл от дома си на разсъмване и вместо към гарата поел по една пътечка покрай блока. Тайничко се прокраднал до съседния вход и в апартамента на очакващата го дама. Тя го посрещнала на вратата, настанила го и и го оставила – трябвало да отиде на работа. Той цял ден, докато я чака, надничал зад пердето и не се показал навън. След бурната нощ дамата пак отива на работа и гостът ѝ се събужда сам в леглото. Още не освестил се след съня той отворил очи и видял познатите му тапети, познатите стаи, познатите врати, познатата гледка през прозореца. Тръгнал към банята и едва не се спънал в оставената в коридора кофа за смет. Все пак, без да е дошъл напълно на себе си, намерил този знак за недвусмислен намек и както си е по пижама, наметнал първата попаднала му връхна дреха. Слязъл до контейнера, изхвърлил боклука и се върнал. У тях. Там го посреща жена му – той е по пижама, с непозната наметка, с празна чужда кофа в ръце и печална физиономия.

 

Какво става по-нататък кварталният фолклор не уточнява. Но на заговорнически подшушнатия въпрос на някой от слушателите към разказвача: „Кой е този, кой?“, отговорът с тайнствен глас винаги е от рода на: „Не го познах, но го видях как върви с кофата по ей тази пътека“ - и сочи пътеката с показалец. При всеки „очевидец“ пътеката е различна и постепенно всички пътеки между блоковете се натоварват с мистерията на несбъднати любовни копнежи.

 

След време тези пътеки се заличиха от детски площадки с люлки, пързалки и катерушки. Обособиха се игрища и градинки с декоративни храсти и алеи. Алеи, прокарани по приумица на проектанта, асфалтирани или застлани с плочки. Но хората продължиха да пресичат и направо - по своите си пътеки. После някой нареди плочи и по тях. Така от пътеките между блоковете останаха само романтичните спомени за  кварталия Дон Жуан, който никой не познава.

 

Вървим.

 

Неусетно със семейството ми сме проходили обичайния си делничен маршрут. Вече сме на централната улица на квартала, от където препълнените  автобуси отнасят съкварталците по работните им места.

- Довиждане! – жена ми оправя ветреещия се перчем на сина, после хваща здраво ръката на полуспящата ни дъщеричка и я повежда към спрелият на спирката автобус. – Напомням ти, че довечера ми е тържеството в групата и ще се върна по-късно. Прибери децата и се погрижи да вечерят навреме! – дочувам как заглъхват последните ѝ думи сред множеството.

- Добре, не се тревожи – отговарям, но тя вече е далеч и едва ли ме чува, пък и аз съм сигурен, че не очаква отговор.

 

Всяка делнична сутрин тук ние се разделяме и поемаме в различни посоки. Всеки по утринния си път - жена ми и дъщеря ни тръгват към детската градина, ние двамата със сина - към  училище. Той към неговото, аз – към моето. Първо ще сляза аз, две спирки по-нататък – той.

 

Пресичаме улицата на пешеходната пътека, за да изчакаме нашия автобус отсреща. Синът ми върви пред мен. Аз го следвам и се радвам на уверената му крачка.

Когато се нанесохме в новото си жилище с жена ми решихме, че ще е по-добре, ако изместим сина си в кварталното училище до нас – нова сграда, с хубави класни стаи и обзавеждане, близо е и няма да губи време за пътуване. Решихме аз да водя този разговор. Казвам му всичко това докато чакаме на спирката, кой знае защо намерил за уместно, че трябва да го направя точно тук и сега. Няма как да сравня кого от двама ни поставих на по-голямо изпитание в няколкото къси минути до пристигането на автобуса. Но изпреварващото по ръст майка си момче също имаше своите аргументи. Едва като видя приближаващият автобус ми каза, че ако много настояваме ще се премести, но е убеден, че не иска да сменя нито учителите, нито приятелите си.

 

Автобусът пристигна. Скупчваме се пред отворените врати. Синът ми се улавя за парапета, но после  леко отстъпва встрани, за да стори път на русоляво момиче, което му благодари с леко кимване. Аз гордо изправям рамене. Обръщам се да видя дали и други са забелязали кавалерския му жест, но  разочаровано установявам, че май съм единствения – всички са увлечени от стремежа си да стигнат до вратата колкото се може по-скоро.

 

Синът ми и момичето се изгубват някъде навътре между пътниците. Когато слязох на моята спирка  останах за малко на тротоара и погледнах в стъклата на потеглещият нагоре автобус. Мярнах ги за миг, стори ми се, че нещо си говорят и се усмихват, застанали прави един срещу друг.

 

Аз тръгнах към моето училище, където моите ученици ме очакваха. През всички часове и междучасия, целият следобед и до късно вечерта в главата ми не спря да се върти беззвучно един бодър рефрен. Прибрах и се погрижих за децата навреме, както се бяхме уточнили с жена ми. Тя се върна уморена, но остана доволна от ентусиазираната  ми активност по грижите за тях.  Споделих с нея премеждията си и заспах с  удовлетворителната мисъл, че днес съм изживял един от най-пълноценните си дни. 

 

Следва

» следваща част...

© Димитър Колев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Следя с интерес и ми харесва. Запазвам правото си да коментирам по обстойно на финала. Поздрави.
Предложения
: ??:??